Првото правило на магьосника

Дени беше крехко момиче, толкова крехко, колкото и майка й. Тя не притежаваше сила, каквато имаше Калан, и с времето Калан се превърна в неин защитник, пазеше я от ситуации, в които се изискваше повече сила, отколкото тя имаше в себе си. След използването на своята сила Калан можеше да я възстанови за час-два, докато на Дени понякога й трябваха дни.

В един съдбовен ден Калан беше далеч от къщи за известно време, за да приеме изповедта на един осъден на бесило убиец, мисия, която по принцип трябваше да изпълни Дени. Калан отиде вместо сестра си, защото искаше да й спести мъчителното задължение. Дени мразеше да приема изповеди. Понякога след изповед плачеше с дни. Никога не молеше Калан да отива вместо нея, не би го направила, но изражението на облекчение, което се изписваше на лицето й, щом Калан й казваше, че ще го направи вместо нея, беше достатъчно красноречиво. Калан също не обичаше да приема изповеди, но беше по-силна. Тя разбираше и приемаше, че силата й е в това да бъда Изповедник; това беше нейната същност, така че не й тежеше колкото на Дени. Калан винаги поставяше разума над чувствата си. И би свършила всяка мръсна работа, за да отмени Дени.

По пътя за в къщи тя чу тихи стенания, идващи от храсталака край пътя, стонове, издаващи нечовешка болка. За свой ужас откри Дени, която лежеше там захвърлена.

— Идвах… да те посрещна… Исках да се приберем заедно — каза Дени, щом Калан взе главата й в скута си. — Настигна ме четворка. Съжалявам. Справих се с един от тях, Калан. Докоснах го. Справих се с единия. Би се гордяла с мен.

Изпаднала в шок, Калан държеше главата на Дени и я успокояваше, казвайки й, че всичко ще се оправи.

— Моля те, Калан… Дръпни роклята ми надолу — гласът й звучеше така, сякаш идваше от далечно място. Влажен и слаб. — Не мога да движа ръцете си.

Преодолявайки паниката си, Калан разбра защо. Ръцете на Дени бяха брутално счупени. Лежаха безполезни край тялото й, сгънати там, където не би трябвало. От едното й ухо течеше кръв. Калан дръпна върху сестра си онова, което беше останало от подгизналата й от кръв рокля, покривайки я, доколкото е възможно. Зави й се свят от ужас, когато си представи какво са правили с нея мъжете. Някакво чувство я душеше за гърлото и думите отказваха да излизат от него. Тя с усилие се удържа да не закрещи, страхувайки се да не изплаши още повече сестра си. Знаеше, че трябва в тези последни мигове да бъде силна и заради нея.

Дени прошепна името й, викайки я да се приближи.

— Направи го Мрачният Рал… не беше тук, но го направи той.

— Знам — каза Калан с цялата нежност, която можеше да събере. — Лежи си спокойно, всичко ще се оправи. — Калан знаеше, че това е лъжа, знаеше, че Дени няма да се оправи.

— Моля те, Калан — прошепна тя, — убий го. Спри тази лудост. Ще ми се да бях достатъчно силна. Убий го заради мен.

Калан усети гнева вътре в себе си. За първи път в живота си пожела да използва силата си, за да нарани някой, за да убие някой. Беше стигнала до ръба на някакво чувство, което никога досега не беше изпитвала. Неудържим гняв, сила, извираща от дълбините на душата й; страшна мощ, принадлежаща й по рождение. С треперещи пръсти тя погали обляната в кръв коса на Дени.

— Ще го направя — обеща й.

Дени се отпусна в ръцете й. Калан свали от врата си кожената връв с костта и я сложи на врата на сестра си.

— Искам да вземеш това. То ще ти помага и ще те пази.

— Благодаря ти, Калан — усмихна се тя, а от големите й очи закапаха сълзи, които се спуснаха надолу по бледите й бузи. — Но вече нищо не може да ме пази. Пази себе си. Не се оставяй да те хванат. На тях това им харесва. Толкова много ме болеше… а на тях им доставяше удоволствие. Присмиваха ми се.

Калан затвори очи, за да не вижда нечовешката болка на сестра си, залюля я в ръцете си и я целуна по челото.

— Помни ме, Калан. Помни колко много се забавлявахме заедно.

— Лоши спомени?

Калан рязко вдигна глава, изтръгната внезапно от мислите си. До нея беше застанал Пилето, приближил се безшумно, незабелязано. Тя кимна, отбягвайки погледа му.

— Моля те, прости ми, че проявих слабост — каза тя, покашляйки, докато пръстите й бършеха сълзите от очите й.

Той я погледна с меките си кафяви очи и леко приседна до нея на късата пейка.

— Не е слабост, дете, да бъдеш жертва.

Тя избърса носа си с опакото на ръката си и преглътна стона, който напираше в гърлото й.

Почувства се толкова самотна. Дени толкова й липсваше. Пилето нежно я обгърна с ръка през рамото и бързо, бащински я притисна към себе си.

— Мислех си за сестра ми, Дени. Тя бе убита по заповед на Мрачния Рал. Аз я открих… Издъхна в ръцете ми… Толкова много я бяха мъчили. Рал не е доволен просто да убива. Той иска да се наслаждава на това как хората се мъчат, преди да умрат.

Той кимна разбиращо.

— Макар да принадлежим към различни народи, ние причиняваме същите мъки. — Той избърса с палеца си една сълза от бузата й, после посегна към джоба си. — Дай си ръката.

Тя го направи, а той изсипа в дланта й няколко дребни зрънца. Оглеждайки небето, изсвири безшумно, от гърло, и малко след това на пръста му кацна дребничко, яркожълто птиче, което изпляска с крилца, преди да се приземи. Пилето приближи ръката си до тази на Калан, така че птичето да може да се покатери и да стигне зрънцата. Докато кълвеше от ръката й, Калан усещаше върху пръста си нежните му мънички крачета. Беше толкова ярко оцветено и красиво, че Калан се усмихна. Изпитото лице на Пилето също се разтегна в усмивка. Когато приключи с яденето, птичето поглади перушината си и без страх доволно се разположи в ръката й.

— Помислих си, че ще ти е приятно да видиш нещо мъничко и красиво сред цялата грозота.

— Благодаря ти — усмихна се тя.

— Искаш ли да го задържиш?

Калан спря поглед върху птичето, огледа ярките жълти пера, начина, по който то въртеше главата си, след което го хвърли във въздуха.

— Нямам право — каза, гледайки го как отлита. — Нужна му е свобода.

Лицето на Пилето се озари от лека усмивка и той кимна. Наведе се напред и опрял ръце върху коленете си, се загледа в къщата на духовете. Работата вървеше към привършване, оставаше може би още един ден. По раменете и около лицето му се спускаше дълга, сребристосива коса, която скриваше изражението му. Калан наблюдаваше как работи Ричард. Болезнено й се прииска точно сега да е в прегръдките му, болката беше още по-силна, защото знаеше, че не може да си го позволи.

— Искаш да го убиеш, нали, този, Мрачния Рал? — попита Пилето, без да се обръща към нея.

— Много.

— Притежаваш ли достатъчно сила?

— Не — призна си тя.

— А острието на Търсача притежава ли тая сила?

— Не. Защо питаш?

С приближаването на края на деня облаците ставаха все по-тъмни. Пак беше започнало да ръми, къщите потъваха в мрак.

— Както самата ти каза, опасно е да оставаш насаме с Изповедник, който иска нещо много силно. Мисля, че това се отнася и за Търсача. Дори в още по-голяма степен.

Тя замълча за момент, след което каза меко.

— Не искам да изказвам с думи онова, което Мрачният Рал е направил със собствените си ръце на бащата на Ричард; това ще те накара да се страхуваш още повече от Търсача. Но знай, че Ричард също би пуснал птичката на свобода.

Пилето сякаш безшумно се засмя.

— Двамата с теб сме прекалено умни за подобни игри на думи. Нека говорим без тях — той се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си. — Опитах се да убедя старейшините какво чудесно нещо прави за народа ни Търсачът, колко е хубаво, че ни учи на тези неща. Те обаче не мислят така, тъй като са свикнали да вървят само по своя път, те са упорити, понякога упоритостта им надвишава търпението ми. Страхувам се от онова, което двамата с Търсача ще направите на народа ми, ако старейшините кажат не.

— Ричард ти даде дума, че няма да причини зло на хората.

— Думите не са по-силни от бащината кръв. Или от кръвта на сестра ти.