Черния красавец

Известно време двамата мъже мълчаха, а после Том Грийн тихо рече:

— Джон, много ми се иска да кажеш някоя блага дума на Джо. Момчето е съвсем съсипано. Нито яде, нито се усмихва. Твърди, че е виновно, макар да е сигурно, че е направило всичко по силите си. Казва, че ако Черния красавец умре, никой вече няма да говори с него. Сърцето ми се къса като го слушам. Мисля, че можеш да му кажеш някоя добра дума, той не е лошо момче.

След като помълча, Джон бавно отвърна:

— Не ми се сърди, Том. Знам, че не го е направил нарочно, никога не съм го твърдял. Знам и че момчето не е лошо, но разбираш ли, аз самият много страдам. Този кон е моята гордост, да не говорим за господаря и господарката. И мисълта, че животът му може да бъде погубен по този начин, е просто непоносима. Но ако смяташ, че съм прекалено суров с момчето, утре ще се опитам да му кажа някоя добра дума — в случай че състоянието на Красавеца се подобри.

— Добре, Джон, благодаря ти. Знаех, че не искаш да си прекалено суров и разбираш, че всичко е станало само от незнание.

Гласът на Джон почти ме стресна.

— Само от незнание! Само от незнание! Как можеш да говориш така? Та след жестокостта, то е най-страшното нещо! И кое причинява повече злини, един бог знае. Когато хората кажат: „О, ама аз не знаех, не исках да направя нищо лошо“, те си мислят, че всичко вече е наред. Предполагам, че и Марта Мълуош не е искала да убие бебето си, когато го упоила с успокоителните лекарства, но то умря и я съдиха за убийство.

— И така й се пада — рече Том. — Една жена никога не бива да се захваща да лекува крехкото си малко дете, без да знае какво е добро и какво не за здравето му.

— Бил Старки също не е искал да уплаши брат си до полуда, когато преоблечен като привидение е тичал след него на лунна светлина, но го стори. И този умен и красив младеж, гордост за всяка майка, сега е един идиот и никога няма да се оправи, та дори да живее до осемдесет години. Ти самият беше много засегнат, Том, когато преди две седмици онези госпожици оставили вратата на оранжерията ти отворена, а духал мразовит източен вятър. Нали ми каза, че доста от растенията ти измръзнали…

— Доста ли?! — възкликна Том. — Нито един от младите калеми не е останал непоразен. Ще трябва да започна всичко отначало, но най-лошото е, че не знам откъде да взема нови. Направо бях полудял от яд, когато влязох и видях какво са направили.

— И все пак рече Джон, — сигурен съм, че госпожиците не са го сторили нарочно. Всичко е било само от незнание!

Повече не чух от разговора им, защото лекарството ми подействува и ме приспа, а на сутринта се чувствувах много по-добре. След време обаче, когато поопознах света, често ми се случваше да се замислям върху думите на Джон.

Глава двадесета

Джо Грийн

Джо Грийн се справяше много добре. Учеше бързо и беше толкова старателен и прилежен, че Джон започна да му се доверява за много неща. Но както вече казах, момчето беше дребно за възрастта си и рядко му позволяваха да язди Рижка и мен. Така се случи обаче, че една сутрин Джон беше излязъл със Справедливко и товарната каруца, а господарят искаше незабавно да изпрати някакво съобщение на един господин, който живееше на около миля и половина от нас. Той нареди да повикат Джо, да ме оседлаят и да занесем бележката. Предупреди го да ме язди внимателно.

Бележката беше предадена и ние спокойно се връщахме. До тухларната видяхме каруца, тежко натоварена с тухли, колелата й бяха здраво заседнали в калта на дълбокия коловоз, а каруцарят крещеше и безмилостно биеше двата коня. Джо спря. Беше тъжна картина. Двата коня се напрягаха и с всички сили се опитваха да измъкнат каруцата, но не можеха да я помръднат. Потта се стичаше по краката и хълбоците им, гърдите им се издуваха и всеки мускул се напрягаше, а човекът яростно теглеше конете за юздата, кълнеше и жестоко ги биеше.

— Хей, спри? — извика Джо. — Недей да биеш конете така. Колелата са дълбоко затънали и те никога няма да поместят каруцата.

Човекът не му обърна внимание и продължи да ги бие.

— Спри! Моля ти се, спри — повтори Джо. — Ще ти помогна да разтоварим колата. — Така никога няма да я помръднат.

— Ти си гледай твоята работа млади негоднико, а аз ще си гледам моята.

Мъжът направо беше побеснял, а и алкохолът му помагаше. Той отново заудря с камшика. Джо ме подкара в обратна посока и в следващия миг вече летяхме към къщата на тухларя. Не мога да твърдя, че Джон щеше да одобри скоростта ни, но и двамата с Джо мислехме едно и също и бяхме толкова разгневени, че не бяхме в състояние да се движим по-бавно.

Къщата беше близо до пътя. Джо почука на вратата и извика:

— Хей, мистър Клей в къщи ли е?

Вратата се отвори и мистър Клей застана на прага.

— Здравей, младежо, струва ми се, че бързаш. Някаква поръчка от господаря ли има?

— Не, мистър Клей. В двора на вашата тухларна един човек пребива два коня до смърт. Казах му да спре, но той отказа. Предложих да му помогна да разтоварим колата, но той пак отказа. Така че, дойдох да ви уведомя. Моля ви, сър, идете. Гласът на Джо трепереше от вълнение.

— Благодаря ти, момче — рече човекът и хукна за шапката си, но се поспря. — Ще дадеш ли показания за онова, което си видял, ако изпратя човека на съд?

— Разбира се, че ще го направя — извика Джо. — И то с удоволствие!

Човекът замина, а ние си тръгнахме към къщи в лек тръс.

— Но, какво се е случило, Джо? Изглеждаш много ядосан — попита Джон, когато момчето скочи от седлото.

— Наистина съм много ядосан — отвърна той и бързо и възбудено му разказа за случилото се. Обикновено Джо беше толкова кротък и благ, че беше чудно да го видим така развълнуван.

— Правилно, Джо! Правилно си постъпил, момчето ми, независимо дали онзи ще получи призовка или не. Много хора биха отминали с мисълта „Не е моя работа да се намесвам“, но според мен има ли жестокост и насилие, винаги трябва да се намесваме. Правилно си постъпил, момчето ми.

Междувременно Джо се беше поуспокоил и се гордееше, че Джон е одобрил постъпката му. А когато ме избърса със сено, ръката му беше по-сигурна от обикновено.

Тъкмо си отиваха в къщи за вечеря, когато лакеят дойде в конюшнята и съобщи, че господарят незабавно вика Джо в кабинета си. Довели някакъв човек, обвинен в жестоко отношение към конете, и се нуждаели от показанията на Джо. Момчето пламна, а очите му блеснаха.

— Ще ги получат — каза той.

— Пооправи се малко — посъветва го Джон.

Джо нагласи връзката, приглади сакото си и излетя като стрела. Тъй като господарят бе един от областните съдии, често му се налагаше да решава дела или да дава съвети. Мина време, докато разберем какво става, защото всички бяха отишли да вечерят. Когато Джо се върна, забелязах, че беше в приповдигнато настроение. Тупна ме добродушно и каза:

— Ние с теб не търпим такива работи, нали, приятелю!

По-късно разбрахме, че съвсем ясно изложил показанията си, а конете били в такова окаяно състояние и целите в белези от жестокия побой, че каруцарят бил даден под съд и можело да го осъдят и затворят.

Невероятна беше чудната промяна у Джо. Джон дори се шегуваше, че през тази седмица момчето пораснало с няколко сантиметра, а и аз мислех така. Джо беше все така мил и добър, но във всичко, което вършеше, имаше повече твърдост и решителност — сякаш с един скок се бе превърнал от момче за мъж.

Глава двадесет и първа

Раздялата

Живеех в този щастлив дом вече три години, но ни предстояха тъжни дни. От време на време чувахме, че господарката е болна. Лекарят идваше често, а господарят изглеждаше разтревожен и мрачен. После чухме, че тя незабавно трябва да замине за две-три години в някоя по-топла страна. Вестта се разнесе из имението едва ли не като погребален звън. На всички ни беше мъчно. Господарят обаче веднага се зае да урежда подробностите около разпродажбата на част от имота и заминаването. В конюшнята все за това се говореше и за нищо друго.