Заговорт Аквитания

— Джоел?

— Какво?

— Мога ли да ти помогна? Има ли нещо, което да ми довериш? Спечелили сме и сме изгубили заедно прекалено много бутилки grand cru, за да те оставя сам в такъв момент. Познавам добре Женева, приятелю.

Джоел се вгледа в големите кафяви очи и набръчканото лице, замръзнало в тревога.

— Защо говориш така?

— Защото прекалено бързо отхвърли обвиненията на полицията, че е бил замесен в търговия с кокаин. Наблюдавах те. В думите ти се съдържаше нещо повече от това, което каза.

Джоел примигна и за миг стисна клепачи. Чувстваше остро напрежение в средата на челото си. Пое дълбоко дъх и отговори:

— Анри, направи ми услугата да не умуваш много. Просто ми помогни да се свържа с Ню Йорк. Става ли?

— Entendu, мосю — рече французинът. — Аз съм тук единствено за да обслужвам гостите на хотела. И, разбира се, специалните гости заслужават специално обслужване… Ако имаш нужда от мен, приятелю, ще бъда тук.

— Знам. Ако изтегля лоша карта, ще ти кажа.

— Ако изобщо ти се наложи да теглиш карти в Швейцария, обади ми се. Тестетата се менят с играчите.

— Ще го запомня. Значи маса след половин час и разговор с Ню Йорк.

— Certainement, monsieur.

Душът беше горещ, колкото можеше да понесе кожата му, парата изпълваше дробовете, та чак дъхът в гърлото му секваше. След това се насили да изтърпи леденостудените иглички, докато главата му потрепера. Реши, че шокът от двете крайности ще прочисти ума или най-малко ще понамали вцепенението му.

Излезе от банята с бяла хавлия, която попиваше остатъците от душа. Пъхна крака в чехлите, оставени до леглото в спалнята. Взе цигарите и запалката от писалището и отиде в хола. Загриженият Анри беше верен на думата си — на масичката за кафе имаше бутилка скъп „Арманяк“ с две чаши. Той седна на меките възглавници на дивана, наля си коняк и запали цигара. Отвън проливният августовски дъжд барабанеше по прозорците силно и неспирно. Погледна часовника си. Беше шест и няколко минути, значи малко след дванайсет в Ню Йорк. Джоел се зачуди дали Анри ще успее да му осигури чиста презокеанска връзка. Адвокатът в него държеше да чуе думите, изречени в Ню Йорк, думи, които щяха да потвърдят или опровергаят разкритията на един мъртвец. Бяха изминали двайсет и пет минути, откакто Анри го спря на стълбите. Щеше да изчака още пет и да се обади на телефонистката.

Телефонът иззвъня, резкият, вибриращ европейски звън застърга по нервите му. Посегна към слушалката. Беше задъхан, ръката му трепереше.

— Ало? Да?

— Търсят ви от Ню Йорк, господине — каза телефонистката на хотела. — От службата ви. Да отменя ли поръчания за шест и половина разговор?

— Да, моля. И благодаря.

— Господин Конвърс? — енергичният, писклив глас беше на секретарката на Лорънс Талбът.

— Здравей, Джейн.

— За Бога, мъчим се да се свържем с вас от десет часа! Тогава чухме новината, около десет. Какъв ужас! Добре ли сте?

— Добре съм, Джейн. Благодаря за загрижеността.

— Господин Талбът не е на себе си. Просто не може да повярва!

— Не вярвайте на това, което казват за Холидей. Не е вярно. Мога ли да поговоря с Лари?

— Ако разбере, че толкова време не ви свързвам, ще ме уволни.

— Няма, няма. Кой ще му пише писмата?

Секретарката помълча, а когато отново заговори, гласът й бе по-спокоен.

— Божичко, Джоел, ти си върхът. След всичко, което си преживял, намираш сили да се шегуваш.

— Така е по-лесно, Джейн. Ще ме свържеш ли с Бъба?

— Страхотен си!

Лорънс Талбът, старши съдружник в „Талбът, Брукс и Саймън“, беше много способен адвокат, но издигането му в тази област до голяма степен се дължеше на факта, че бе един от малкото известни в цяла Америка футболисти от отбора на Йейлския университет. Освен това беше и извънредно почтено човешко същество и това беше една от причините Джоел да постъпи във фирмата. Другата беше Нейтън Саймън — гигант като мъж и юрист. От него Конвърс беше научил повече за правото, отколкото от всеки друг капацитет.

Лорънс Талбът забуча по телефона.

— Велики Боже, съкрушен съм! Нямам думи! Какво мога да направя?

— Като начало забрави ония гадости за Холидей. Той е търгувал с наркотици колкото и Нейт Саймън.

— Значи не си чул? Оттеглили са това обвинение. Сега случката е грабеж с насилие. Оказал е съпротива и пакетчетата с кокаина са били натикани под ризата му след стрелбата. Струва ми се, че Джак Холидей е подпалил телефоните от Сан Франциско, като е заплашил със скандал цялото швейцарско правителство… Знаеш ли, той играеше в отбора на „Станфорд“.

— Невероятен си, Бъба.

— Никога не съм допускал, че толкова ще се радвам да чуя гласа ти.

— Ще ми обясниш ли едно нещо?

— Всичко каквото мога.

— Анстет. Лукас Анстет.

— Говорихме с него. Нейтън и аз слушахме, а той беше страшно убедителен. Проявихме разбиране.

— Тъй ли?

— Е, подробности не пожела да ни каже. Но понеже знаем, че ти си най-добрият адвокат в тази област, не беше трудно да удовлетворим молбата му. „Талбът, Брукс и Саймън“ разполагат с най-доброто и когато съдия като Анстет го потвърди, можем само да се поздравим, нали?

— Заради влиянието му в съда ли го направихте?

— Не, за Бога! Той дори ни предупреди, че ако се съгласим, ще се отнася по-строго към нас в Апелативния съд. Когато иска да постигне своето, не се спира пред нищо. Направо заявява, че ако приемем предложението му, ще бъдем по-зле.

— Вярвате ли му?

— Е, Нейтън взе да разправя нещо за пръчове, белязани по особен невидим начин, чиито маркировки не могат да се премахнат, без да падне голямо врещене, та затова трябвало да се съгласим. Той винаги се изразява неясно, но обикновено излиза прав.

— Ако загубиш три часа да слушаш нещо, което може да се изрече за пет минути — отбеляза Конвърс.

— Той е мислещо същество, млади човече.

— Де да бях млад. Всичко е относително.

— Обади се жена ти… бившата.

— И?

— Чула името ти по радиото или телевизията и искаше да разбере какво е станало.

— Какво й каза?

— Че се мъчим да се свържем с теб. Че не знаем нищо повече от нея. Гласът й беше много разстроен.

— Моля те, обади й се и я успокой, че съм добре. Имаш ли телефона й?

— Джейн го има.

— Значи излизам в отпуск.

— И то платен — подчерта Талбът.

— Не е необходимо, Лари. Ще получа голяма сума, тъй че си спести парите. Ще се върна след три-четири седмици.

— Бих могъл да го направя, но няма — отсече старшият партньор. — Знам кога съм докопал най-доброто и възнамерявам да го запазя. Ще ти ги преведем в банката — Талбът помълча, след което заговори тихо и настойчиво. — Джоел, трябва да те попитам. Това, което се случи преди няколко часа, има ли нещо общо с работата на Анстет?

Конвърс стисна слушалката толкова силно, че пръстите го заболяха.

— Не, Лари — отвърна той. — Няма никаква връзка.

Миконос, пресушен от слънцето и белосан остров, лежеше насред Егейско море близо до обожавания Делос.

Конвърс взе първия самолет от Женева до Атина, където се прехвърли на малък „Олимпик“, и кацна на острова. Въпреки че загуби един час благодарение на часовата разлика, бе едва четири следобед, когато таксито спря пред входа на банката.

Джоел се беше обадил в банката от летището, без да знае работното й време. Разполагаше само с името на банкера, към когото трябваше да се обърне. Костас Ласкарис го поздрави предпазливо по телефона и му даде да разбере, че за да свършат работата, очаква да види не само паспорта му, а и оригинала на писмото от Е. Престън Холидей със саморъчния му подпис. Въпросният подпис щеше да бъде сравнен с помощта на скенер с подписа, оставен в банката лично от покойния Е. Престън Холидей.

— Чухме, че е бил убит в Женева. Голямо нещастие — заяви Ласкарис.

— Ще пиша на жена му и децата колко скърбите за него.