Заговорт Аквитания

— Вие сте луд!

— Цигарите са лош навик. На ваше място щях да ги откажа. Освен злото, което причиняват на тялото ви, могат да се използват срещу вас и по много други начини, както се убедихте.

Джоел примигна и се втренчи пред себе си. Човекът, който му държа тази проповед, беше слабичък побелял старец със среден ръст, изправена стойка и костюм от нещо, което приличаше на бял брезент. Лицето му, доколкото можеше да се види на непостоянната лунна светлина, беше силно набръчкано, а на устните му играеше бегла усмивка. В ръката си уверено държеше пистолет, насочен към главата на Конвърс.

— Вие ли сте Бийл? — запита Конвърс. — Доктор Едуард Бийл?

— Да. Успокоихте ли се вече?

— Ако говорите за шока от милото ви приветствие, горе-долу.

— Добре. Тогава мога да сваля това — ученият коленичи на пясъка до брезентова торба, мушна вътре оръжието и се изправи. — Съжалявам, но трябваше да съм сигурен.

— В какво? Да не съм командос?

— Холидей е мъртъв. Биха могли да изпратят на ваше място друг човек. Някой, който да види сметката на стареца от Миконос. Ако беше така, той непременно би носил оръжие.

— Защо?

— Защото нямаше да знае, че съм старец. Бих могъл аз да съм командосът.

— Знаете ли, че беше възможно, макар и малко вероятно, и аз да съм въоръжен. Щяхте ли да ми пръснете черепа?

— Почтен адвокат, който идва за първи път на острова и току-що е минал през контрола на летище Женева? Откъде щяхте да го вземете? Кого познавате на Миконос?

— Бих могъл да уредя нещо — неубедително запротестира Конвърс.

— Следя ви от момента, в който пристигнахте. Отидохте направо в банката, след това в хотел „Кунени“, където седнахте в градината и пихте една чашка, преди да се качите в стаята си. Не сте говорил с никого освен с моя приятел Костас, с шофьора на таксито, с чиновника на рецепцията и със сервитьорите в градината. Ако наистина се окажехте Джоел Конвърс, нямаше от какво да се опасявам.

— Говорите повече като наемен убиец от Детройт, отколкото като кабинетен учен.

— Не винаги съм бил член на академичната общност и проявих най-обикновена предпазливост. Когато насреща ти стои Джордж Маркъс Делавейн, това е единствената разумна стратегия.

— Разумна стратегия?

— Подход, ако предпочитате — Бийл бръкна между раздалечените копчета на сакото си и извади сгънат лист хартия. — Това са имената — рече той и го подаде на Джоел. — В операцията на Делавейн има пет ключови фигури. По един от Франция, Западна Германия, Израел, Южна Африка и Англия. Успяхме да идентифицираме четирима — първите четири, но не можем да разберем кой е англичанинът.

— Как се добрахте до тях?

— Всичко тръгна от бележките, които Холидей намерил между книжата на Делавейн, докато му бил клиент.

— Това ли е случайността, за която спомена? Каза, че е било случайност, която няма да се повтори.

— Аз, естествено, не знам какво ви е казал, но положително беше случайност. Слаба памет от страна на Делавейн, злочестина, която, лично мога да ви уверя, често навестява стареещите хора. Генералът просто забравил, че има среща с Холидей, и когато Престън отишъл, секретарят му го пуснал в кабинета. Престън видял на писалището една папка. Той я знаел, съдържала материали, до които имал достъп. Седнал и започнал да работи, без да се замисля. Открил имената и тъй като последните пътувания на Делавейн в Европа и Африка му били известни, изведнъж всичко започнало да си идва на мястото, и то по твърде застрашителен начин. За всеки политически грамотен човек тези четири имена са плашещи, защото събуждат страшни спомени.

— Делавейн разбрал ли е, че Холидей ги е открил?

— Едва ли е бил сигурен. Холидей ги записал и ги оставил на мястото им, преди генералът да се върне. Но, от друга страна, Женева навява по-различни мисли, нали?

— Че Делавейн е разбрал — мрачно изрече Конвърс.

— Или че не смята да допуска излишни рискове, особено ако има програма за действие, в което сме убедени. Вече е започнало броенето преди старта.

— Стартът на кое?

— От тенденцията на операциите им, така както ние сме ги сглобили от разпокъсаната информация, става ясно че ще има продължителен период на масови, дирижирани размирици, предназначени да излязат изпод контрола на правителствата и да ги дестабилизират.

— Това е сложна работа. И как ще стане?

— Разполагаме единствено с догадки — намръщи се ученият. — Вероятно широко разпространени, координирани безредици, навсякъде ръководени от терористи, терористи, финансирани от Делавейн и хората му. Когато хаосът стане непоносим, това ще е тяхното оправдание да застанат начело на военните и да поемат властта. Като начало ще въведат военно положение.

— Това вече е ставало — отбеляза Джоел. — Финансиране и въоръжаване на предполагаем противник, след това изпращане на провокатори…

— Със значителни суми пари и материали.

— И когато те се вдигнат — продължи Конвърс, — ще им дръпнат килимчето под краката, ще ги разгромят и ще вземат властта. Гражданите благодарят и наричат спасителите си герои, докато те маршируват под ударите на барабаните си. Но как те могат да го постигнат?

— Това е най-главният въпрос. Какви са мишените им? Къде са, кои са? Нямаме представа. Ако разполагахме дори с най-малък намек, можехме да подходим от тази позиция, но нямаме, а не можем да губим време в дирене на неизвестното. Трябва да тръгнем оттам, откъдето знаем нещо.

— Пак опираме до времето — намеси се Конвърс. — Защо сте толкова сигурен, че броенето преди старта е започнало?

— Навсякъде се забелязва засилена активност, в някои случаи бих я нарекъл дори трескава. Оръжейни пратки, тръгнали незаконно от Щатите, се разпределят от складове в Англия, Ирландия, Франция и Германия между бунтовнически групи в районите на напрежение. Дочухме такива слухове от Мюнхен, Средиземноморието и арабските държави. Говори се за последни приготовления, но май никой не знае точно каква е целта им. Просто трябва да са в готовност. Има сигнали, че групи като „Баадер-Майнхоф“, „Червените бригади“, ООП и „Червените легиони“ на Париж и Мадрид са започнали да се съревновават, но никой не знае за какво. Известен е само моментът на старта.

— И кога е той?

— Сведенията ни са различни, но времето съвпада. След три до пет седмици.

— Боже мой — внезапно се сети Джоел. — Ейвъри, тоест Холидей, ми прошепна нещо точно преди да умре. Думи, които чул от своите убийци. „Аквитания“… Казаха, че е заради „Аквитания“. Това беше. Какво означава това, Бийл?

Възрастният учен помълча, очите му се оживиха в лунната светлина. Бавно извърна глава и се загледа във водата.

— Това е лудост — промърмори той.

— Такова обяснение не ми говори нищо.

— Естествено — изрече Били с извинение в гласа. — Поредно доказателство за обхвата на идеята им. Просто невероятно.

— Пак не разбирам.

— Аквитания, както я е нарекъл Юлий Цезар, е била обширна област в Югозападна Франция, която в първите векове след новата ера била разширена от Атлантическия океан през Пиренеите до Средиземно море, на север до устието на Лоара, на запад от Париж по брега на…

— Чувал съм за това — прекъсна го Джоел, прекалено нетърпелив да слуша академични речи.

— Ако наистина сте чувал, заслужавате поздравления. Повечето хора знаят по нещо само за по-късните векове, например от осми нататък, когато Карл Велики е завоювал областта и е образувал кралство Аквитания, което завещал на сина си Луи и на неговите синове Пипин I и II. Този факт и следващите триста години са най-важните.

— За какво?

— За легендата Аквитания, господин Конвърс. Подобно на много други амбициозни генерали, Делавейн се вижда като познавач на историята в духа на традициите на Цезар, Наполеон и дори на Патън. Криво или право, аз минавам за учен, но той си остава ученик и така трябва да бъде. Учените не могат да си позволят никакви волности, без да разполагат с достатъчно доказателства, или поне не би трябвало, докато студентите могат и го правят.