Обикновен гений

— Млъквай! — остро отвърна тя.

— Няма да млъкна! Длъжен съм да ти кажа и ти ще чуеш!

Алиша излетя навън, а той продължи да крещи след нея.

— Ще дръпнеш ли спусъка и срещу Виджи, кучко? Отговори ми! И това ли ще направиш?

Алиша хукна по коридора, но виковете му я достигнаха. В един момент тя се подхлъзна на циментовия под, протезата се заби в здравия й крак. Просна се по очи и зарида, неспособна да избяга от виковете на Шон.

— Съжалявам, Виджи! — прошепна през сълзи тя. — Страшно съжалявам!

90

През следващите три дни Шон отново беше принуден да стои неподвижно прав или клекнал. Храна почти не получаваше, чашата вода беше единственото, което го поддържаше жив. Преживя процедурата в ковчега още три пъти. Ледени струи вода или бой с палки го изваждаха от унеса, а в килията му пускаха оглушителна музика, която продължаваше с часове. Оголени кабели не му позволяваха да се доближи до нара и до определени части от стените. В крайна сметка беше принуден да се свие в един от ъглите. Страхуваше се да помръдне. Стомахът му беше празен, целият бе в рани. Духът му бе пречупен.

Дойде в съзнание два часа след поредната процедура в ковчега, вдигна глава и се огледа. Беше изгубил представа за времето. Не помнеше откога е тук: дни, месеци или години. Мозъкът му беше изключил. Вратата се отвори и той се разрида, вцепенен от ужаса на предстоящите изтезания.

— Здравей, Шон — каза Валъри. — Готов ли си вече да бъдеш добро момче?

Той не беше в състояние дори да повдигне глава.

— Твоята приятелка се оказа по-твърда — подхвърли Валъри. — Не успяхме да я разплачем.

— Къде е Мишел? — бързо вдигна глава той.

— Не е твоя работа, ревльо.

Заковал поглед в арогантното лице и изправената стойка на Валъри Месълайн, Шон усети как страхът го напуска и на негово място се появява бясна ярост. Опря ръка на стената, за да запази равновесие, после се стрелна напред и я сграбчи за гърлото. Искаше да я убие, да изцеди от това отвратително същество цялата му арогантност и превъзходство.

Тъмничарите го откъснаха от нея и го запратиха в ъгъла на килията. Валъри беше отстъпила до отсрещната стена и се опитваше да върне самообладанието си, но в очите й имаше страх. Макар и малка, тази победа му се стори изключително сладка.

Опря гръб на стената и започна да се надига.

— Имаш синини по шията, Вал — насмешливо подхвърли той. — Ще се наложи да изкараш няколко сеанса в онзи ковчег. Чувал съм, че ги оправя единствено липсата на кислород. Ако междувременно не се задушиш, разбира се…

— Не знаеш какво те чака! — изсъска тя. — Това досега ще ти се стори песен!

— Къде е Мишел?

— Вече ти казах, че трябва да мислиш само за себе си!

— Тя е мой партньор и приятел. Но ти май нямаш понятие от такива неща. — Очите му се насочиха към един от надзирателите — младеж с късо подстригана руса коса и мускулесто тяло. — Момче, гледай да не ядосаш дамата, защото като нищо ще те обяви за шпионин и ще те побърка от изтезания!

Младежът не отговори, но в сините му очи се мярна сянка на безпокойство.

Шон отново се обърна към Валъри.

— Къде е Мишел? — изкрещя той и сам се учуди на силата на гласа си.

— Виждам, че се налага да те обработим още малко — хладно процеди тя.

— Имам приятели в ЦРУ и съм абсолютно сигурен, че никой не те е упълномощил за това, което вършиш! И за което рано или късно ще гниеш в затвора!

— Върша си работата! — отвърна Валъри. — А ти си враг на тази страна. Враг и предател, който проникна в секретна база на правителството!

— Господи! Не мога да повярвам на ушите си!

— Разполагаме с доказателства, че си участник в нелегална мрежа за разпространение на наркотици!

— На това вече няма как да не повярвам, защото го чувам от твоята уста!

— Когато приключим тук, ще ни разкажеш всичко, което искаме да знаем.

— С изтезания можете да изтръгнете от мен каквото пожелаете, но то няма да промени истината!

— И каква е тя?

— Че ти си побъркана! — отсече той.

Валъри се обърна към тъмничаря и хладно нареди:

— Преминете на следващото ниво и го притиснете здраво!

Преди той да отвори уста, на вратата се появи мъж в цивилен костюм, придружен от двама въоръжени пазачи.

— Какво търсите тук? — остро попита Валъри.

— Изпраща ме Иън Уитфийлд — отвърна човекът с костюма. — Трябва да ви предам заповедите му.

— Уитфийлд не може да ми заповядва!

— Сигурно, но един друг човек може — рече мъжът и й подаде лист хартия. Шон внимателно следеше лицето й, докато четеше заповедта. Беше абсолютно наясно какво се случва. Жената пред него току-що бе поела ролята на жертвения агнец според класическия сценарий на Вашингтон. Сценарий, който е ясен на всички служители на сигурността в страната, но не и на обикновените граждани.

Валъри мълчаливо сгъна заповедта и я пъхна в джоба си.

Единият от въоръжените мъже пристъпи към нея, обърна я с гръб към себе си и й щракна белезниците. Миг преди да бъде изведена, тя се обърна и погледна Шон, който нямаше никакво намерение да пропуска шанса от размяната на позициите.

— Не е зле да си осигуриш най-добрия адвокат в тази страна, госпожо! — каза с висок и ясен глас той. — Защото ще имаш много голяма нужда от него!

91

На следващия ден Шон и Мишел бяха транспортирани по въздуха до частна клиника, в която те бяха единствените пациенти. Нямаха представа къде се намираха, тъй като персоналът категорично отказваше да отговаря на въпросите им. В замяна обаче получиха наистина първокласно медицинско обслужване. След четири дни на системи, продължителен здрав сън и две седмици хубава храна, придружена от прецизно дозирани физически упражнения, те почти успяха да се възстановят.

През цялото време ги държаха разделени, отказвайки им всякаква информация един за друг. В крайна сметка Шон не издържа, вдигна един стол над главата на уплашената сестра и изумения санитар и заповяда да го отведат при Мишел.

— Веднага! — неистово изрева той.

Когато влезе в стаята й, Мишел седеше на леглото и гледаше навъсеното небе отвъд прозореца. Усетила присъствието му, тя се обърна, скочи и се хвърли в прегръдките му. Останаха дълго така — треперещи, здраво вкопчени един в друг.

— Те не ми казаха нищо за теб! — разплака се Мишел.

— Аз дори не знаех дали си жива — заекна от вълнение той. — Но вече всичко е наред. Оцеляхме, а Валъри е арестувана.

— Вкараха ли те в ковчега?

— О, да. Няколко пъти. По едно време признаха, че не са успели да изтръгнат дори сълза от теб.

— Плаках, Шон, повярвай ми — прошепна тя и очите й отново се извърнаха към прозореца, под който имаше леха с увехнали цветя. — Много плаках.

— Съжалявам, Мишел.

— За какво? Нали и теб те изтезаваха по същия начин?

— Идеята да проникнем в лагера беше моя.

— Аз съм голямо момиче, Шон — тихо рече тя. — Спокойно бих могла да се откажа от операцията.

— Знам защо не го направи — прошепна той.

Замълчаха и отправиха погледи към мъртвите цветя зад прозореца.

След края на възстановителните процедури ги натовариха на частен самолет, който отлетя в неизвестна посока. На летището ги посрещна лимузина със затъмнени стъкла, която ги откара на пуст подземен паркинг. Експресен асансьор ги качи в огромен офис, чиято мебелировка се изчерпваше с три стола. Пред вратата пазеха двама яки мъже в цивилни костюми, под които личаха пистолетите. На единия от столовете в просторното помещение седеше дребен, безупречно облечен мъж с бяла коса и очила с тънки метални рамки. Той ги гледаше с нескрита симпатия.

— Най-напред искам да ви поднеса официалните извинения на правителството за всичко, което сте преживели — вежливо започна мъжът.

— Много странно! — гневно отвърна Шон. — Защото именно правителството направи всичко възможно, за да ни ликвидира!