Проклятието на Шалион

Едва сега Казарил забеляза последното тяло на пода в дъното на пътечката. Умегат лежеше на една страна, неподвижен също като птиците и велите. Трупчетата на пясъчните лисици лежаха край него. Не го беше видял веднага, защото бялото му сияние го нямаше. „Мъртъв?“ Казарил простена, хвърли се към него и падна на колене. Кожата по лявата страна на главата му беше разкъсана, прошарената бронзова плитка — разрошена и напоена с кръв. Лицето му беше посивяло като стара дрипа. Но главата му още кървеше, следователно…

— Диша ли още? — попита Теидез и се приближи да надзърне над рамото на Казарил. — Капитанът го удари с дръжката на меча си, когато отказа да отстъпи…

— Глупаво, глупаво, глупаво момче!

— Не съм глупав! Той беше зад всичко това. — Теидез кимна към Умегат. — Рокнарийски магьосник, пратен да изтощи и убие Орико.

Казарил изскърца със зъби.

— Умегат е храмов свещен. Изпратен от ордена на Копелето да се грижи за свещените животни, които са били изпратени от бога да пазят Орико. И ако не си успял да го убиеш, това ще е единствената добра новина тук. — Дишането на Умегат беше накъсано, ръцете му бяха студени като на труп, но все пак дишаше.

— Не… — Теидез поклати глава. — Грешиш, това не може да е вярно… — Героичното му въодушевление поувяхна.

Казарил се изправи и Теидез отстъпи крачка назад. Пали беше зад гърба му, а Ферда надничаше иззад рамото му и оглеждаше сцената с ужасено удивление. Пали, благословен да е, знаеше как се дава първа помощ на ранен войник.

— Пали — изграчи дрезгаво Казарил, — поеми нещата тук. Погрижи се за ранените коняри, особено за този. Черепът му може да е счупен. — Посочи угасналото тяло на Умегат. — Ферда.

— Милорд?

Кокардата и цветовете на Ферда щяха да му осигурят достъп навсякъде в свещените комплекси.

— Тичай в храма. Намери архисвещен Менденал. Не позволявай нищо и никой да застане на пътя ти, иди право при него. Кажи му какво е станало тук и го накарай да прати лечители от храма… кажи му, че Умегат има нужда от акушерката на Майката, специалната акушерка. Той знае за какво става въпрос. Побързай!

Пали, който вече беше коленичил до Умегат, добави:

— Дай ми наметалото си. И тичай, момче!

Ферда хвърли наметалото си в ръцете на своя командир, обърна се кръгом и хукна като подгонен. Пали се зае да увие изпадналия в безсъзнание рокнариец със сивото вълнено наметало.

Казарил се обърна отново към Теидез, чиито очи се стрелкаха насам-натам с израз на растяща неувереност. Царевичът отстъпи към безжизненото тяло на леопарда, шест стъпки от муцуната до върха на опашката, което лежеше на плочките. Красивата петниста козина скриваше раните, виждаха се само мокрите кървави петна. Казарил се сети за трупа на ди Санда и множеството му прободни рани.

— Убих го с меча си, защото леопардът е царски символ на моя род, нищо, че този беше омагьосан — рече Теидез. — И за да изпитам смелостта си. Издра ми крака. — Наведе се и потри несръчно десния си прасец, където черният му панталон наистина беше разкъсан и висеше на окървавени ивици.

Теидез беше Наследникът на Шалион и брат на Изел. Казарил не можеше да си пожелае звярът да му беше прегризал гърлото. Не биваше, поне.

— Богове пет, откъде ви хрумна тази престъпна глупост?

— Не е глупост! И сам знаеш, че болестта на Орико беше неестествена! Прочетох го по лицето ти… демони на Копелето, всеки можеше да го види. Лорд Дондо ми каза тайната, преди да умре. Да го убият… убиха го, за да запазят тайната, ако питаш мен, но беше твърде късно.

— Този… план за нападение… сам ли го измислихте?

Теидез вирна гордо глава.

— Не, но когато останах само аз, го доведох докрай самичък! Щяхме да го направим заедно, след като Дондо се оженеше за Изел — да развалим проклятието и да освободим дома на Шалион от убийственото му влияние. Но после остана на мен. Така че аз станах негов знаменосец, станах негова ръка, която да се протегне от гроба и да нанесе последния удар за Шалион!

— Ох! — Казарил беше загубил ума и дума до такава степен, че започна да обикаля в кръгове. Беше ли вярвал Дондо в собствените си глупости, или всичко това бе хитър план да използва Теидез, обходен и недоказуем начин да извади Орико от строя, дори да го убие? Зъл умисъл или глупост? Когато ставаше въпрос за Дондо, кой би могъл да каже? — Не!

— Лорд Казарил, какво да правим с баошианците? — плахо попита Фойкс някъде край него.

Казарил вдигна глава — Фойкс и един от тукашните гвардейци държаха обезоръжения капитан на баошианската стража.

— Ами ти! — озъби му се Казарил. — Глупак такъв, взел си участие в това… в това глупаво светотатство, без да кажеш на никого? Или още си подлога на Дондо? Ах! Отведете го заедно с хората му и ги заключете в някоя килия, докато… — Казарил се поколеба. Дондо стоеше зад това, и още как, протягаше се да забърка хаос и беди, катастрофата носеше неговия печат… но този път, като никога, подозираше Казарил, Марту не стоеше зад брат си. Точно обратното, освен ако не грешеше в предположенията си. — Докато канцлерът не нареди друго — продължи Казарил. — Ти там… — Жестът му накара друг от стражите на Зангре да застане мирно. — Тичай в канцлерството… или в резиденцията на Жиронал, или където успееш да го откриеш, и му кажи какво е станало тук. Помоли го да ме изчака, преди да иде при Орико.

— Лорд Казарил, нямате право да арестувате войниците ми! — извика Теидез.

От всички присъстващи единствено Казарил имаше достатъчно авторитет, ако не и реална власт да направи следващата стъпка.

— Вие отивате право в стаята си и няма да излизате оттам, докато брат ви не разпореди друго. Ще ви придружа лично.

— Пусни ме веднага! — изписка Теидез, когато ръката на Казарил се стегна като менгеме над лакътя му. Но нещо в израза на Казарил изглежда го стресна, защото не понечи да издърпа ръката си със сила.

Казарил процеди през зъби, с глас, от който капеше фалшива сърдечност:

— Не бих могъл. Вие сте ранен, млади господарю, и дългът ми повелява да ви заведа на лекар. — И добави тихо на ухото му: — Ако се наложи, ще ви поваля в безсъзнание и ще ви влача.

Теидез успя да се овладее донякъде и изръмжа на баошианския капитан:

— Иди с тях. Ще пратя да те освободят по-късно, след като докажа, че лорд Казарил греши. — И понеже Фойкс и стражарят от Зангре вече водеха капитана към изхода, думите на Теидез се оказаха отправени към гърба на баошианеца, което в голяма степен ги лиши от тежест. Ранените коняри се бяха довлекли при Пали и се опитваха да му помогнат за Умегат. Пали погледна през рамо и махна успокоително на Казарил.

Казарил кимна, че е разбрал, и под предлог, че подкрепя царевича, го изведе, без да го пуска и за миг, от кланицата, в която той беше превърнал менажерията на царина. „Твърде късно, твърде късно, твърде късно…“, кънтеше в главата му при всяка крачка. Отвън гарваните вече не кръжаха с крясъци из въздуха. Подскачаха възбудено по калдъръма и изглеждаха също толкова смутени и объркани като мислите на Казарил.

Все така без да пуска Теидез, Казарил го преведе през портите на Зангре, където, чак сега, се бяха появили още стражи. Теидез не понечи да възобнови протестите си, макар че мрачното му, гневно и обидено изражение не вещаеше нищо добро за Казарил. Царевичът горделиво не щадеше ранения си крак, макар да оставяше след себе си следа от кървави стъпки.

Казарил извърна рязко глава наляво, когато една от придворните дами на Сара и един от пажовете се появиха на входа към кулата на Иас.

— Бързай, бързай! — подтикна жената момчето, което хукна с пребледняло лице към портите. Едва не събори Казарил в бързината си.

— Накъде, момче? — извика след него Казарил.

Пажът се обърна и заподскача на място.

— В храма, милорд. Трябва да тръгвам… царина Сара… царинът припадна! — Обърна се и хукна с всички сили към портите. Стражите го изгледаха, после обърнаха неспокойно глави към кулата на Иас.

Стегнатите в съпротива мускули на Теидез под ръката на Казарил омекнаха. Уплаха се промъкна в очите му под гневно смръщените вежди и той хвърли кос поглед към своя самоназначил се пазач.