Дневниците на Кари Брадшоу

— Не е ли малко студеничко за къмпинг?

— Не и днес. — Претъркулва се и изгася цигарата си в пръстта в ъгъла на палатката. — Но и дори да е студено, за мен няма значение. Свикнал съм. Обичам трудностите.

— Така ли?

Той въздъхва, поглежда ме с уморени очи и отбелязва:

— А ти как мислиш?

— Тогава защо си тук навън?

Той си поема дълбоко дъх и отвръща:

— Баща ми, Ричард де, разбрал, че съм гей. О, да! — кимва, забелязал шокираното ми изражение. — Брат ми е прочел моя дневник…

— Ти си водиш дневник?

— Разбира се, Кари! — отсича с нетърпелив тон той. — Винаги съм си водел дневник! Най-вече с архитектурни идеи — изрезки от списания със сгради, които ми харесват, както и мои рисунки. Но там има също така и някои по-лични неща, няколко полароидни снимки на мен и Ранди, та тъпият ми брат някак си успял да събере две и две и изтропал всичко на родителите ни!

— Мамка му!

— Именно. — Уолт пали нова цигара. — На майка ми, разбира се, изобщо не й пука — тя има брат, който е гей, въпреки че никой не смее да го изрече на глас. Наричат го „заклет ерген“. Обаче баща ми побесня. Той е такъв задник, че човек трудно би повярвал, че е религиозен, но наистина е. За него да бъдеш хомосексуален е смъртен грях или нещо подобно. Както и да е. Та вече не ми се разрешава да ходя на църква, което, между нас казано, си е огромно облекчение, обаче после баща ми стигна до заключението, че не може да ми има доверие и да ме остави да спя в къщата. Страхува се, че мога да повлека по пътя на грешниците и братята си.

— Ама това е пълен абсурд!

Той свива рамене и отбелязва:

— Е, можеше и да е още по-зле. Поне ми е позволено да ползвам кухнята и банята.

— И защо не ми каза? — питам.

— Сякаш ти си нямаш достатъчно свои проблеми!

— Имам си, но пък и винаги имам време за проблемите на другите!

— Нямаше да го приемеш на сериозно.

— О, боже! Толкова ли лоша приятелка съм?

— Не си лоша — отговаря Уолт. — Просто си прекалено обсебена от собствените си проблеми.

Свивам крака, прегръщам ги и се заглеждам в платнището на стените. После промърморвам:

— Съжалявам, Уолт. Нямах никаква представа. Предлагам ти да дойдеш да живееш у дома, докато това отшуми. Баща ти не може вечно да се сърди, я!

— Да се обзаложим ли? — поглежда ме иронично той. — Според него аз съм дяволско семе. Поради което се отказа от мен.

— Но защо тогава не напуснеш тази къща? Да избягаш?

— И къде да отида? — поглежда ми присмехулно той. — Пък и какъв смисъл има? И без това Ричард отказа да ми плаща колежа — като наказание, че съм гей. Смята, че ако отида в колеж, ще започна да се преобличам като жена и да ходя непрекъснато по дискотеки и други подобни глупости. Както и да е. Та сега всеки цент ми е ценен. Мисля да живея в палатката до септември, а след това отивам в колеж. — Отпуска се назад върху влажната възглавница и отбелязва: — Всъщност тук никак не е зле. Харесва ми.

— Нищо подобно! Ще дойдеш да живееш у дома! Аз ще спя при сестра ми, а ти можеш да вземеш моята стая…

— Кари, аз не прося милостиня!

— Но поне майка ти…

— Тя не смее да се весне пред очите на баща ми, когато е в такова настроение. Защото това само би влошило нещата още повече.

— Мразя хетеросексуалните мъже! — отсичам.

— Да — въздъхва Уолт, — аз също.

Толкова съм шокирана от положението, в което се намира Уолт, че са ми необходими няколко минути, докато осъзная, че тази сутрин в актовата зала нещо не е наред. Публиката е малко по-притихнала от обичайното, а когато заемам мястото си до Томи Брустър, забелязвам, че той чете „Нътмег“.

— Видя ли това? — пита, като разтърсва вестника.

— Не — свивам рамене. — Защо?

— Нали и ти пишеше за този парцал?

— Да. Веднъж. Но беше преди месеци.

— Е, най-добре вземи сега да го прочетеш! — изрича предупредително.

— Окей — кимвам, самата невинност.

И за да подчертая още повече факта, че нямам пръст в тази работа, аз се изправям, минавам през залата и стигам до сцената, където грабвам един екземпляр от вестника от купчината в ъгъла. Когато се обръщам, зървам зад себе си две второкурснички.

— Може ли да подадеш и на нас по един вестник? — питат, като се бутат една друга.

— Чух, че вътре всичко било за Дона Ладона — казва едната. — Направо не мога да повярвам, че някой може да направи подобно нещо!

Подавам им по един вестник, а аз се обръщам, за да се върна на мястото си. Налага се да забия нокти в дланите си, за да не издам треперенето на ръцете си. По дяволите! Ами ако ме хванат? Не, няма да ме хванат. Стига да се държа нормално, а Гейл да си държи езика зад зъбите.

Имам си следната теория: не могат да те изловят в нищо, стига да се държиш така, сякаш всичко си е наред.

Отварям вестника и се преструвам, че чета, като междувременно тайничко се озъртам да проверя дали Питър вече се е появил. Да, тук е и също чете задълбочено „Нътмег“. Бузите му са с цвета на червено цвекло и червенината пълзи надолу по врата му като пламъци.

Връщам се най-сетне на мястото си, където Томи очевидно е приключил с четенето на статията и вече набира скорост.

— Който и да е направил това, трябва да бъде изритан от училище! — казва. Поглежда пак заглавната страница, за да види името. — И кой е този Пинки Уедъртън? Никога не съм го чувал.

Него?

— Аз също — кимвам аз и правя озадачена физиономия. Не мога да повярвам, че Томи смята Пинки Уедъртън за истински ученик, при това за момче. Но сега, след като самият той ми предостави тази възможност, смятам да я доразвия. — Трябва да е някой нов.

— Единственият нов в даскало е Себастиан Кид. Мислиш ли, че той би могъл да го направи?

Скръствам ръце пред гърди и вдигам поглед към тавана, като че ли отговорът се крие някъде там.

— Ами все пак той ходеше по едно време с Дона Ладона, нали? И тя май го заразя. Може би е решил да й отмъсти по някакъв начин.

— Вярно бе! — плясва се по челото Томи. — Знаех си аз, че в този тип има нещо коварно! Знаеш ли, че бил в частно училище? Чувам, че семейството му било доста богато. И сигурно затова се надсмива над нас, обикновените хора. Мисли се за по-добър!

— Прав си! — светват ентусиазирано очите ми.

Томи набира все повече скорост.

— Трябва да направим нещо с този тип! Да му срежем гумите! Или да уредим да го изритат от даскало! Хей! — Очевидно внезапно се сеща за нещо и се почесва по главата. — Ти не ходеше ли по едно време с него? Май чух, че…

— Само два-три пъти — признавам, преди да е успял да свърже нещата. — Но той се оказа точно такъв, какъвто ти каза — адски коварен тип!

През целия час по математика усещам очите на Питър впити в гърба ми. Себастиан също е тук, но от случката на паркинга насам аз старателно избягвам да го поглеждам. Днес обаче, когато го виждам да влиза, не мога да не се усмихна. Той ме поглежда стреснато, а после ми връща усмивката, очевидно изпитващ огромно облекчение, че вече не му се сърдя.

Ха! Само да знаеше какво му се готви!

В мига, в който звънва звънецът, аз се втурвам навън. Обаче Питър бързо ме настига.

— Как стана това? — пита авторитетно.

— Кое? — тросвам се аз.

— Как кое? — Завърта очи, като че ли не може да повярва, че се опитвам да му въртя номера. — Статията в „Нътмег“ разбира се!

— Нямам представа — отговарям и продължавам напред. — Направих точно това, което ми каза. Отнесох заготовката в аудио-визуалната зала…

— О, не, направила си нещо друго! — не се предава той.

— Питър — въздъхвам, — наистина не знам какво искаш да кажеш!

— Е, гледай да се сетиш, защото Смиджънс иска да ме види веднага в кабинета си. И ти също идваш с мен.

Сграбчва ръката ми, но аз бързо се изтръгвам.

— Сигурен ли си? Наистина ли си готов да й признаеш, че не довърши вестника?

— Мамка му! — сеща се той и ме поглежда ядно. — Значи се постарай много бързо да измислиш нещо.