Првото правило на магьосника

Калан бе мислила за това цял ден.

— Знам. Но от всички, за които се сещам, няма такъв, който ще го направи с по-голямо желание от Калните. Някои биха ни убили още докато задаваме въпроса си.

— Е, поне онези, които няма да ни убият, докато ги питаме, на какво разстояние от тук са?

— На най-малко три седмици път на север, през много опасни земи, контролирани от Рал.

— Три седмици — каза Ричард на висок глас и силно разочарован.

— Но, Ричард, Пилето може да ни обещае нещо малко, но безценно. Ако намериш начин да им помогнеш, ако това се хареса на старейшините, ако те помолят Пилето да те направи един от Калните, ако Съвещанието на пророците получи отговор, ако духовете знаят отговора… ако, ако, ако. Твърде много възможности за една грешна стъпка.

— Не беше ли ти, която ми каза, че ще трябва да ги спечеля? — попита я той с усмивка.

— Аз бях.

— Е, какво мислиш? Смяташ ли, че трябва да останем и да ги убедим да ни помогнат, или трябва да вървим да търсим отговорите другаде?

Калан бавно поклати глава.

— Мисля, че ти си Търсачът и ти трябва да решиш.

Той отново се усмихна.

— Ти си ми приятел. Мога да те помоля за съвет.

Тя затъкна кичур коса зад ухото си.

— Не знам какво да те посъветвам, Ричард, моят живот също зависи от това да направиш правилния избор. Но като твой приятел аз вярвам, че ще вземеш мъдро решение.

— Ще ме намразиш ли — ухили се той, — ако сгреша?

Тя се вгледа в сивите му очи, очи, които проникваха вътре в нея, очи, които я разтапяха от желание.

— Дори да сгрешиш и това да струва живота ми — прошепна, преглъщайки буцата в гърлото си, — никога не бих могла да те намразя.

Ричард отмести поглед от нея, след това вдигна глава към Пилето.

— На твоя народ харесва ли му да има покриви, които текат?

Пилето повдигна вежда.

— На теб да не би да ти е приятно, докато спиш, по лицето ти да капе вода?

Ричард поклати глава усмихнат.

— Тогава защо не си правите покривите така, че да не текат?

Пилето сви рамене.

— Защото това е невъзможно. Не разполагаме с необходимите материали. Глинените тухли са твърде тежки и ще падат. Дървеният материал е малко; доставяме си го от много далеч. Онова, с което разполагаме, е трева, а тя пропуска.

Ричард взе един от глинените съдове и го обърна с дъното нагоре под една от дупките в покрива.

— Разполагате с глина, от която правите съдовете си.

— Пещите ни са малки, не бихме могли да направим толкова голям съд, а освен това той би се счупил, така че пак ще пропуска. Невъзможно е.

— Грешно е да казвате, че нещо е невъзможно да се направи, само защото не знаете как да го направите. Ако беше така, сега нямаше да съм тук — каза той спокойно, без злоба. — Хората ви са силни и мъдри. За мен би било чест, ако Пилето ми позволи да науча народа му как да прави покриви, които не текат, като в същото време оставят дима да излиза от стаите.

Пилето обмисляше думите му, без да показва чувствата си.

— Ако можеш да направиш това, то би било голям дар за хората ми и те ще ти бъдат много признателни. Но не мога да ти обещая нищо повече.

Ричард сви рамене.

— Не съм те и молил.

— Отговорът може да е не. Трябва да приемеш това, ако наистина се случи. Не наранявай народа ми.

— Ще направя каквото мога, за да им помогна и единственото, на което се надявам, е да ме съдят честно.

— Тогава си свободен да опиташ, но не виждам как ще направиш глинен покрив, който да не се счупи и да не тече.

— Ще направя покрив за къщата на духовете, който ще има хиляди пукнатини, но няма да тече. После ще науча и вас.

Пилето се усмихна и кимна.

Двадесет и четвърта глава

— Мразя майка си.

Господарят, седнал с кръстосани крака на тревата, погледна към горчивото изражение, изписано на лицето на момчето, и преди да отговори с тих глас, изчака малко.

— Това, което казваш, е много сериозно, Карл. Не бих искал да казваш нещо, за което да съжаляваш, когато размислиш.

— Доста съм мислил — озъби се Карл. — От дълго време говорим за това. Вече знам как са ме мамили и лъгали. Колко себелюбиви са били — той присви очи. — Какви врагове на хората са.

Рал вдигна поглед нагоре към прозорците, към последните загасващи отблясъци слънчева светлина, които превръщаха бледите облаци в прекрасен пурпурночервен плащ, опръскан в златно. Тази нощ. Тази нощ най-сетне, след толкова много чакане, той щеше да се завърне в отвъдния свят.

Дълги дни и нощи Мрачният Рал беше държал момчето будно с помощта на специална отвара, от която то задрямваше на пресекулки. Това се налагаше, за да може мозъкът на малкия Карл да бъде промиван, докато главата му се изпразни напълно до състояние, в което позволява да бъде моделирана. Беше провел с момчето безкрайни разговори, убеждавайки го, че е бил използван от другите, заблуждаваше го, лъжеше го. Понякога го оставяше насаме със себе си, за да има време да осмисли чутото, и използваше случая да посети гробницата на баща си и още веднъж да прочете светите наставления или пък да дремне някой час.

После, последната нощ, бе отвел в леглото си онова момиче, за да се поотпусне малко; незначително, моментно отклонение. Глътка нежност, позволяваща му да усети близостта на нечие чуждо тяло, да отпуши потисканото си въодушевление. Тя би трябвало да се почувства поласкана, особено след като се бе държал толкова мило с нея, толкова галантно. Копнежът й да бъде с него беше достатъчно силен.

Но какво направи после тя? Изсмя се. Щом видя белезите му, тя се изсмя.

Дори сега, когато се сети за това, Рал трябваше да положи усилия, за да потисне гнева си, да се напрегне, за да се усмихне на момчето, да направи опит да овладее желанието си да побърза. Припомни си какво бе направил с момичето, изпита отново радостта от пуснатата на свобода жестокост, от раздиращите въздуха женски писъци. Усмивката се плъзна по устните му с по-голяма лекота. Тя повече нямаше да му се подиграва.

— Какво предизвика тази широка усмивка? — попита Карл.

Рал сведе поглед към големите кафяви очи на момчето.

— Мислех си колко много се гордея с теб. — Усмивката му се разшири още повече, когато си представи как горещата й лепкава кръв бълбукаше и избликваше, докато тя крещеше. Къде остана високомерният й кикот?

— С мен ли? — попита Карл, усмихвайки се свенливо.

Русата глава на Рал кимна.

— Да, Карл, с теб. Малцина са младежите на твоята възраст, които са достатъчно интелигентни, за да видят света такъв, какъвто е в действителност. Да надникнат извън рамките на собствения си живот, към заобикалящите ги опасности и чудеса. Да видят колко усилия полагам, за да живеят хората в безопасност и спокойствие — той тъжно поклати глава. — Понякога сърцето ми се къса, когато гледам как същите онези, за които съм се борил със зъби и нокти, ми обръщат гръб, отхвърлят неуморните ми усилия и дори по-лошо, минават на страната на враговете на хората. Не искам да те товаря с притеснения за мен, но трябва да знаеш, че докато ние с тебе тук разговаряме, злосторници оформят заговор срещу нас, искат да ни подчинят на властта си, да ни победят. Те срутиха границата, която пазеше Д’Хара, а сега повалят и втората граница. Страхувам се, че подготвят нападение. Опитах се да предупредя хората за грозящата ги опасност, идваща от Западната земя, да ги накарам да направят нещо, за да се защитят, но те са просто бедни неуки хорица, които разчитат единствено на моята защита.

Очите на Карл се разшириха.

— Татко Рал, в опасност ли си?

Рал махна небрежно с ръка, за да покаже, че това е без значение.

— Не за себе си се страхувам, а за хората. Ако аз умра, кой ще ги защитава?

— Да умреш ли? — очите на Карл се изпълниха със сълзи. — О, Татко Рал, ние имаме нужда от теб! Моля те, не се оставяй да те хванат! Моля те, позволи ми да се бия на твоя страна. Не мога да понеса мисълта, че някой ще те нарани.