Заврщането на резидента

Annotation

Тази повест е продължение на книгата „Грешката на резидента“, излязла в трето издание през 1974 година.

Читателят, който не познава „Грешката на резидента“, за да разбере събитията, които се развиват в повестта, е необходимо да знае следното:

Професионалният шпионин Михаил Тулев е прехвърлен в Съветския съюз, за да се установи там постоянно. Руснак по произход, той става резидент на един западен разузнавателен център. Чекистът Павел Синицин успява да спечели доверието му, като му се представя за крадец-рецидивист с прякор Бекас. По-късно Тулев е арестуван, а неговото място при радиосеансите с Разузнавателния център заема Павел.

В ареста Тулев разбира същността на своите заблуждения и изразява желание да изкупи вината си пред родината. В хода на операцията Разузнавателният център е принуден да отзове Тулев от Съветския съюз. В Одеса той разменя документите си с Уткин, агент на същия разузнавателен център, пристигнал с група чуждестранни туристи. Тулев се присъединява благополучно към туристическата група и отново е зад граница.

Преди да отпътува от Съветския съюз, Михаил Тулев получава шифрограма, с която Разузнавателният център нарежда на Павел-Бекас да се установи в един от големите градове. Павел наема квартира в Ярославл под името Потапов — така е записан в паспорта, с който го снабдява Разузнавателният център. Както било уговорено, веднъж в месеца той проверявал в пощата дали няма за него писмо „До поискване“.

Тулев е с конкретна задача — да открие бившия хитлерист и военнопрестъпник Хофман. Освен това той има и лична цел — да изясни истинските обстоятелства, при които е умрял неговият баща.

Тулев знае само, че баща му, старият агент на чужди разузнавания, е умрял внезапно. Според съобщенията във вестниците смъртта е настъпила в резултат на сърдечен пристъп. Според друга версия той е загинал при автомобилна катастрофа.

Олег Шмельов, Владимир Востоков

Глава 1

Глава 2

Глава 3

Глава 4

Глава 5

Глава 6

Глава 7

Глава 8

Глава 9

Глава 10

Глава 11

Глава 12

Глава 13

Глава 14

Глава 15

Глава 16

Глава 17

Глава 18

Глава 19

Глава 20

Глава 21

Глава 22

Глава 23

Глава 24

Глава 25

Глава 26

Глава 27

Глава 28

Епилог

info

notes

1

2

Олег Шмельов, Владимир Востоков

Завръщането на резидента

Глава 1

Среща в универсалния магазин

През пролетта на 1971 година в живота на Светлана Сухова се случи едно незначително събитие, което при обикновени обстоятелства не би довело до нищо лошо. Но както ще видим по-нататък, обстоятелствата бяха необикновени и това събитие стана звено на дълга верига от други много по-сериозни и сложни събития, причини и следствия.

В един майски ден към щанда, зад който в лъскава синя униформена престилка стоеше Светлана, в онези редки минути, когато нямаше купувачи и грамофонът мълчеше, се приближи доста мургав младеж на около двадесет и шест, двадесет и осем години. Гъстите му намазани с брилянтин коси бяха сресани на път. Блестящите му черни очи гледаха меко и ласкаво. Той беше нисък на ръст, но много добре сложен и това го правеше да изглежда по-висок, отколкото бе всъщност. С професионалния си нюх, само с един поглед Светлана можеше да определи веднага категорията на купувача, даже нямаше нужда да се взира в подробностите на костюма, за да знае със сигурност, че пред нея стои чужденец. В това нямаше нищо особено: чужденци-туристи или специалисти, работещи в предприятията на града, често купуваха плочи в магазина.

— Здравейте! — поздрави купувачът усмихнат.

— Добър ден — отговори Светлана, стараейки се по акцента да определи неговата националност. — Какво желаете?

— Бих искал нещо от класиката, руската класика.

Това беше най-обикновено желание: всички чужденци търсеха плочи на руски композитори. По акцента Светлана вече разбра, че говори с италианец.

— Какво точно предпочитате?

— Не ги познавам много добре. Имам Мусоргски, Чайковски. Бих искал да имам още.

— Ще ви огорча. Днес не мога да ви предложа нищо. Наминете друг път.

Италианецът се засмя и каза с насмешка:

— Това съм го чувал много, много пъти и по-рано.

— Извинете, но не мога да ви помогна.

Въпросът беше като че ли изчерпан, но италианецът не бързаше да си ходи. Той гледаше мълчаливо Светлана без предишната ласкава сдържаност. Стана й неловко, тя отклони погледа си и чак сега забеляза, че не са сами — някакъв мъж встрани, обърнат с гръб към тях, търпеливо разглеждаше каталога на грамофонните плочи.

— Какво обичате? — Тя направи крачка към него.

— Нищо, нищо — каза тихо той, без да се обръща, — аз не бързам.

Италианецът продължаваше да я гледа и Светлана безпогрешно можеше да предвиди какво ще стане в следващата минута. По време на кратката й служба в магазина неведнъж тя трябваше да изслушва от чужденци и от скъпите си съотечественици, от млади и не толкова млади една и съща молба — да се запознаят и срещнат извън магазина. Това не я обиждаше и не я дразнеше, напротив, но тя така умееше да се държи в подобни случаи, че молителите, даже и най-настойчивите, не се осмеляваха на повече от два опита.

Този се оказа по-търпелив и по-настойчив от всички. Хладната, не за годините й вежливост, която Светлана бе усвоила и която моментално отблъскваше ухажорите, не подействува на италианеца. Имаше и друга причина, поради която той можа да говори с нея по-дълго, отколкото другите.

Тя чувствуваше, че той е искрен и говори истината. Ето какво разказа италианецът:

Преди една година пристигнал от Италия. По професия е инженер и работи във фирма, която е сключила контракт със Съветския съюз за доставки и монтаж на машини за азотноторовия комбинат. Но това е без значение. Главното е, че вдругиден той се връща в родината си и само затова е решил да помоли руското момиче за среща. Видял я още преди три месеца, но не зад щанда, а на входа на магазина. Знае, че се казва Светлана. Не посмял да я заговори по-рано, защото бил убеден, че тя няма да приеме да се срещнат. Но сега, един ден преди заминаването си, не издържал и решил да рискува. Много му се иска да запише гласа й за спомен и ако тя няма нищо против, да се срещнат някъде в парка, или в някое кафене, макар и за половин час, и ако му позволи, да донесе малък японски магнитофон…

Накратко, работата стигна дотам, че Светлана попита:

— Знаете ли къде се намира улица „Тургенев“?

— Да, разбира се! — не вярвайки в успеха си, възкликна италианецът.

— На ъгъла на булеварда има една будка за вестници.

— Да, да, зная.

— Ще бъда там в единадесет и половина.

— Утре?

— Да не искате днес. — Тя погледна часовника си. — Вече е три часът.

— Благодаря. — Той се поклони. — Забравих да ви се представя: казвам се Пиетро Матинели. Благодаря. До утре.

Той излезе щастлив, Светлана искаше най-после да обърне внимание на търпеливия купувач, който през цялото това време преглеждаше каталога за грамофонни плочи, но него вече го нямаше…

Сега трябва накратко да разкажем историята на семейство Сухови.

Мъжът на Вера Сергеевна Сухова загина преди пет години. Той беше летец и работеше като изпитател в завода, в който се произвеждаха въртолети.

Вера Сергеевна не знаеше подробности около катастрофата и причините за нея. Един приятел на мъжа й, също изпитател, се опитал да й обясни как е станало. Разказвал й нещо за пределни режими на полета, на които Алексей съзнателно се решил, ядосвал се, че не е използувал единствената възможност за спасение, като напусне въртолета, но той непременно искал да го приземи. Наблегнал именно на това, че възможността е била единствена, че при случай на авария вероятността при тях да се спасят, е много по-малка, отколкото при изпитателите на обикновени самолети. Изобщо, както разбра много по-късно Вера Сергеевна, от разказа на този приятел излизаше, че Алексей сам си е виновен за всичко. От това не й стана по-леко.