Американски психар

– Престани, Прайс – кокетничи тя и отваря бутилки бира. – Защо не? Вандън учи в "Камдън", а Сташ живее в Сохо, какво толкова.

Измъквам се от кухнята, минавам покрай гостната, където масата е вече подредена и восъчните свещи от "Зона" горят в сребърните свещници от "Фортуноф", и влизам в хола. Не мога да определя в какво е облечен Сташ, защото е изцяло в черно. Вандън има зелени кичури в косата си. Зяпа някакъв хевиметъл видеоклип по Ем Ти Ви и пуши цигара.

– Хмхм – прокашлям се аз.

Вандън поглежда към мен едва-едва, струва ми се, че е дрогирана до козирката. Сташ не помръдва.

– Здрасти. Аз съм Пат Бейтмън.

Протягам ръка, забелязвам отражението си в огледалото отсреща и се усмихвам на добрия си външен вид.

Тя поема ръката ми, без да продума. Сташ пък почва да си мирише пръстите.

Зарязвам ги и се връщам в кухнята.

– Разкарай я оттам! – беснее Прайс. – Гледа като откачена това Ем Ти Ви, а аз искам да видя предаването на Макнийл и Лерър.

Ивлин още не е свършила с отварянето на големите бутилки вносна бира и разсеяно отбелязва:

Бързичко трябва да излапаме това чудо, иначе всички ще се изтровим.

– Тя има зелен кичур в косата си – викам им. – И пуши.

– Бейтмън – казва Тим, без да откъсва очи от Ивлин.

– Да? – отвръщам. – Какво има, Тимъти?

– Голям си зевзек.

– О, остави Патрик на мира – обажда се Ивлин. – Той ми е комшийче. Не си зевзек, нали, Патрик?

Тя сякаш е на Марс и аз се насочвам към бара, за да си забъркам още едно питие.

– Комшийче – Тим кима с глава и се хили доволно, но след миг изражението му се променя на сто и осемдесет градуса и със зверски глас пак пита Ивлин дали има четка за дрехи.

Ивлин привършва с отварянето на бутилките японска бира и нарежда на Кортни да повика Сташ и Вандън от хола.

– Това трябва да го изядем веднага, иначе става отровно – мърмори на себе си тя, докато оглежда още веднъж цялата кухня, за да е сигурна, че нищо не е забравила.

– Дано успея да ги отлепя от новия видеоклип на "Мегадет" – отвръща ѝ Кортни, преди да излезе.

– Трябва да говоря с теб – казва Ивлин.

– За какво? – питам я и приближавам към нея.

– Не, не – тръсва тя глава и посочва към Тим, – трябва да говоря с Прайс.

Тим все още я гледа на кръв. Аз си трая, зазяпал съм се в чашата му.

– Хайде, бъди така добър – казва ми тя – и сложи сушито на масата. Темпурата е в микровълновата, а сакето всеки момент ще заври...

Гласът ѝ заглъхва, докато отвежда Прайс от кухнята.

Чудя се откъде Ивлин е взела това суши – и рибата тон, и моруната, и скумрията, и скаридите, и змиорката, дори рибата бонито изглеждат толкова пресни с купчинките горчица и с джинджифила, поръсен точно където трябва върху подноса от сервиза "Уилтън", – но ми допада мисълта, че не зная, няма да разбера и никога няма да попитам откъде е, и сушито ще си стои в средата на прозрачната маса от "Зона", купена на Ивлин от баща ѝ като някакъв тайнствен дар от Ориента, и докато оставям блюдото, зървам отражението си в стъкления плот на масата. Кожата ми изглежда по-тъмна на светлината на свещите, обаче подстрижката, която ми направиха миналата сряда в "Джио", е жестока. Наливам си още едно питие. Притеснява ме мисълта за наличието на натрий в соевия сос.

Четирима сме седнали около масата и чакаме Ивлин и Тимъти да се върнат – нали отидоха да търсят четка за дрехи. Седя начело на масата и опъвам яки глътки "Джей енд Би". Вандън се е настанила на другия край и без особен интерес чете някакво мърляво вестниче от Ийст Вилидж, името му е "Измама", а на първа страница огромно заглавие гласи: Центърът на града загива. Сташ е забучил японска клечка за хранене в самотно парче моруна, което лежи в средата на чинията му като приковано в хербарий лъскаво насекомо, а клечката стърчи право нагоре. От време на време той разхожда парченцето суши из чинията с помощта на клечката, но не поглежда нито към мен, нито към Вандън, нито към Кортни, която седи от едната ми страна и си пийва сливово вино от чаша за шампанско.

Така минават сигурно двайсет минути, преди Ивлин и Тимъти да се върнат. Ивлин изглежда съвсем леко зачервена. Тим ме гледа ядосано, сяда от другата ми страна с току-що налято питие и се навежда към мен да ми каже нещо, но в този миг Ивлин го прекъсва.

– Не там, Тимъти. – Ръката ѝ сочи празния стол до Вандън. – Момче-момиче, момче-момиче.

Ядосаният му поглед се прехвърля към Ивлин и той някак боязливо се премества до Вандън, която се прозява и прелиства вестника си.

– Е, хайде – обявява Ивлин усмихната, доволна от блюдото, което е сервирала, – започвайте да лапате.

Тогава забелязва парчето суши, което Сташ е забучил в чинията си. Навел се е ниско над чинията и нещо му говори. Лицето ѝ за миг помръква, ала събира смелост да се усмихне и изчуруликва:

– Иска ли някой сливово вино?

Всички мълчат, но след малко Кортни, която не откъсва  очи от чинията на Сташ, вдига колебливо чашата си и с нещо като усмивка изтърсва:

– Много е... вкусно, Ивлин.

Сташ не обелва дума, въпреки че навярно не се чувства много на място сред нас, тъй като по нищо не прилича на останалите мъже в стаята – косата му не е зализана назад, не носи тиранти, няма очила с рогови рамки, черните му дрехи не са му по мярка, не изпитва желание да запали пура, вероятно никога не би могъл да запази маса в "Камолс", изобщо пълна скръб. Поведението му обаче не може да бъде оправдано, седи там като хипнотизиран от блестящото парче суши и точно когато всички смятат да не му обръщат повече внимание, да гледат другаде и да си ядат порцията, той се изправя, сочи с показалец право в чинията и заявява:

– Нещо мърда!

Тимъти го поглежда с такова пълно презрение, че чак ми е трудно да го постигна, но се напрягам и правя каквото мога. На Вандън това ѝ се вижда забавно, ала за жалост то допада и на Кортни, та започвам да подозирам, че този Мунчо ѝ се струва привлекателен. Само че и аз да ходех с Луис Карутърс, щях да мисля същото. Ивлин се засмива незлобиво.

– О, Сташ, ще ни умориш от смях.

След миг със загрижен израз пита:

– Иска ли някой още темпура?

Ивлин е директор в "Еф У ай Ай", компания за финансови услуги.

– Дай на мен – обаждам се и вдигам от подноса едно парче, въпреки че не смятам да го ям, защото е пържено.

Всички около масата започват да се самообслужват и вече не обръщат никакво внимание на Сташ. Наблюдавам Кортни как дъвче и преглъща.

След дълго и някак съсредоточено мълчание Ивлин се опитва да подхване разговор.

– Вандън учи в "Камдън".

– Така ли? – пита Тимъти с леден глас. – Къде е това?

– Във Върмонт – отговаря Вандън, без да вдига очи от вестника си.

Поглеждам Сташ, за да разбера дали е доволен от наглата ѝ лъжа, ала той се държи, сякаш нищо не е чул, сякаш е в друга стая или в някой пънкрок-клуб в търбуха на града. Притеснява ме и това, че останалите реагират по същия начин, а всички знаем, убеден съм, че "Камдън" е в Ню Хампшър.

– А ти къде си учила? – пита Вандън с въздишка, като вижда, че никой не се интересува от нейния "Камдън".

– Завърших "Дьо Розе", а после бизнес школа в Швейцария... – започва Ивлин.

– И аз се измъкнах жива от една швейцарска бизнес школа – обажда се Кортни, – само че в Женева. А Ивлин беше в Лозана.

Вандън захвърля вестника на масата до Тимъти и се подсмихва презрително, дори курвенски, и макар да ми е някак криво, че Ивлин не схваща нейното високомерие и не ѝ го връща, уискито ме е размекнало до състояние, в което дори не ми се приказва. Ивлин навярно си мисли, че Вандън е много готина, отвеяна и малко объркана, като всички артистични натури. Прайс вече не яде, Ивлин също; намирисва ми на кокаин, но не съм сигурен. Тимъти едновременно отпива яка глътка от чашата си и вдига вестника, като се усмихва на себе си.