Првото правило на магьосника

Калан се облегна на стената, загръщайки се в пелерината си, за да се предпази от влажния вятър.

— Аз съм Изповедник, защото такава съм се родила. Аз не търся силата. Бих си избрала друга съдба, бих си избрала да бъда като другите. Но трябва да живея с онова, което ми е отредено, и да го използвам по възможно най-добрия начин. Независимо какво си мислиш за Изповедниците, независимо какво си мислят повечето хора за тях, ние сме тук, за да им служим, да служим на истината. Обичам всички в Средната земя и бих пожертвала живота си за тяхното спасение, за свободата им. Това е всичко, което искам да направя. И въпреки това съм сама.

— Ричард е с теб, той те държи под око, грижи се за теб.

Тя погледна с крайчеца на окото си.

— Ричард идва от Западната земя. Той не знае коя съм. Ако знаеше…

Щом чу това, Пилето повдигна вежда.

— За онзи, който служи на истината…

— Моля те, не ми го напомняй. Това си е мой собствен проблем, чиито последици трябва сама да понеса и от който силно се страхувам. Калните живеят далеч от другите народи. Това ги е дарило с лукса да стоят встрани от проблемите, поне в миналото. Този проблем обаче има дълги ръце; той ще ви достигне. Старейшините могат да отказват помощта си колкото си искат, но те не могат да излязат на борба с истината. Целият народ ще трябва да плати, ако тези малцина поставят гордостта над мъдростта си.

Пилето я слушаше с внимание, с уважение. Калан се обърна към него:

— В момента не мога съвсем точно да ти кажа какво бих направила, ако старейшините кажат не. Не желая да причинявам зло на народа ви, а да го спася от болката, която видях с очите си. Виждала съм какво прави Мрачният Рал с хората. Зная как би постъпил. Ако знаех, че по някакъв начин мога да спра Рал, като убия чудесното момченце на Савидлин, бих го направила, без да се замисля, с голи ръце, ако се наложи, защото макар това да наранява сърцето ми, ще знам, че е спасението за много други дечица. Тежестта, която нося, е ужасна, тежестта на воина. Ти си човек, който е убивал, за да спаси живота на други хора, и зная, че това не ти доставя удоволствие. Мрачният Рал го прави с наслада, повярвай ми. Моля те, помогни ми да спася народа ти, без да му причинявам зло. — По бузите й потекоха сълзи. — Толкова искам да не причинявам болка никому.

Той нежно я притисна до себе си и я остави да поплаче на рамото му.

— Хората от Средната земя са щастливи да имат воин като теб.

— Ако успеем да намерим онова, което търсим, и да го задържим на разстояние от Рал до първия ден на зимата, той ще умре. Никой друг няма да пострада. Но за да го направим, се нуждаем от помощ.

— Първият ден на зимата. Дете, няма много време. Този сезон си отива, приближава следващият.

— Не аз определям правилата на живота, уважаеми старейшино. Ако знаеш тайната, с която може да се спре времето, моля те, сподели я с мен, за да мога и аз да я използвам.

Той замълча, без да отговори.

— И друг път съм те виждал тук, в селото. Ти винаги си уважавала желанията ни, никога по никакъв начин не си ни докарвала зло. Това важи и за Търсача. Аз съм на ваша страна, дете. Ще направя каквото е по силите ми, за да убедя останалите. Надявам се само думите ми да бъдат достатъчно силни. Не искам народът ми да пострада.

— Не от мен и от Търсача трябва да се страхуваш, ако те кажат не — каза тя, отпуснала глава на рамото му, докато погледът й се рееше свободно наоколо. — А от онзи човек от Д’Хара. Той ще мине оттук като буря и ще ви заличи. Срещу него вие нямате шанс. Ще ви унищожи.

Тази вечер в топлата къща на Савидлин Калан, седнала на пода, разказа на Сидин приказката за рибаря, превърнал се в риба, който заживял в езерото, започнал хитро да измъква стръвта от кукичките, без никой да може да го улови. Това беше една стара приказка, разказвана й някога, когато Калан беше на възрастта на Сидин, от майка й. Учуденото му лице й припомни собственото й въодушевление, когато чу тази приказка за първи път.

По-късно, докато Веселан готвеше сладки корени, а приятният им аромат се смесваше с дима от огъня, Савидлин показа на Ричард как да издълбава подходящите върхове за стрели за отделните животни, как да ги закалява сред въглените на огъня и да прибавя отрова върху остриетата им. Калан лежеше върху една кожа на пода и галеше тъмната коса на Сидин, който, свит на кравай в скута й, беше заспал на корема й. С мъка преглътна буцата в гърлото си, когато си спомни какво каза на Пилето — че ако се наложи, би убила дори това малко момченце.

Щеше й се да може да вземе обратно думите си. Не й харесваше, че наистина са верни, но поне да не ги беше произнасяла гласно. Ричард не я беше видял да говори с Пилето и тя не му каза за разговора им. Не виждаше смисъл да го безпокои; каквото имаше да става, щеше да стане. Само се надяваше старейшините да се вслушат в разума си.

Следващият ден беше ветровит и необичайно топъл, с пристъпи на внезапен силен дъжд. В ранния следобед пред къщата на духовете се събра тълпа от хора, тъй като покривът беше завършен и в новото огнище вече гореше огън. Викове на въодушевление и учудване се понесоха из тълпата, когато тънките струйки дим се показаха от комина. Всички се струпаха на вратата, за да видят как огънят гори, без да изпълва стаята с дим. В техните очи идеята да се живее в къща, която не е вечно задимена, беше толкова впечатляваща, както и тази да се живее без постоянно капеща върху главите им вода. В случаите като днешния, когато освен дъжд имаше и вятър, ставаше най-лошо. Те проникваха направо през покритите с трева покриви.

Всички с ликуващи погледи гледаха как водата се стича по керемидите и нито капка дъжд не пада вътре в къщата. Ричард слезе от покрива в добро настроение. Беше свършил работата си, покривът не течеше, огнището дърпаше добре и всички бяха радостни от направеното за тях. Онези, които бяха помагали, се гордееха със свършеното, с наученото. Те развеждаха другите насам-натам и им показваха ентусиазирано най-големите тънкости в конструкцията.

Без да обръща внимание на зяпачите, Ричард спря само за да надене отново меча си, след което се отправи към центъра на селото, където под един от откритите навеси чакаха старейшините. Калан застана от лявата му страна, Савидлин от дясната, готови да се застъпят за него. Тълпата го изпрати с поглед, след което всички се обърнаха и със смях и викове тръгнаха между постройките. Ричард стисна зъби.

— Мислиш ли, че мечът ще ни потрябва? — попита тя.

Крачейки широко, той я погледна. Усмихна й се накриво. От мократа му, сплъстена коса капеше вода.

— Аз съм Търсачът.

Тя го погледна неодобрително.

— Ричард, не си играй с мен. Знаеш какво имам предвид.

Усмивката му се разшири.

— Надявам се, че той ще им напомня защо трябва да вземат правилното решение.

Дълбоко в стомаха си Калан имаше неприятното усещане, че изпуска нещата от контрол, че Ричард ще направи нещо ужасно, ако старейшините отхвърлят молбата му. Той работи здраво, от ранна утрин до късна вечер и през цялото време беше убеден, че ще ги спечели на своя страна. Повечето хора от селото вече бяха негови, но те нямаха глас. Калан се страхуваше, че той не е обмислил добре какво ще прави, ако отговорът бъде не.

Тофалар стоеше гордо изправен в центъра на капещата постройка. Падащият около него дъжд се плискаше в малки локвички на пода. Сурин, Калдус, Арбрин, Брегиндерин и Хаянлет се бяха подредили от двете му страни. Всеки от тях носеше кожата си от койот — нещо, което Калан знаеше, че правят само при официални случаи. Изглежда, цялото село беше навън. Хората се разполагаха около празното пространство, сядаха под покривите на откритите постройки, изпълваха прозорците, никой не работеше, всички очакваха да чуят как старейшините ще определят тяхното бъдеще.

Калан видя Пилето, който стоеше сред група въоръжени мъже около един кол, поддържащ покрива над главите на старейшините. Когато очите им се срещнаха, сърцето й падна в петите. Тя сграбчи Ричард за ръкава и се наведе към него.