Черния красавец

Междувременно чувствувах краката си така болезнени, че един ден, когато минавах с господаря по някакъв скоро настлан път, на два пъти се спънах толкова лошо, че щом влязохме в града, той ме заведе при конския доктор. Докторът повдигна краката ми един по един и ги прегледа внимателно. После се изправи, отупа ръце и рече:

— Конят ви има силно възпаление на роговата издатина. Късмет е, че не е падал. Интересно как конярят ви не го е забелязал по-рано. Заболяването се получава от мръсни конюшни, където отпадъците не се почистват докрай. Ако ми го изпратите утре сутринта, ще се погрижа за копитата и ще науча вашия човек как да слага мехлеми, който ще му дам.

На следващия ден копитата ми бяха почистени и натъпкани с кълчища, напоени със силно лекарство. Трябва да ви кажа, че усещането беше много неприятно. Лекарят нареди всички отпадъци да се изнасят от конюшнята всеки ден и пода да се държи много чист. Да ме хранят с кърмило от трици, по-малко трева и да намалят овеса, докато краката ми се оправят. Лечението скоро възвърна жизнеността ми, но мистър Бари бе така възмутен от измамата и на двамата коняри, че се отказа да поддържа собствен кон. Реши, че когато има нужда, ще си взима под наем. Затова ме държа, докато краката ми оздравяха, а после отново бях продаден.

Част трета

Глава тридесет и втора

Конски панаир

Един конски панаир е несъмнено изключително забавно зрелище за онези, които нямат какво да губят. Най-малкото има какво да се види.

Дълги върволици от млади коне, докарани направо от фермите, стада рунтави уелски понита не по-високи от Бързоножко, стотици работни коне от всякакви породи някои дори със сплетени опашки с червени панделки. Имаше и доста като мен, красиви и чистокръвни, но изпаднали в средната класа поради някаква злополука, недъг, задух или друго заболяване. Имаше и прекрасни животни в превъзходна форма и подходящи за всичко. Те вдигаха високо крака и показваха хода си по най-изискан начин, а конярите тичаха покрай тях и ги водеха на дълги юзди. По-настрани и в по-отдалечените краища на панаира имаше много нещастни създания, съсипани от тежка работа, с възлести колене и задни крака, потреперващи на всяка крачка. Други пък бяха стари и унили, с увиснали долни челюсти и неподвижно полегнали назад уши, сякаш в живота нямаше повече радост и надежда за тях. Някои бяха толкова слаби, че всичките им ребра се брояха, други имаха стари рани по гърбовете или хълбоците тъжна гледка за един кон, който знае, че и той може да изпадне в същото положение.

Навсякъде ставаха големи пазарлъци. Цените ту падаха, ту скачаха. И ако конете можеха да изказват мнението си, аз лично смятам, че на такъв панаир се лъжеше и мамеше много повече, отколкото човек би могъл да си представи. Мен ме бяха наредили до два-три силни и полезни на вид коне и доста хора идваха да ни оглеждат. Щом видеха болните ми колене, господата ме подминаваха, макар търговецът да се кълнеше, че просто съм се подхлъзнал в конюшнята.

Първата работа на купувачите бе да ми отворят устата, после разглеждаха очите, опипваха от горе до долу краката, кожата и мускулите ми и накрая опитваха хода ми. Нямате представа по колко различни начини го правеха. Някои ме опипваха грубо и безчувствено, сякаш бях парче дърво, докато други леко прекарваха ръце по тялото ми, като от време на време ме потупваха, сякаш искаха да кажат: „С ваше позволение“. Аз, разбира се, преценявах доста добре купувачите според отношението им към мен.

Имаше един човек, за когото си помислих, че ако ме купи, ще бъда щастлив. Той не беше от изисканите господа, нито от кресльовците, които обичаха да се самоизтъкват и да минават за много важни. Беше по-скоро дребен, но добре сложен и чевръст. От начина, по който ме преценяваше, се досетих, че разбира от коне. Говорът му беше благ, а сивите му очи гледаха приветливо и весело. Може и да ви се стори странно, но истината беше, че миризмата на чисто и свежо, която се разнасяше от него, беше причината той да ми се понрави. Не дъхаше на вкисната бира и тютюн, мирис, който ненавиждах, а на свежо — сякаш бе излязъл от купа сено. Човекът предложи двайсет и три лири, но му отказаха и той си тръгна. Дълго гледах след него. После се появи някакъв гръмогласен грубиян. Ужасно се изплаших, че ще ме купи, но и той си отиде. Поспряха още двама-трима, които нямаха сериозни намерения. Тогава грубиянът се върна отново и предложи двайсет и три лири. Положението стана много напрегнато, тъй като посредникът започваше да си мисли, че няма да получи онова, което иска и ще се наложи да свали цената. Точно тогава обаче се появи сивоокият. Не можах да се сдържа и протегнах глава към него. Той кротко ме погали по бузата и каза:

— Е, приятелю, струва ми се, че ние двамата ще се спогодим. Ще дам двайсет и четири лири за теб.

— Кажете двайсет и пет и той е ваш.

— Двайсет и четири и десет шилинга, и нито пени повече — да или не?

— Съгласен — отвърна посредникът. — Трябва да знаете, че този кон притежава невероятни качества, а ако ще го впрягате във файтон, направо го купувате без пари.

Сумата беше платена на място — новият ми господар ме хвана за оглавника и ме заведе в една странноприемница, където ме чакаха седло и юзда. Нахрани ме добре с овес и докато ядях, непрекъснато стоеше край мен и говореше или на себе си, или на мен.

Половин час по-късно вече бяхме на път за Лондон. Движехме се по селски пътища и приятни алеи, докато излязохме на главния път за столицата, по който вървяхме без прекъсване, докато на здрачаване стигнахме големия град. Газовите фенери бяха вече запалени. Имаше улици отляво, улици отдясно и улици, които се пресичат и това миля след миля.

Започнах да си мисля, че никога няма да стигнем. Най-после излязохме на дълга пиаца за кабриолети и ездачът ми весело се провикна:

— Добър вечер, шефе!

— Здрасти! — отвърна му друг глас. — Намери ли свестен кон?

— Мисля, че да — отвърна собственикът ми.

— Желая ти много късмет с него!

— Благодаря, шефе! — И ние се отдалечихме. Скоро свихме по една от страничните улици и някъде към средата отново завихме по много тясна уличка. Къщите от едната страна имаха доста бедняшки вид, а от другата се редяха конюшни и помещения за файтони.

Моят господар спря пред една от къщите и изсвири. Вратата се отвори и навън изтича млада жена, следвана от момченце и момиченце. Докато ездачът ми слезе от седлото, те радостно го приветствуваха.

— Хайде, Хари, момчето ми, отвори портата, а мама ще донесе фенера.

В следващия миг всички вече ме бяха наобиколили в малкото дворче пред конюшнята.

— Кротък ли е, татко?

— Да, Доли, кротък е като котенцето ти. Ела да го погалиш.

И веднага малката ръчичка вече ме галеше по рамото. Ах, да знаете само колко ми беше приятно!

— Докато го изтриеш, аз ще му донеса кърмило от трици — каза майката.

— Добре, Поли, той точно от това се нуждае. А знам, че и мен също ме чака вкусна вечеря.

Глава тридесет и трета

Впрегнат в лондонски кабриолет

Името на новия ми господар беше Джеремая Баркър, но тъй като всички му викаха Джери, и аз ще го наричам така. Той и съпругата му Поли си бяха лика-прилика. Тя беше пълничка, спретната и чиста женица, с гладка тъмна коса, тъмни очи и усмихната малка уста. Момчето беше почти дванайсетгодишно високо, честно и добродушно. А малката осемгодишна Дороти (викаха и Доли) бе умалено копие на майка си. Всички бяха много силно привързани един към друг. Не съм виждал такова щастливо семейство нито преди, нито след това. Джери притежаваше собствен кабриолет и два коня, за които се грижеше и караше сам. Другият му кон беше високо бяло животно с доста едър кокал на име Капитан. Вече беше стар, но на младини трябва да е бил прекрасен. Все още имаше навика красиво да извива шията си и гордо да изправя глава. Всъщност това бе едно чистокръвно, възпитано и благородно животно до мозъка на костите си. Каза ми, че като млад е участвувал в Кримската война. Бил собственост на един кавалерийски офицер, който винаги яздел начело на полка. Но за това ще ви разкажа по-късно.