Дневниците на Кари Брадшоу

— Така де, помисли си — какво толкова може да й се случи? Да се удари в някое дърво ли?

— Прав си — оглеждам се. — Наоколо няма никакви дървета.

Тръгваме надолу по улицата към къщата на Томи. Единственото хубаво нещо на нашето градче Касълбъри е, че макар да е страшно отегчително, то си има своя собствена хубост. Ето, дори и тук, в този чисто нов квартал без почти никакви дървета наоколо тревата по ливадите е яркозелена, а улицата е като колосана бяла панделка. Вечерта е топла, има и пълнолуние. Ярката луна осветява къщите и полетата отвъд тях — през октомври би трябвало да са пълни с тикви.

— Да не би с Маги да имате някакви проблеми? — питам по едно време Уолт.

— И аз не знам — отговаря той. — Напоследък се държи отвратително и изобщо не мога да разбера какво става с нея. А преди ни беше толкова забавно заедно!

— Може би минава през някакъв период.

— Тя този период си го влачи през цялото лято! В крайна сметка не е като да си нямам и аз проблеми.

— Например?

— Като на всички останали — отговаря той.

— Вие двамата също ли правите секс? — изтърсвам неочаквано аз. Ако искаш да получиш някаква информация за някого, трябва да го свариш напълно неподготвен. Човекът обикновено е толкова шокиран от въпроса ти, че си изпява всичко.

— Трета база — отговаря със спортна енигматика Уолт.

— Какво ще рече това? — питам.

— Не мисля, че ми се иска да задълбавам повече.

Подсвирвам, защото не му вярвам.

— Нали вие, момчетата, само за това си мечтаете, а? Да задълбаете!

— Зависи от момчето — отговаря той.

Приближаваме къщата на Томи, която като че ли всеки момент ще се разпадне от надутата до дупка музика — „Джетро Тъл“ 4. Тъкмо се каним да се намърдаме вътре, когато някаква невероятно бърза жълта кола профучава по улицата, завива в края й и се заковава на тротоара точно до нас.

— Кой, за бога, е това? — възкликва вбесено Уолт.

— Нямам представа. Обаче жълтото е много по-готино като цвят за кола, отколкото червеното.

— Познаваме ли някого, който кара жълт корвет?

— Естествено, че не! — отговарям, но вътрешно се питам същото.

Обожавам корветите. Отчасти защото баща ми смята, че са боклуци, но най-вече защото в моя консервативен градец те са смятани за ненужно бляскави и са знак за това, че на човека, който кара такава кола, изобщо не му пука какво мислят хората. В града ни има магазин за каросерии на корвет и всеки път, когато мина покрай него, си представям какъв корвет бих карала, ако имах възможност. Обаче един ден баща ми почти не развали всичко, като изтъкна, че каросерията на корвета е изработена от пластмаса, а не от метал, и че ако колата катастрофира, се раздробява на парчета. И оттогава насам всеки път, когато погледна корвет, си представям как пластмасовият му корпус се раздробява на милиони парченца.

Обаче шофьорът на този корвет не бърза да излезе — светва лампичките, вдига прозорците, после ги смъква, после пак ги вдига, като че ли не може да реши дали да отиде на купона. Накрая вратата се отваря и от жълтата кола се материализира самият Себастиан Кид като същинска Велика тиква, стига Великата тиква да беше на осемнайсет години, метър и осемдесет и шест на височина и да пушеше цигари „Марлборо“. Той поглежда към къщата, подхилва се и тръгва напред към алеята.

— Добър вечер — кимва по посока на мен и Уолт. — Надявам се, че партито е добро. Ще влизаме ли?

— След теб — кимва Уолт и завърта очи.

Божичко, говори в множествено число! Краката ми омекват.

Себастиан автоматично изчезва сред тълпа от почитателки, а ние с Уолт си проправяме път към бара. Грабваме си две бири, а после се връщаме до главния вход, за да се уверим, че колата на Маги все още е в края на улицата. Там си е. После се сблъсквам с Мишката и Питър, които са се облегнали на една тонколона.

— Надявам се, че не ти се ходи до тоалетна! — крещи ми Мишката вместо поздрав. — Джен П. зърна Себастиан Кид и откачи, защото бил толкова красив, че не можела да го понесе, и започна да се задъхва от вълнение, та сега двете с Джен С. охлаждат страстите в тоалетната.

— Виж ти! — отбелязвам и оглеждам внимателно Мишката. Опитвам се да проверя дали изглежда по-различно, след като е правила секс, но така, като я гледам, ми се струва все същата.

— Ако питаш мен, Джен П. има проблем с излишъка на хормони — добавя Мишката, без да се обръща конкретно към никого.

— Трябва да има закон за това!

— За кое? — крещи Питър.

— Няма значение — отговаря Мишката. Оглежда се и допълва:

— Къде е Маги?

— Крие се в колата си.

— Разбира се, къде да е другаде — кимва Мишката и делово отпива от бирата си.

— Маги тук ли е? — обажда се Питър и се надига, за да огледа обстановката.

— Все още е в колата си — обяснявам аз. — Може би ти ще успееш да я изкараш оттам. Аз вече се отказах.

— Няма проблеми! — кимва отривисто Питър и се втурва навън като човек с мисия.

Сцената в тоалетната ми се струва твърде интересна за изпускане, затова се запътвам на горния етаж. Самата тоалетна е в края на дълъг коридор и пред вратата се вие дълга опашка от хлапета, очакващи реда си. Дона Ладона чука яростно на вратата и крещи:

— Джен, аз съм! Пусни ме вътре! — Вратата се открехва лекичко и Дона се вмъква. Опашката полудява.

— Хей! Ами ние? — провиква се възмутено някой.

— Чух, че долу също имало тоалетна.

Няколко разгневени хлапета се бутат покрай мен и точно в този момент отдолу се появява Лали.

— Какво, за бога, става тук?

— Джен П. откачила на тема Себастиан Кид и се е заключила в банята заедно с Джен С. Току-що Дона Ладона влезе, за да се опита да я изкара оттам.

— Това са глупости! — отсича Лали. Отива до вратата, започва да бие с юмруци по нея и да крещи: — Махайте се веднага оттам, кокошки такива! Хората искат да пишкат! — И когато минават няколко минути, през които Лали продължава да крещи и да обижда фешънките, заключени вътре, тя се обръща към мен и с престорено безразличие се провиква: — Голяма работа! Хайде да ходим в „Смарагда“!

— Готово! — отсичам със същото нехайство аз, сякаш всеки ден сме там.

„Смарагдът“ е един от малкото барове в нашия град, който — ако се вярва на баща ми — се слави с репутация на сборно място на различни тъмни субекти: алкохолици, разведени и наркомани. Била съм там само три пъти и непрекъснато се оглеждах за въпросните дегенерати, но така и не забелязах никого, който да отговаря на описанието на баща ми. Всъщност аз бях тази, която изглеждаше подозрителна — тресях се като вейка, ужасена, че някой ще ми поиска личната карта, и тъй като нямах такава, ще повика полицията.

Обаче това беше миналата година. Тази година ще стана на седемнайсет. Маги и Мишката са вече почти на осемнайсет, а Уолт съвсем официално си е пълнолетен, така че не могат да го изритат.

Двете с Лали откриваме Уолт и Мишката и се оказва, че те също искат да дойдат с нас. Групата ни се запътва бойно към колата на Маги, където я заварваме, потънала в разговор с Питър. Това леко ме вбесява, без и аз да знам защо. Решаваме, че Маги ще закара Уолт, Мишката ще вземе Питър, а аз ще се кача при Лали.

Благодарение на скоростното шофиране на приятелката ми ние пристигаме първи пред „Смарагда“. Паркираме пикапа колкото е възможно по-далече от бара, за да не може никой да се досети къде сме.

— Не мислиш ли, че в тази работа има нещо странно? — обаждам се, докато чакаме другите. — Забеляза ли как Маги и Питър бяха потънали в разговор? Чудно нещо, особено след като Уолт ми сподели, че двамата с Маги имат проблеми.

— Голяма изненада, няма що! — изкисква се Лали. — Баща ми смята, че Уолт е гей!

— Той твоят баща смята всички мъже за гейове! В това число Джими Картър 5! — парирам я аз. — Както и да е. Важното е, че Уолт не би могъл да бъде гей! Вече от две години е с Маги. И освен това знам, че те правят и други работи, освен да излизат заедно, защото той ми каза!