Американски психар

И двамата се разсмиваме. Ледът се разчупва.

– Е, здравейте. – Той се надига и ми протяга ръка. – Казвам се Доналд Кимбол.

– Здравейте. Пат Бейтмън. – Поемам десницата му и я стисва здраво. – Радвам се да ви видя.

– Съжалявам, че така нахълтвам при вас, но трябваше да  разговарям с Луис Карутърс, пък него го нямаше, а вие сте тук, така че... – Той се усмихва разбиращо. – Знам, че понякога сте ужасно заети.

Отклонява погледа си от трите броя на "Спортс Илю- стрейтид", разтворени върху бюрото ми, и уокмена върху едното от тях. Аз също ги забелязвам, сгъвам ги и заедно с все още работещия уокмен ги пъхвам в най-горното чекмедже.

– Е – опитвам се да бъда приятелски настроен и пред-разположен за разговор, – какво ви интересува?

– Ами вижте, нает съм от Мередит Пауъл да разследвам безследното изчезване на Пол Оуен.

Кимвам замислено, преди да попитам:

– Значи не сте от ФБР или от друга държавна служба?

– Не, не. Нищо подобно. Частен детектив съм.

– Разбирам... да – отново кимвам, не съвсем успокоен. – Изчезването на Пол... да.

– Това не е някакъв официален разпит – успокоява ме той. – Просто няколко въпроса. За Пол Оуен. За вас...

– Кафе? – предлагам му.

Колебливо отговаря:

– Не, благодаря.

– "Перие"? "Сан Пелегрино"? – продължавам да изреждам.

– Не, не , благодаря, нищо не ми се пие.

Разгръща малко черно тефтерче, което измъкна от джоба си заедно със златна химикалка " Крос". Звънвам на Джийн.

– Да, Патрик?

– Джийн, би ли донесла за господин... – спирам и го поглеждам.

Той също вдига очи към мен.

– Кимбол.

– ...за господин Кимбол бутилка "Сан Пеле..."

– О, не, нямаше нужда – прекъсва ме той.

– Моля ви, изобщо не ме притеснявате.

Струва ми се, че този тип се опитва да не ме гледа изпитателно. Пак забива поглед в тефтерчето си, записва нещо, друго задрасква. Джийн влиза почти веднага след обаждането ми  и поставя бутилка "Сан Пелегрино" и висока стъклена чаша на бюрото ми пред Кимбол. Поглежда ме озадачено, тревожно, в отговор само се навъсвам. Кимбол вдига очи и кимва на Джийн, която (чак сега забелязвам) е без сутиен днес. С невинен израз изчаквам да излезе от кабинета, тогава отново насочвам погледа си към Кимбол, сключвам ръце и изпъвам гръб върху облегалката на стола.

– Та за какво щяхме да говорим?

– За изчезването на Пол Оуен – напомня ми той.

– О, да. Не съм чул нищо за това, нито пък... – спирам и опитвам да се засмея. – Поне не на шеста страница.

Кимбол се усмихва учтиво.

– Предполагам, че семейството му не желае да се вдига

шум.

 – Напълно разбираемо – кимвам към недокоснатите чаша и бутилка. – Лимон?

– Не, не. Не се притеснявайте.

– Сигурен ли сте? Веднага ще ви донесат лимон.

Той изчаква малко, преди да заговори отново.

– Само няколко предварителни въпроса, които ми трябват за  моя собствен архив, ставали?

– Карайте направо.

– На колко години сте?

– Двайсет и седем. През октомври ще стана на двайсет и осем.

– Къде сте учили?

Драска нещо в книжлето си.

– "Харвард" – отговарям му. – После в бизнес школата на "Харвард".

– Адрес? – пита той, без да вдига очи от тефтерчето.

– Запад, Осемдесет и първа улица, номер петдесет и пет, жилищна кооперация "Американски градини".

– Чудесно. – Той ме поглежда впечатлен. – Браво.

– Благодаря – усмихвам се поласкан.

– Там не живее ли Том Круз? – пита той.

– Да.

Стисвам с пръсти основата на носа си, изведнъж усещам, че трябва да затворя очи.

Чувам гласа му.

– Извинете, добре ли сте?

Отварям очи, и двете са насълзени. В

– Защо питате?

– Струвате ми се... изнервен.

Бръквам в чекмеджето и изваждам шишенце аспирин.

– Нуприн? – предлагам му.

Кимбол поглежда озадачено шишенцето, после мен накрая поклаща глава.

- Ъъ, не... благодаря.

Извадил е кутия "Марлборо" и разсеяно я оставя на  бюрото до бутилката с вода, като задълбочено изучава нещо в тефтерчето си.

– Лош навик – отбелязвам.

Той вдига очи, забелязва неодобрението ми и се усмихва кротко.

– Знам. Съжалявам.

 Не откъсвам поглед от кутията.

– Предпочитате да не пуша, нали? – подшива той с тайна надежда.

Продължавам да зяпам кутията и разсъждавам на глас:

– Не, не... Мисля, че няма да ми пречи.

– Сигурен ли сте?

– Не се притеснявайте.

Звънвам на Джийн.

– Да, Патрик?

– Донеси, моля те, един пепелник за господин Кимбол. Тя се появява само след секунди.

– Какво можете да ми кажете за Пол Оуен? – пита най-после той, след като Джийн излиза, оставяйки пред него до недокоснатата вода "Сан Пелегрино" кристален пепелник от "Фортуноф".

– Ами – задавям се аз, преглъщайки два аспирина на веднъж без вода, – не го познавах много добре.

– Колко добре го познавахте? – пита той.

– Ммм... не знам – отговарям му донякъде искрено. – Той бе част от цялата онази... йейлска история, разбирате ли?

– Каква йейлска история? – пита той.

Замълчавам, изобщо нямам представа за какво говоря.

 – Да... йейлските изпълнения.

– Какво имате предвид... като казвате йейлската история?

Това явно го интересува.

Размишлявам, какво ли имам предвид наистина?

– Ами, предполагам, че е бил от хомосексуалистите, които обикалят обществените тоалетни. – Нямам понятие как се е проявявал по женската част. – Тъпчеше се с кокаин абе, йейлски изпълнения.

В кабинета настъпва гробна тишина. Изведнъж пространството сякаш се свива и нажежава, та въпреки че климатичната инсталация работи с пълна сила, въздухът тегне някак изкуствен, рециклиран.

– Значи... – Кимбол безпомощно гледа записките си  – не можете да ми кажете нищо за Пол Оуен?

– Ами – въздъхвам – водеше според мен редовен живот. Спазваше... диета в храненето.

Усещам някакво притеснение у Кимбол, който ме пита:

– Какъв човек беше? Като оставим настрана – той се усмихва – това, което ми казахте дотук.

Как бих могъл да опиша Пол Оуен на този пич? Хвалипръцко,  арогантен, жизнен, копеле, което винаги се измъкваше,  без да плати сметката в "При Нел". Да кажа, че съм единственият, който знае, че Пол бе кръстил члена си " Майкъл"? Не. Спокойно, Бейтмън. Мисля, че се усмихвам.

– Надявам се, че това не е разпит – измънквам с усилие.

–  Така ли го усещате?

Въпросът изглежда зловещ, но не е.

– Не – казвам нехайно. – В никакъв случай.

Много бързо той записва нещо и без да ме погледне захапал върха на химикалката, продължава с въпросите.

– Къде висеше Пол?

– Как... да е висял?

– В кои заведения ходеше?

– Чакайте да помисля. – Потропвам с пръсти по бюрото. – "Нюпорт", "При "Хари", "Флейтите", "Индокитай", "При Нел", "Корнел Клуб", нюйоркския яхтклуб. Обичайните места.

Кимбол гледа учудено.

– Яхта ли имаше?

– Не. Просто висеше там.

– А къде е учил?

– Това не го ли знаете? – питам след известна пауза.

– Просто исках да разбера дали вие знаете –  обяснява той, без да ме поглежда.

– Ъъ, в Йейл – казвам бавно. – Нали така?

– Правилно.

– След това в бизнес школата на Колумбийския, ако не  се лъжа.

– А преди това? – пита той.

– Не съм много сигурен... май беше в "Сейнт Пол", но... нали разбирате...

– Не се притеснявайте. Не е чак толкова важно. Просто нямам повече въпроси. Няма и за какво да се захвана, за да продължа нататък.

– Вижте, искам... – тактично се обаждам. – Наистина искам да ви помогна.

– Разбирам.

Отново настъпва дълго мълчание. Той си драсва нещо в бележника, но не изглежда да е важно.