Само за мже

Другият кабинет, който в момента е по-важен, ме посрещна с усойната си хладина. Хладина на атмосферата и на редакторското лице, жълто, уморено лице на фона на жълтата стена.

— Добре, че дойде — произнася без особен ентусиазъм Искров, като посочва с ръка казионното кресло до бюрото. Едно безобидно старо кресло, което в момента ми напомня зъболекарски стол.

— Хубаво, че дойде — повтаря редакторът.

И за да не си правя особени илюзии, пояснява:

— Искам всичко да разчистя, че ще излизам в отпуска. Кафе ще пиеш ли?

Кимам утвърдително, не защото съм умрял за кафето му, а защото сред тази хладна обстановка едно горещо кафе е все пак проява на топлота.

Кафето е донесено, изпито и забравено, а Искров още не започва разговора, за който ме е повикал. Той прехвърля разни бумаги по бюрото, класира ги в папки и изобщо разтребва, сякаш се готви да се пренася и сякаш няма посетител. Най-сетне, след като не остава нищо за разтребване, редакторът вади от чекмеджето обемист ръкопис, чиято синя пластмасова папка ми е добре позната.

— Та става дума за романа ти — обяснява Искров, като за по-голяма нагледност потупва с костелива длан папката.

Мигът е напрегнат и това ме подтиква да запаля, макар в устата ми вече да горчи от пушене. Пуша кротко и слушам любознателно встъпителните думи на редактора за добрите страни на художествената документалистика изобщо и за моите белетристични находки в частност. Пуша и чакам следващото.

Не знам кой беше казал, че ако едно изречение е разделено по средата от думичката „но“, в такъв случай единствено важна е втората част на изречението. Стигаме и до нея.

— Всъщност имам само две бележки — пояснява редакторът, — Първата се отнася до художествената страна. Втората е по същество. Повествованието ми се струва още сурово, хетерогенно, непретопено в белетристична сплав. Изобщо някъде звънти, а другаде кънти на празно. Някъде се увличаш в обстойни описания, другаде съвсем забравяш, че хората се намират в конкретна обстановка, носят дрехи, правят движения, с две думи — пълен вакуум в пластично отношение.

Той продължава да развива известно време тая мисъл за белетристичната сплав и за пластичния вакуум и дори привежда за пример отделни страници, които е отбелязал в края на ръкописа. Сетне оповестява:

— Най-важната ми бележка обаче е по същество.

И преминал ненадейно от сухия рецензентски тон към задушевната дружеска реч, запитва:

— Откъде ги изравяш всички тия типове бе, човек?

Въпросът е твърде директен, за да дам вид, че се отнася до шапката ми.

— Защо трябва да ги изравям? Наоколо ги има колкото щеш.

— Ами тъкмо защото ги има колкото щеш, не разбирам защо трябва да пълним с тях и книгите. Бездушни чиновници, корумпирани търговци, кариеристи на дребно, мошеници на дребно…

— На едро е трудно.

— … Зарязани строежи, разстроени семейства, квартални ежби, бъркотии, неразбории… За какво та е притрябвало всичко това?

Той явно недоумява. Аз — също. Така че седим известно време, като се гледаме с недоумение.

— Не ме разбирай криво. Не съм за лакировката, Но ако вземеш един мръсник, нека поне да е мръсник от калибър, с голям ръст, с голяма драма, да шокира, да възмути, да предизвика интерес. А твоите мошеници са едни такива дребни, сиви, неопределени… Гледаш го и се питаш: мошеник ли е, или не е мошеник. За какво са ти такива? Какво искаш да кажеш с тях?

Въпросът и този път явно не се отнася до шапката ми, която блести главно с отсъствието си.

— Какво искам да кажа… Де да знам… Сигурно същото, което някога казваше един покоен приятел. Ние най-често се издънваме в дребните неща. Не защото сме по-добри с големите, а защото големите се случват рядко. За големите сме сигурни, че ще бъдем на висота. При големите сме екстра. А додето ги чакаме, издънваме се в малките. Всекидневно и всекичасно. Дребен егоизъм, дребничко нехайство, мързел, злословие, нагаждачество — все на дребно, колкото да не е без хич.

— Е, хубаво де! И какво от това? Че ако ни погледнеш нас двамата, да не би да сме чак толкова образцови? И ние не мразим парите, нито жените, нито чашката… Пък и твоят покоен приятел, макар че не бива да говорим зле за покойниците, да не е бил случайно ангел?

— Ангел — не. Свестен тип беше, но ангел — не.

— Виждаш ли? Тогава за какво трябва да доказваме всеизвестното: че не сме ангели.

— Съвсем излишно, наистина — кимам примирено. Той ми хвърля бегъл поглед, колкото да провери не го ли будалкам. Не знам защо, но хората винаги мислят, че ги будалкам.

— Това е въпрос на разбиране, обаче аз лично не бих искал да приличам на някой пенсионер от кварталната организация, който, понеже е пенсионер и повече не може да прави провали и понеже е минал шейсетте и вече не го бива за любовник, и понеже го притиска черният дроб и вече се въздържа от гроздовата, ще се изтъпанчи да чете лекция за трудолюбието, нравствеността и въздържанието. Хората не обичат такива пенсионери, Антоне.

— Така ли звучи книгата ми?

— Е, ти не поучаваш… Само сервираш материал за поука.

— Разбрах. Ще го скъсам тоя ръкопис. Редакторът отново ми хвърли проверовъчен поглед.

— По-добре преработи го.

— Не виждам начина.

— Ще го видиш лесно, стига да махнеш тия увеличителни стъкла от очите си. Защо е това прекалено взиране в неприятните дреболии? Защо — тая дребнава придирчивост към околните? Издънвали сме се в дребните неща… Ами издънваме се — факт! И все пак вървим напред. Може да не крачим с кралимарковска стъпка, но пъплим някак си.

Усетил, че почва да се повтаря, той минава към конкретните препоръки. Това да оставя, онова да махна, не знам какво си да добавя. Тия препоръки съвсем не са ми нужни, както не са нужни и на него, за да заслужи заплатата, обаче Искров е добросъвестен редактор и държи да си изпълни мисията докрай, до ободрителното „ще стане, не се отчайвай“ и до моето „ще видя какво мога да направя“.

Тръгвам си. Поемам по навик към апартамента, но навреме се сещам, че там вече живее Жорж. Променям посоката, като си мисля с умерено отвращение за оная вмирисана на мухъл — пардон, на розово масло — запусната квартира. Ще трябва да се чисти. Може да има и хлебарки, макар че според Жорж те се навъртали главно в кухнята. Всъщност подробности без значение.

Мисълта ми прескача на други подробности — ония, които остават, след като се изстиска водата от обширния редакторски коментар. Това с кварталния пенсионер беше наистина кален удар. Не допусках, че книгата ми звучи толкова тъпо.

Махни си, вика, увеличителните стъкла, какво е това придирчиво взиране.

На времето леля, сестрата на майка ми, веднъж ни беше поканила на обед. Всъщност това „веднъж“ си беше традиция и се случваше всяка седмица и, по-точно, всеки неделен ден. Леля не можеше да прости на мама, че макар и по-млада, се е омъжила, докато тя самата бе останала стара мома. И едно от малките й отмъщения бяха тия неделни обеди, предназначени да покажат, че дори и стара мома, тя е къде-къде по-голяма домакиня от майка ми. Това съвсем не бе трудно, тъй като майка ми не беше никаква домакиня, а що се отнася до готвенето, умението й се изчерпваше с това да блъска възможно повече подправки в тенджерата, за да притъпи лошия вкус на яхнията. Прочее, леля ми би могла да й нанесе удар и само с един свястно сварен фасул, но тя бе твърде амбициозна, за да се задоволи с фасул, и винаги ни сервираше най-сложни менюта, в които освен супата и печеното фигурираха всевъзможни банички, майонези и салати. Та именно в една от тези салати — помня, че това бе свежа зелена салата, примамливо бляскаща с бисерните капки на оцета и зехтина — моето още детско, но вероятно вече порочно око откри веднъж нещо нередно.

— Червей! — рекох мрачно, като сочех порцелановата паница.

— Какъв червей? — подскочи леля.

— Ето го! — настоях и едва не заврях пръст в салатата.

Леля ми се взря, пое едно листо е вилицата и промърмори сконфузено: