Заврщането на резидента

Уткин напъха инструментите и резервните части по джобовете, за да освободи място в куфарчето за Спидолата, раздели се със стопанина като с добър приятел и си тръгна за къщи.

Тази покупка, както по-късно ще се изясни, имаше много важно значение.

Глава 4

„Умря скоропостижно“

Преди да изясним какво се случи по-нататък, необходимо е да разкажем за една акция, осъществена от Михаил Тулев малко по-рано.

Скоро след завръщането му от Съветския съюз той получи триседмичен отпуск и замина за Франция.

… Малкото градче, където в едно топло лятно утро пристигна Михаил Тулев и си взе под наем ситроен, беше разположено в китно място, предразполагащо към почивка.

Но той пристигна тук не да почива. Това, с което се занимаваше, се нарича частно търсене. Искаше да изясни обстоятелствата около смъртта на баща си и знаеше, че няма да се успокои, докато не открие цялата истина.

Михаил и преди подозираше, че думите в некролога „Умря скоропостижно“ не са нищо друго, освен благопристойна щампа за прикриване на истината. В Москва полковник Марков му показа, изпратена им по незнайни пътища, снимка на автомобилна катастрофа, където в една от жертвите Михаил позна баща си! Тогава стана дума, че катастрофата вероятно е умишлено предизвикана. По-късно, малко преди да отпътува за Одеса, Михаил помоли Марков да му покаже снимката още веднъж и след като я разгледа внимателно, той се усъмни, че лежащият до обезобразената кола е неговият баща… Докато беше в Центъра, един приказлив стар познат, с когото веднъж се бяха заседели дълго в ресторанта, му подхвърли, че Одуванчик, тоест бащата на Михаил, граф Тулев, не е умрял от собствената си смърт. По-късно, вече в Париж, общувайки с познати от старата руска емиграция, се наслуша на двусмислени съболезнования, Михаил намери човека с прякора Дон, когото Центърът беше завербувал преди двадесет години, но който поради характера си не приличаше нито на агент, нито на провокатор и се отнасяше към тях двамата, бащата и сина Тулеви, с голямо уважение, даже с преклонение, защото Тулев-старши веднъж се беше застъпил за него пред високото началство. Този човек твърдеше със сигурност, че са пречукали стареца. Не, той нямаше никакви доказателства, но две седмици преди смъртта си Тулев дошъл при него в бара — бил бодър и някак си подмладен, откакто минал в оставка. Изпил две чаши коняк, на прощаване намигнал весело и казал: „Хубавичко е при теб. Ще наминавам…“

Според официалната версия Александър Николаевич Тулев умрял вследствие на остра сърдечна недостатъчност. За човек, прехвърлил седемдесетте, няма нищо чудно в това, но Михаил знаеше, че сърцето на баща му работеше като мотор и той помнеше не веднъж думите: „Не, синко, ако умра, то няма да бъде от сърцето. От черния дроб ще бъде може би, макар че, бог ми е свидетел, винаги съм пил с мярка…“

В Париж не научи нищо по-съществено, затова Михаил се отправи към малкото градче, където баща му беше живял през последните две години.

Жилището, къщичка сред малка градинка край града, по московски би могло да се нарече вила.

Къщата е обикновена, дървена, с три външни стъпала от бял мрамор. Имаш чувството, че не мраморният вход е построен към къщата, а къщата към него. Михаил тъжно си помисли, че вероятно тези мраморни стъпала са напомняли на баща му за къщата край Петербург — с нищо друго не можеше да си ги обясни.

Вратата беше заключена с два ключа, на прозорците имаше капаци с катинари. Михаил обиколи къщата, огледа прецъфтелите ябълки. Дърветата бяха завързали малко плод, градината изглеждаше съвсем запустяла.

Михаил отиде в кметството и там един възрастен чиновник му каза, че домът на господин Тулев според завещанието на покойника принадлежи вече на неговия син. Михаил не носеше в себе си документи за самоличност, затова прибягна до безотказното средство — бакшиша, за да получи ключовете от къщата: гореше от нетърпение да надзърне в последното убежище на баща си…

Той очакваше да го лъхне дъх на застояло, но в стаите и кухнята цареше онзи особен порядък, присъщ на акуратния самотник, свикнал да се оправя без чужда помощ. Даже прахът сякаш бе бърсан само преди седмица. В барчето под телевизора имаше няколко бутилки и чаши.

Михаил не намери никакви книжа, освен платени сметки за електричество и рекламни проспекти. Това беше странно: той знаеше, че баща му тайничко пишеше стихове. Естествено, че тези, за които баща му работеше толкова години, не можеха да оставят на произвола на съдбата неговия архив, но да отмъкнат всичко до последното листче — това вече беше прекалено. Явно някой се е престарал.

Михаил напусна къщата, като заключи с два ключа. Овладя го странно чувство, неизпитано досега: като че ли го бяха ограбили, но какво му бяха отнели, не можеше да разбере…

Той тръгна по-скоро машинално, отколкото по силата на разума, да търси съдебномедицинския експерт, който съгласно закона е бил длъжен да състави протокол за смъртта на Александър Тулев. Но преди това реши сам, със собствените си очи, да прочете протокола. Обърна се за съвет към познатия му вече чиновник в кметството, който го свърза с отговарящия за гражданско състояние. Още сто франка и в ръцете на Михаил се появи листа, върху който беше написано, че Александър Тулев, седемдесет и четири годишен, умрял от кръвоизлив на мозъка, причинен от силен удар в дясното слепоочие. Травмата вероятно е от падане върху ръба на мраморната стълба, до която е намерен трупът. По какъв начин е паднал не беше отбелязано. Следваше подробно описание, че раната съвпада с очертанието на ръба на последното стъпало.

Михаил научи от чиновника, че експертът, подписал акта, е патологоанатом в градската болница. След половин час Михаил пристигна в болницата. Там му казаха, че доктор Астие си е в къщи, тъй като вече една седмица в градчето никой не е умрял и няма работа за патолога, а при това докторът имал алергия при цъфтежа на тютюна. „Вижте какъв цъфтеж имаме“ — добави дежурната сестра, протягайки ръка към прозореца.

Михаил лесно намери квартирата на доктор Астие. Патологоанатомът му отвори вратата, държейки в лявата ръка носна кърпичка — очите му сълзяха и даже в полутъмното антре Михаил забеляза зачервените клепачи на доктора.

Нямаше смисъл да започва отдалече, защото на кого другиго ще са чужди всякакви прикрития, както на патологоанатома, чиято специалност е хладнокръвно да отваря човешкото тяло и безпристрастно да потвърждава или опровергава диагнозата, поставена приживе от лекуващия лекар. Михаил каза, че е син на покойния Тулев и започна да задава въпроси.

Да, отговори доктор Астие замислен, помня онази аутопсия. Сърцето ли? Мосю Тулев имаше сърце на четиридесетгодишен. Мозъкът? Кръвоносната система и кръвоснабдяването били нормални. Могъл ли е мосю Тулев да падне от внезапно главозамайваме? Хм, хм, това е вече из областта на предположенията, където най-добре се чувствуват терапевтите или психиатрите, но на патолога е категорично забранено да се подвизава в тази сфера…

Те бяха в кабинета на доктора — домакинът зад бюрото, Михаил на канапето — и след този ироничен отговор двамата едновременно станаха, почувствували, че или трябва да прекъснат разговора, или да говорят съвсем откровено.

— Кажете, докторе — попита Михаил, — може ли човек да получи такава рана, просто падайки на слепоочието върху стъпалото?

— Вашият баща беше висок на ръст — уклончиво отговори докторът. — По-висок от вас…

Михаил рискува: извади от джоба си портмонето и го сложи на бюрото.

— Можете да разчитате на моето мълчание — каза той, гледайки в упор сълзящите очи на доктора. — И на портмонето ми също.

Астие се усмихна.

— Веднага приберете това. Или веднага си отивайте.

Михаил бързо скри портмонето.

— Извинете, глупав навик.

— Какво ви доведе при мен? — гневно произнесе докторът. — Конкретно!