Другата кралица

— Няма пари?

Тя кимва:

— Няма пари.

Опитвам се да се засмея, но звучи напълно неуместно.

— Чак толкова много ли струва? Нима нямаме в хранилището за скъпоценности достатъчно пари и сребро за една вечеря и ейл за собствените си хора?

— Не, вече от месеци насам.

— Предполагам, че си се опитала да вземеш назаем?

— Тук сключих всички заеми, които можах. Ипотекирах земя, но вече не я приемат на пълна цена, започват да се съмняват в способността ни да се издължим. Ако нищо не се подобри, ще трябва да отидем при лондонските златари и да им предложим сребърните съдове.

Трепвам:

— Не и семейните ми вещи! — възразявам, като си представям как претопяват сребърните съдове с фамилния ми герб като метални отпадъци; като си помисля как занаятчиите претеглят сребърните ми прибори, виждат фамилния ми герб и се присмиват, че съм стигнал до това.

— Не, разбира се, че не. Първо ще продадем моите неща — казва тя с равен тон.

— Съжалявам за това — казвам аз. — По-добре кажи на управителя си да съобщи на арендаторите ти, че не могат да очакват Коледна вечеря тази година. Може би догодина.

— Всички ще разберат защо — предупреждава ме тя. — Ще разберат, че едва свързваме двата края.

— Предполагам, че всички знаят — казвам сухо. — След като пиша на кралицата веднъж месечно и я умолявам да плати дълговете си към мен, а на нея й четат писмото пред всички. Целият двор знае. Цял Лондон знае. Всички знаят, че сме на ръба на разорението. Никой няма да ни предложи кредит.

Тя кимва.

— Ще оправя това — казвам сериозно. — Ако се наложи да продадеш среброто си, аз ще ти го върна. Ще намеря начин, Бес. Няма да загубиш от това, че си се омъжила за мен.

Тя свежда глава и прехапва устна, за да не избълва упрека, който напира на езика й. Знам, че вече е загубила от това, че се е омъжила за мен. Тя си мисли за съпрузите си, внимателно натрупали цели състояния, които да й оставят. Мъже, които съм презирал като парвенюта без благороден произход. Тя е спечелила от браковете си с тях, те са натрупали състояние. Но аз го пропилях. Аз изгубих състоянието й. А мисля, че сега изгубих и гордостта си.

— Ще ходиш ли в Лондон за този сезон? — пита ме тя.

— Процесът срещу Норфолк е отложен за след Коледа — казвам. — Макар да се съмнявам, че в двора ще се веселят особено, с този призрак на тяхното пиршество. Ще трябва да се явя на служба за процеса срещу него. Тогава ще замина за Лондон, след дванайсетата нощ, и когато се срещна с нейно величество, отново ще говоря с нея за дълга й към нас.

— Може би тя ще ни плати.

— Може би.

— Има ли някакъв план за изпращането на шотландската кралица у дома? — пита с надежда тя.

— Не и сега — казвам тихо. — Изпратиха нейния епископ в изгнание във Франция, а шпионинът й, Ридолфи, избяга в Италия. На испанския посланик е наредено да си тръгне, той е опозорен, а всички останали са в Тауър. Шотландците няма да я искат — като виждат с какви хора общува тя, и колко непочтена се оказа, нарушавайки клетвата си, че няма да се опита да избяга, честната си дума и обещанието си към лорд Мортън. А Сесил трябва да е сигурен, че показанията на Норфолк ще я уличат в престъпление. Въпросът може да бъде единствено: какво ще направи Сесил с показанията, които доказват вината й?

— Ще я изправят ли на съд? Какво може да бъде обвинението?

— Ако успеят да докажат, че тя е подтикнала Испания към нашествие или е кроила заговор за смъртта на кралицата, тя ще бъде обявена за виновна в бунт срещу законен монарх. Това ще донесе смъртна присъда. Не могат да я екзекутират, разбира се, но могат да я намерят за виновна и да я затворят завинаги в Тауър.

Бес мълчи, не може да срещне погледа ми.

— Съжалявам — казва неловко тя.

— Вдигането на бунт се наказва със смърт — казвам твърдо. — Ако Сесил успее да докаже, че се е опитала да изпрати наемни убийци срещу Елизабет, тя ще бъде изправена на съд. Ще заслужава да бъде изправена на съд, а по-незначителни хора са умирали заради същото, което е сторила и тя.

— Тя казва, че Елизабет никога няма да я убие. Казва, че е неприкосновена.

— Знам това. Нейната особа е свещена. Но една осъдителна присъда ще я изпрати в Тауър завинаги. И никоя сила в Европа няма да я защити.

— Какво толкова лошо може да каже Норфолк срещу нея?

Свивам рамене:

— Кой знае какво му е писала, или какво е писала на испанците, или на своя шпионин, или на папата? Кой знае какво им е обещала?

— А самият Норфолк?

— Мисля, че това ще бъде процес за държавна измяна — казвам. — Аз ще трябва да бъда главен съдия. Струва ми се почти невъзможно — да ми се наложи да бъда съдия на процес срещу Томас Хауърд! Та ние на практика сме израснали заедно.

— Ще го обявят за невинен — предрича тя. — Или кралицата ще го помилва след присъдата. Между тях е имало кавги, каквито възникват между братовчеди, но тя го обича.

— Моля се да е така — казвам й аз. — Защото ако ми се наложи да стана и да прочета на глас смъртната му присъда, тогава това ще бъде мрачен ден за мен, и още по-лош ден за Англия.

Декември 1571, Чатсуърт: Мери

Куцукам мъчително из вътрешния двор, тъй като краката ми са толкова схванати и така ме болят, че едва мога да вървя, когато виждам как един камък прелита, описвайки дъга, над стената откъм външния край, и пада близо до краката ми. Около него е увито парче хартия и, без да обръщам внимание на стрелкащата болка в коленете, аз веднага пристъпвам до него, като го скривам с полите си.

Сърцето ми бие бясно, усещам, че устните ми се усмихват. Ах, значи сега се започва отново, ново предложение, нов заговор. Мислех си, че съм твърде наранена и сломена за нови конспирации, но сега възможността за една сама ми се предоставя и аз усещам как надеждите ми се усилват при изгледа да получа нов шанс за свобода.

Хвърлям поглед наоколо: не ме наблюдава никой, освен малкия паж Антъни Бабингтън. Бързо като момче, което играе футбол, ритам камъка към него и той се навежда, грабва го и го прибира в джоба си. Със залитане правя още няколко стъпки, уморено, сякаш коленете ми са по-зле, а после го викам при себе си.

— Дай да се облегна на рамото ти, момче — казвам. — Днес краката ми са прекалено слаби за ходене. Помогни ми да стигна до стаята си.

Почти сигурна съм, че никой не ни следи, но част от насладата на заговора е да изчакам, докато стигнем до завоя на стълбите, и да му кажа настойчиво: „Сега! Сега!“, а той плъзва ръчичка в джоба на панталоните си, развива камъка и ми подава измачкания лист.

— Добро момче — прошепвам. — Ела при мен, когато стане време за вечеря, и ще ти дам захаросани плодове.

— Аз ви служа единствено от преданост — казва той. Тъмните му очи са грейнали от вълнение.

— Зная, че е така, и сам Бог ще те възнагради за това; но бих искала да ти дам и захаросани плодове — казвам аз, като му се усмихвам.

Той се усмихва широко, помага ми да стигна до вратата на стаята си, а след това се покланя и ме оставя. Агнес Ливингстън ми помага да вляза.

— Боли ли ви? Графинята смяташе да дойде да поседи с вас този следобед. Да й кажа ли да не идва?

— Не, нека дойде, нека дойде — казвам аз. Няма да направя нищо, от което може да се досетят, че е сложено началото на нов заговор, че започва нова война.

Отварям една книга с религиозни поеми и разгръщам листа върху страниците. Вратата се отваря и Бес влиза, прави реверанс и сяда, след като я поканвам. От столчето си, поставено ниско, тя не може да види писмото. За мое удоволствие, тя сяда да шие заедно с мен, докато аз съм разтворила пред себе си това писмо, този нов призив за унищожаването на нейната кралица и на нея самата.

Позволявам си да му хвърля един поглед, а после ахвам ужасено.

— Погледнете това — казвам внезапно. — Вижте! Вижте това — хвърлиха го през стената на вътрешния двор!

Това е рисунка, която ме изобразява като морска сирена, като блудница с разголена гръд, а под рисунката има неприлично стихотворение, което изброява съпрузите ми и отбелязва, че всички те умират, сякаш леглото ми е гробница. Пише, че клетият Франсоа от Франция бил отровен от мен, Дарнли бил убит от Ботуел, а аз съм приела Ботуел в леглото си като награда за това. Пише, че Ботуел е затворен като безумец в пещера с решетки, гледаща към Северно море. Поемата ме нарича „неговата френска блудница“.