Заврщането на резидента

Минаха пет години оттогава, но тя си спомняше добре онзи първи месец след погребението с всичките му подробности и се упрекваше учудена колко точно са се запазили в паметта й някои незначителни детайли, когато душата й се разкъсваше от мъка.

Сега тя можеше да разкаже какво беше сготвила за обяд в деня на гибелта на Алоша, какъв цвят имаше панделката на Светлана, когато се върна от училище, какво й каза съседката за самочувствието на кученцето си, как се блъскаше в стъклото една пчела — първата пролетна пчела, влетяла в прозореца.

Пълни безсмислици. Защо ли така е устроен запаметяващият апарат на човешкия мозък? Вера Сергеевна завърши медицински институт, но това не й даваше никакво предимство пред тези, които са без медицинско образование и нямат даже елементарни сведения по психология. Тя не можеше да разбере защо нищожните, недостойни дреболии се запечатват в съзнанието с неизлечими цветове, незабравими звуци и неизчезващи аромати, а най-главното, най-скъпото се е изтрило, като че ли никога не е било, Вера Сергеевна не помнеше лицето на мъжа си, не помнеше изражението му.

Може би това е защитна реакция? От гледна точка на науката за психичната дейност на човешкия мозък такова обяснение е съвсем естествено, но от това не й стана по-леко.

Понякога нощем тя мислено анализираше всяка своя постъпка през първия месец от гибелта на Алексей и безкрайно се осъждаше за проявената деловитост, оскърбяваща паметта на загиналия.

Тя продаде новичката волга, свърза се с приятелката си Нина Пескова, която живееше в град К., и с нейна помощ направи размяна на жилището без почти никаква загуба както в жилищна площ, така и в комуналните удобства. Погрижи се Светлана да завърши учебната година поне без тройка — тогава тя беше в седми клас и до края на занятията оставаха три седмици.

Като разпродаде една част от вещите, а другата, в това число и пианото на момичето, таксува по влака, в средата на юли Вера Сергеевна и Светлана заминаха за град К. Бягството от тези места, свързани с най-любимия човек на земята, стана светкавично, подобно на евакуация във военно време, за която Светлана беше чела толкова в книгите, а Вера Сергеевна я бе преживяла в четиридесет и първа като осемгодишно момиче.

Пристигайки в К., тя не тръгна да търси работа. И къде ли да отиде? С дипломата на лекар тя не работи нито ден, защото вече се беше омъжила за Алексей. Той не й позволи да работи — по-добре да си гледа Светка. За да започне сега работа като лекарка, тя трябваше отново да учи в института. Но всъщност тя не беше в състояние да работи никъде. След като успя с някаква трескава бързина да уреди преместването, тя като че ли изпадна в летаргичен сън.

Дълго, много дълго тя се беше откъснала от живота, като че ли изобщо не съществуваше. Струваше й се, че се намира в огромна тъмна зала и гледа някакъв дълъг неинтересен филм.

Нина Пескова, която пое грижата в нейния дом за пазаруването, се опитваше да размърда приятелката си, но безуспешно. Вера Сергеевна излизаше от къщи само когато трябваше да изтегли пари. Някак си машинално готвеше, переше, чистеше. И непрекъснато пушеше — първата цигара беше запалила в деня на погребението на Алексей.

Така минаха две години. Светлана премина в десети клас. Вера Сергеевна малко се интересуваше от нейното учение, въпреки че поглеждаше понякога бележника й. Никак не се огорчи, когато Светлана заряза уроците по музика.

От това състояние я изведе един разговор с Нина Пескова, която дойде през една есенна вечер и между другото спомена, че видяла Светлана около къщата с две доста по-големи от нея момчета — Светлана пушела цигари и, изглежда, била малко пийнала.

Като че ли плеснаха с камшик Вера Сергеевна „Къде?“ — и като чу, че са на детската площадка, изхвърча от къщи без палто.

Светлана беше с двама самодоволно ухилени младежи и някак си неестествено се смееше.

Без да каже нито дума, Вера Сергеевна връхлетя върху нея, разтърси рамото й с лявата си ръка, а с дясната я удари с все сила по бузата. Ако не беше единият от младежите, Светлана щеше да падне на земята. „Марш в къщи!“ — кресна Вера Сергеевна на мигом изтрезнялата дъщеря. „Мадам, защо е това форсиране?“ — с престорен баритон се обади контето, което придържаше Светлана. „Млъкни, прасе такова!“ — сряза го Вера Сергеевна. Тя се задъхваше от гняв. Но докато се изкачваха по стълбата до третия етаж, гневът се смени с болезнена жалост към дъщерята и презрение към самата нея.

В тези няколко минути Вера Сергеевна като че ли се свести, мъглата, в която живееше, се разсея и пред нея изпъкнаха дните, изцяло отдадени на собствената й мъка, дни, в които нямаше място за Светлана, родната й дъщеря. Тя мислеше само за своята болка, утешаваше се само със собствените сълзи. Как можеше да нарече всичко това освен егоизъм? Всепоглъщащият мъката егоизъм — с какво е по-добър от егоизма на щастието? — питаше се тя. Не, тя не можеше да намери оправдание в това, че болката от загубата на мъжа й беше толкова голяма, колкото и любовта й към него.

Вера Сергеевна видя съвсем ясно своето отношение към дъщеря си — от детските години до този неприятен случай.

Светлана беше дъщерята на татко. Той я обичаше до самозабрава и, разбира се, я глезеше, а тя с детска невинност се спасяваше от майчиното възмездие под неговата сигурна защита, когато направеше някоя лудория. На тази основа между родителите възникваха леки конфликти, и то винаги в присъствието на виновницата. Разбира се, от педагогична гледна точка този метод не може да се смята за разумен, но, общо взето, когато Светлана порасна и тръгна на училище, стана ясно, че антипедагогическото отношение на родителите не й се беше отразило много. Едно беше неприятно за Вера Сергеевна да приеме, когато Светлана стана голяма: у нея се създаваше незабележимо, но явно усещащо се снизходително отношение към майката. Вера Сергеевна разбираше откъде идва: твърде голям, деспотичен беше авторитетът на бащата в семейството и за майката не оставаше почти нищо. Но Вера Сергеевна се утешаваше с това, че Светлана беше много добро момиче, заради другите тя беше готова да забрави собствените си капризи и това й даваше надежда, че в края на краищата техните отношения ще се нормализират…

Докато се изкачи на третия етаж и влезе в апартамента, Вера Сергеевна съвсем се успокои. В присъствието на Нина Пескова се проведе дълъг разговор, който завърши с това, че Светлана просълзена прегърна майка си и се закле никога вече да не се случи такова нещо. Можеше да й се вярва: тя винаги казваше истината, а ако обещаеше нещо, непременно го изпълняваше или поне се стараеше с всички сили да удържи на думата си. Това изгради в нея бащата, когато беше още дете…

Скоро след извънредното произшествие Вера Сергеевна постъпи на работа. Тъй като се смяташе негодна да бъде лекуващ лекар, наложи се да постъпи в санитарно-епидемична станция. Нейните медицински познания бяха напълно достатъчни, за да следи санитарното състояние на различните предприятия в града.

За дъщеря си окончателно престана да се тревожи, когато научи, че Светлана се е сприятелила с едно момче от тяхната кооперация — Льоша Дмитриев. Нина Пескова се познаваше със семейство Дмитриеви и се изказа много добре за тях. Бащата бил инженер, майката учителка, а Льоша след гимназията станал шлосер в един завод и следвал вечерно в политехнически институт. Ясно бе, че не е от тези, с които Светлана се шляеше в есенните вечери на детската площадка.

По същото време Светлана завърза още една дружба, която Вера Сергеевна много одобряваше. Започна да им идва на гости Галя Нестерова, съученичка на Светлана, учтиво и не много разговорливо момиче. Особено приятно на Вера Сергеевна беше, че Галя не съзнаваше красотата си, а това вече е ценна, черта от характера й, говореше добре за нея, тъй като според наблюденията на Вера Сергеевна безразличие към собствената външност, се срещаше твърде рядко сред днешната младеж. При тона Галя беше дъщеря на голям учен, академик, лауреат на Държавна награда, а самата тя се обличаше много скромно, не по-хубаво от Светлана. Това също вече говореше нещо. И отгоре на всичко Галя беше пълна отличничка, без зубрене и без напрежение, както казваха в училище, щеше да получи златен медал. Като че ли само по това се различаваха новоизлюпените приятелки: Светлана имаше толкова петорки, колкото и тройки.