Само за мже

— Червейче, наистина… Просто не съм го видяла… А я мих листче по листче!

— Защо посрами леля си с това червейче бе, сине? — укори ме мама по-късно, когато се бяхме вече прибрали в нашия апартамент.

— Ами какво? Да го изям ли?

— Можеше просто да си премълчиш.

— Ами ако ти го беше изяла?

И понеже тя не намери какво да отговори, баща ми се обади:

— Няма да надаваш вой, а без да те забележат, ще го махнеш от салатата.

— А нали ти сам казваш, че не бива да крием истината?

— Намерил си и ти една истина, с която да смаеш света… — рече баща ми.

ВТОРА ГЛАВА

Не отричам, че граничните полицаи са учтиви хора. Но това е такава ледена учтивост, от която тръпки те побиват. Защото, додето те оглежда и прелиства паспорта ти, може да произнесе все с тая ледена учтивост:

— Завийте оттук и паркирайте колата там, вдясно! Едно нищо и никакво завиване вдясно от пистата означаващо само че или ще те приберат, или ще те върнат.

Разбира се, аз няма какво толкова да се боя. Не съм тръгнал на гурбет, а съм в служебна командировка. И все пак, когато виждам, че унгарският граничар, а подир него и австрийският му колега са останали зад гърба ми, това ме облекчава. И спирам в първия бар да изпия едно кафе.

Речено — сторено. Готов съм вече за път, когато в далечината проечава вой на полицейска сирена. Едно тъмно порше с блеснали фарове лети но шосето към граничната бариера. Но шосето се оказва блокирано и колата спира на две крачки от мен. От поршето изскачат трима души и побягват в тъмното. Само че преди да побягнат, единият хвърля в декоративните храсти някакъв тъмен предмет.

Както вече казах, готов съм да си тръгна и сигурно бих го сторил незабавно, ако тая история с тъмния предмет не бе почнала да занимава ума ми. Защо го хвърлиха? И какво всъщност представлява той? Законни въпроси за любознателния дух, устремен по вечния път към знанието.

Изчаквам, прочее, всичко наоколо да утихне и едва тогава напускам терасата па бара. За беда връзката на едната ми обувка се е разхлабила, така че следва да се наведа и да я затегна. А понеже и тъй и тъй съм се навел, използувам случая да измъкна загадъчния предмет от храстите и да го преместя в колата си. В колата е по-сигурно. Там не духа.

И ето ме отново на път. Летя по бялата лента на шосето, разсичаща на две мастиленочерната равнина, спазвам акуратно указанията на пътните знаци, взирам се внимателно пред себе си, изобщо правя всичко, което е по силите ми, за да се съсредоточа, но любознателният ми ум упорито отказва да изостави мисълта за чантата.

Защото характерът на предмета е вече установен: чанта. И понеже е чанта, нормално е да се отвори. И това, изглежда, е единственият начин да събера ума си и да го насоча към подробностите на правилника за движение.

Отбивам в някакъв безлюден паркинг и проверявам съдържанието на находката. Тя напълно задоволява смътните ми надежди и опровергава опасенията. Пари. Долари. В пачки по десет хиляди. Много пачки, цяла чанта.

Пристигам във Виена, късно през нощта. Освободена от наплива на уличното движение, Марияхилферщрасе немее ярко осветена и безлюдна като болничен коридор призори. Подминавам няколко хотела от средна категория, излизам на Ринга, завивам край Операта и спирам пред хотел „Захер“. Не че съм дотам суетен или че една купчина пачки ми е замаяла главата, но това си има значение.

На заранта подир бегло отбиване в първата банка сеотправям към швейцарското посолство: Попълвам съответния формуляр и заставам пред гишето на консулската служба. Българският паспорт, както съм и очаквал, затормозява малко операцията.

— По каква работа искате да влезете в Швейцария? — пита човекът зад гишето, макар че отговорът на въпроса е даден писмено във формуляра ми.

— Туризъм.

— Кой ще ви издържа?

— Пътувам на свои средства.

— На каква сума възлизат те?

Вместо отговор подавам съвсем новата си банкова книжка. Човекът хвърля бегъл поглед върху цифрата на влога. Влогът съдържа една нищожна част от находката ми, но достатъчна, за да вдъхне респект.

— Какъв е адресът ви тук?

— Хотел „Захер“.

Това също вдъхва респект. До такава степен, че вместо да промърмори очакваното „ще ви съобщим писмено“, чиновникът разтваря паспорта ми, удря щемпела на визата и се заема с попълването.

И ето ме в Швейцария. И по-точно — в Берн. Не че само в Берн има банки, но тоя град е важен по технически причини. Първата ми работа е да прехвърля цялата чанта в банката. Една част — на влог, другата — в касетка. Втората работа е по-трудна и ми отнема цял месец. Трудна и свързана с известни разноски. Накрая и тя е свършена. Няколко едри банкноти, подадени в подходящ момент на отзивчиви служители, ми осигуряват швейцарски паспорт.

И потъвам в алпийския пейзаж. Потъвам дълбоко и вероятно — завинаги.

Предполага се, че когато човек бяга, ако не знае точно „накъде?“, поне е в състояние да каже „защо?“ А ето, че аз не съм в състояние. Вероятно понеже не съм се готвел да бягам и това е станало съвсем случайно, в резултат на една подхвърлена чанта. Или понеже само смътно усещам причината за бягството, без да съм в състояние да я формулирам.

Разбира се, първото, което някои ще помислят, е, че бягам от социализма. Така е прието да се мисли. Такава е схемата. Само че аз мразя схемата. За разлика от социализма. Социализмът ми е безразличен. Не че се съмнявам в него. Готов съм с две ръце да гласувам за социалното му и морално превъзходство. Убеден съм дори в пълната му победа. Но това не събужда у мене порива да извикам ура.

Просто не ме вълнува. И ако трябва да отида докрай, ще се наложи да кажа, че изобщо нищо не ме вълнува. И вероятно това е най-простият, макар и непълен отговор на въпроса. Вдигам си чуковете, защото нищо не ме вълнува.

Може би все пак — промяната на климата. Пет пари не давам за климата. Или жизненият стандарт. Пет пари не давам за жизнения стандарт. Дори все още съм с оня, софийския си костюм. Не казвам, че непременно ще ме погребат с него, но тия неща не ме занимават.

Нищо не ме занимава и все пак усещам нейде вътре в себе си оная смътна първопричина, която съм безсилен да формулирам с трезва мотивировка. Да избягам, да потъна, да изчезна, да бъдат срутени всички мостове зад гърба ми. Тогава няма да ми остава нищо друго, освен да вървя напред, макар и без цел. Стига цели. Нека малко се разтъпчем така, без посока.

Да се движиш из един непознат град с пълната увереност, че никой не се интересува от тебе, както и ти не се интересуваш от никого — това може би не е щастие, но поне е отмора и забрава. Забравил си, забравен си — край. Все едно че те няма. Все едно че не съществуваш. Все едно че си се самоизличил, без да заплащаш неприятната такса на болката. Едно спокойно, дори приятно самоубийство в хладните скути на Алпите. Или, ако щете, един живот под упойка.

Абсурдно ли? Абсурдното е, че когато те вкарват в операционната, ти дават упойка, а когато те вкарват в живота, не ти дават нищо.

— Ти си опак човек, Тони — твърдеше жена ми. — Опак и кисел си като зелена джанка.

— Други не са ми го казвали.

— Другите са по-възпитани.

Допускам, че понякога наистина съм горчив или кисел. Какъв друг мога да бъда, когато светът ми е черен още от заранта. Не блъскам хората с лакти като Жоро, а се движа съвсем кротко към кулинарния магазин, дето ме е пратила жена ми, но денят ми се вижда сив и улиците са пълни с грозни жени. Мъжете изобщо не ги забелязвам, те не са длъжни да бъдат хубави. Още от млади години бях свикнал да гледам най-вече жените и дори имах чувството, че човечеството, това са всички тия безбройни жени, плюс един-единствен мъж, сиреч аз. Само че сега тези жени до една ми изглеждат грозни и мисълта, че съм единственият мъж между тях, съвсем не е ободряваща.

Моят някогашен съученик, доктор, е на мнение, че причината е в жлъчката. За доктора хората се отличават не по характера, а по заболяванията — язваджии и чернодробни, хипертоници и хипотоници — такива са според него разновидностите на човешкия род. Ако го слушам, бих могъл да повярвам, че достатъчно е да ми отрежат жлъчката, за да видя отново света тъй прекрасен, както съм го виждал някога, когато бях на двайсет години.