Американски психар

– Е де , веднъж е станало така, голяма работа – отбелязва Ивлин, докато оглежда по-отблизо едната си устна.

– Ааа, ами в "Одеон"? – мърмори Прайс.

Разсеяно се питам защо ли не съм бил поканен на вечерята с художниците в "Одеон". Да не би Ивлин да е започнала да си подбира компанията? Вероятно е така. Представям  си как Ивлин се усмихва, без да издава, че е гузна, на цяла маса приятели на Сташ, които се забавляват, като строят къщички от пържените картофи или се преструват, че печената сьомга е жива, и разхождат порциите си по масата, рибките си приказват една с друга за "артистичния живот", за нови галерии или пък онези се опитват да ги вкарат в картофените къщички...

– Ако си спомняш добре, и аз не съм срещала извънземни – заявява Ивлин.

– Да, но Бейтмън ти е гадже, така че трябва да го броиш за такъв – кикоти се Прайс и аз хвърлям по него възглавницата. Той я улавя и я мята обратно по мен.

– Остави Патрик намира. Той ми е комшийче – отвръща Ивлин, като разтрива някакъв крем по лицето си. – Нали не си извънземен, скъпи?

– Трябва ли изобщо да удостоявам такъв въпрос с отговор? – въздъхвам.

– О, миличък – цупи се тя срещу отражението ми в огледалото. – Знам си аз, че не си извънземен.

– Това страшно ме успокоява – промърморвам на себе си.

– Да, обаче Сташ беше онази вечер в "Одеон" – продължава Прайс и поглежда към мен. – В "Одеон", слушаш ли ме, Бейтмън?

– Не, нямаше го – казва Ивлин.

– Ами, там беше, само че тогава не се казваше Сташ. Името му бе Подкова, или Магнит, или Лего, или нещо почти толкова пълнолетно – хили се Прайс. – Вече започвам да забравям.

– Тимъти, какво всъщност целиш с това? – пита Ивлин уморено. – Дори не те слушам.

Тя навлажнява топчица памук и започва да търка с нея челото си.

– Не, не, бяхме с него в "Одеон" – изправя се Прайс с известно усилие и остава седнал на пода. – Не мога да ти кажа защо, но много добре си спомням, че той поръча онази риба-капучино.

– Карпачо – поправя го Ивлин.

– Не, скъпа Ивлин, любов на живота ми. Съвсем точно си спомням, че той поръча риба-капучино – упорства Прайс с поглед, забит в тавана.

– Каза карпачо – не отстъпва тя и почиства с памучето клепачите на очите си.

– Ами! Направо си го каза капучино. Та нали ти го поправи.

– А пък ти дори не го позна, когато го видя тази вечер.

– Да, ама го помня. – Прайс се обръща към мен. – Ивлин го нарече "добродушния ваятел на тела". Да-да, точно така ни го представи. Да пукна, ако лъжа.

– О, млъкни, моля те – отвръща тя отегчено, но поглежда към Тимъти в огледалото със закачлива усмивка.

– Исках само да кажа, че не вярвам името на Сташ да се появявало в светските хроники на W^[2], което мислех, че е критерият, по който избираш приятелите си.

Прайс отвръща на погледа ѝ с лакома, похотлива усмивка. Разсейвам се и зяпам втренчено водката с боровинков сок в чашата си; прилича на разредена кръв с кубче лед и резен лимон в нея.

– Какво става между Кортни и Луис? – питам с надежда да прекъсна флирта им.

– Уф!– изпъшква Ивлин и пак насочва вниманието си към своето отражение в огледалото. – Най-ужасното е не че Кортни вече не харесва Луис, а това, че...

– Да не би да са ѝ отнели картата за покупки с намаление в "Бергдорф"? – пита нетърпеливо Прайс.

Избухвам в смях. Двамата плясваме длани високо във въздуха.

– Не, не – продължава Ивлин, също развеселена. – Проблемът  е в това, че тя е влюбена истински в един посредник за недвижими имоти. Някакъв мръсник от "Топло гнездо".

– Да, Кортни здраво го е закъсала – казва Тим и си оглежда маникюра. – Обаче какво ще кажете за... Вандън, а?

– О, само това не – простенва Ивлин и се захваща с косата си.

– Вандън е нещо средно между... "Лимитид" и избелял "Бенетон" – казва Прайс със затворени очи и вдигнати нагоре ръце.

– Неее – усмихвам се и се опитвам да се включа в раз- опора. – Износен "Фиоручи".

– Да – съгласява се Тим. – Точно така – добавя той вече с отворени очи, обгръщащи Ивлин отвсякъде.

– Престани, Тимъти – възмущава се Ивлин. – Тя си е просто момиче от Камдън. Какво очакваш?

– Майко мила! – възкликва Тимъти. – Писна ми да слушам за проблемите на момиченца от "Камдън". Ох, този мой приятел, аз го обичам, ама той обича друга и, ох, как копнеех за него, а той не ми обръщаше никакво внимание и дъра-дъра, дъра-дъра... чак да ти се придрайфа. Колежански пикли. Обаче това показва нещо, знаеш ли. И то много тъжно нещо, нали, Бейтмън?

– Да, показва. Много е тъжно.

– Виждаш ли? И Бейтмън е съгласен с мен – самодоволно ѝ заявява Прайс.

– Ами! – С хартиена салфетка "Клийнекс" Ивлин започва да изтрива от лицето си всичко, с което го бе наплескала. – Патрик не е циник, да знаеш, Тимъти. Той си ми е добро момче комшийче, нали, скъпи?

– Не съм – прошепвам на себе си. – Аз съм гаден, шибан психар.

– И какво толкова? – въздъхва тя. – да не би тя да е най-голямата красавица на света?

– Ха така! Подценяването на века! – възкликва Прайс.

– Обаче и Сташ не е най-големият красавец на света. Те са си лика-прилика, идеална двойка. Да не са се запознали случайно в "Любовна връзка"^[3] или нещо от този род?

– Хайде, стига сме ги одумвали! – предлага Ивлин.

– Сташ наистина е талантлив и аз съм сигурна, че подценяваме Вандън.

– Това девойче... – Прайс се обръща към мен. – Слушаш ли, Бейтмън, това девойче – Ивлин ми го каза, – това девойче взело под наем касета с филма "Точно по пладне"^[4], защото мислела, че в него се разказва за... хлъц! ... производители на марихуана.

– А, сега ми идва наум – обаждам се. – Не можахме да разберем от какво живее този Сташ, който, предполагам, има и второ име, но не желая да ми го казваш, Ивлин.

– Първо на първо, той е много свестен и възпитан – отбранява се тя.

– Абе човекът си поиска сорбе с шоколадови пръчици, ехеей! – провиква се Тимъти с престорено учудване. – Къде отиваш ти?

Ивлин не обръща внимание на подигравката и сваля обеците си в стил Тайна Чоу.

– Той е скулптор – отсича тя.

– Дрън-дрън – отвръща ѝ Тимъти. – Нали говорих с него в "Одеон". – Пак се обръща към мен. – Точно когато си поръча риба-капучино и ако беше сам, сигурни щеше да си поиска и сьомга с мляко. Та той ми каза тогава, че организирал купони и на практика това го превръщало в... не съм сигурен за точната дума, Ивлин, поправи ме ако сбъркам... доставчик на храни. Точно яка, той е доставчик на храни! А не някакъв си шибан  скулптор!

– Уф, я се успокой – съветва го Ивлин и разтрива още крем по лицето си.

– Все едно да кажем, че ти си поетеса.

Тимъти е доста поркан и започвам да се чудя няма ли да се разкара.

– Е – започва Ивлин, – някога бях...

– Ти си една гадна машина за думи! – изтърсва Тим.

Приближава се до нея и леко се привежда, за да види отражението си в огледалото.

– Да не би да си напълнял в последно време, Тим? –  пита тя замечтано. Оглежда главата му в огледалото и добавя: – Лицето ти изглежда по-заоблено.

В отговор Тимъти подушва врата ѝ и пита:

– Какво е това вълшебно... ухание?

– "Обсешън" – усмихва се кокетно Ивлин и леко побутва Тимъти настрани. – Парфюм "Обсешън". Патрик, кажи на приятелчето си да не ми виси на главата.

– Ааа, чакай, чакай. – Тимъти вдишва дълбоко и шумно. Не е "Обсешън". Това е... това е... – той изкривява лице в уж ужасена гримаса... – та това е, майчице, това е "К. Т. Инстатан"! Крем за бързо почерняване!

Ивлин мълчи и преценява какво да каже. Още веднъж оглежда главата на Прайс.

– Ти да не оплешивяваш?

– Ивлин, не сменяй темата, ами... – Изведнъж Тимъти замлъква и истински разтревожен, прокарва ръка по косата си. – Като спомена това, та се сетих да те питам: не съм ли попрекалил с гела, а?