Проклятието на Шалион

— А! Казарил! — Изненаданият глас го накара да вдигне глава. Пали стоеше с крак на първото стъпало, придружаван от двама мъже, облечени също като него в синьо-белите одежди на Дъщерята под сивите пътни наметала. — Тъкмо теб идвах да търся. — Тъмните вежди на Пали се смъкнаха. — Защо седиш на стълбите?

— Седнах да си поема дъх за минутка. — Казарил разтегли устни в кратка насилена усмивка и се изправи, но продължи да се подпира на стената, уж небрежно, за равновесие. — Какво става?

— Надявах се, че ще имаш време да се поразходиш с мен до храма. И да поговориш с няколко души за онзи… — Пали махна с ръка — за онова нещо във връзка с Готоргет.

— Вече?

— Ди Ярин пристигна снощи. Вече имаме кворум да гласуваме обвързващи решения. А след като и ди Жиронал се върна в града, крайно време е да начертаем бъдещите си действия.

Наистина. В такъв случай Казарил щеше да издири Орико веднага щом се върнеше. Хвърли поглед към двамата придружители на Пали, после и към приятеля си, сякаш очакваше да ги представят един на друг, макар скритото послание в погледа му да гласеше: „Можем ли да говорим пред тези двамата?“

— Ааа — бодро проточи Пали. — Позволи ми да ти представя братовчедите си, Ферда и Фойкс ди Гура. Дойдоха с мен от Палиар. Ферда е лейтенант при моя капитан на конницата, а по-малкият му брат Фойкс… е, него го използваме да вдига разни тежки неща. Поклонете се на кастиларя, момчета.

По-ниският и по-набит от двамата се ухили глуповато, после и двамата успяха да превият снаги в що-годе грациозни дворцови поклони. Имаха някаква далечна семейна прилика с Пали, най-вече в силната линия на челюстта и живите кафяви очи. Ферда беше среден на ръст и жилав, типичен кавалерист, краката му вече се бяха изкривили леко, докато брат му беше широкоплещест и мускулест. Изглеждаха симпатични провинциални благородници — здрави, енергични и неопитни. И ужасно млади. Но лекото ударение, което Пали беше поставил на думата „братовчеди“, отговори на незададения въпрос на Казарил.

Двамата братя изостанаха малко назад, когато Казарил и Пали излязоха през портите на крепостта и тръгнаха надолу към Кардегос. Може и да бяха млади, но очите им гледаха на четири и уж небрежно отмятаха наметалата си, така че дръжките на мечовете да са им постоянно подръка. Казарил остана доволен, че Пали не се разхожда сам из улиците на Кардегос, дори и в слънчев зимен следобед като този. Напрегна се, когато минаха покрай зидовете от дялан камък на Жироналовата резиденция, но през обкованите с метал порти не им се нахвърлиха въоръжени побойници. Стигнаха до храмовия площад без проблеми, единствената „заплаха“, на която се натъкнаха, беше във вид на три млади камериерки. Момичетата се усмихнаха на мъжете с цветовете на Дъщерята и се разкискаха зад гърбовете им, което, изглежда, поразтревожи братята ди Гура, или поне се отрази вдървяващо на походката им.

Стената на просторната палата на Дъщерята се простираше по цялата дължина на една от петте страни на храмовия площад. Главната порта беше запазена за жените и момичетата, каквито бяха повечето посветени, свещени и дякони на богинята. Мъжете от рицарския орден си имаха отделен вход, своя сграда и конюшня за конете на куриерите. Коридорите на щабната квартира бяха хладни въпреки многото запалени аплици и изобилието от красиви гоблени и драперии по стените, тъкани и бродирани от благочестиви дами от цял Шалион. Казарил тръгна към главната зала, но Пали го дръпна в един страничен коридор и нагоре по някакво стълбище.

— Мислех, че ще се събирате в залата на лордовете-посветени? — изненада се Казарил, като погледна през рамо.

Пали поклати глава.

— Прекалено е студена, просторна и празна. Чувствахме се на показ там. За закритите дебати и показанията под клетва избрахме една стая, където можем да се чувстваме мнозинство и няма да ни изстинат краката.

Пали остави братята ди Гура в коридора да зяпат един гоблен с ярки цветове, изобразяващ легендата за девицата и стомната с вода — в тази си версия девицата и богинята бяха надарени с особено пищни форми. Въведе Казарил покрай двама постови от стражата на Дъщерята, които се вгледаха бдително в лицата им и отвърнаха на поздрава на Пали, после през тежки двойни врати с резба от преплетени лози. В стаята имаше дълга маса и две дузини мъже; беше тесничко, но топло, и най-вече, забеляза Казарил, отдалечено от любопитни уши. В добавка към восъчните свещи, със зимния здрач се бореше и един прозорец с витраж, изобразяващ любимите пролетни цветя на Дамата.

Другарите на Пали, лордове-посветени на Дъщерята, седяха в очакване, кои млади, кои с побелели бради, всичките облечени в синьо-белите одежди на ордена, кои ярки и скъпи, кои избелели и износени, но до един със сериозни и мрачни лица. Провинкарът на Ярин, най-високопоставеният от присъстващите лордове на Шалион, седеше начело на масата, точно под прозореца. Казарил се зачуди колко ли от присъстващите са шпиони, или поне с големи усти. Групата определено беше твърде многобройна и разнородна, за да е успешна конспирацията, въпреки взетите мерки конклавът да се опази в тайна. „Богиньо, води ги към мъдрост“.

Пали се поклони и каза:

— Господа, това е кастилар ди Казарил, мой командир по време на обсадата на Готоргет, който е дошъл да даде показания пред вас.

Пали зае мястото си някъде по средата на масата и остави Казарил да стои прав в долния й край. Друг от лордовете-посветени го подкани да се закълне да говори истината в името на богинята. Казарил не срещна затруднения да повтори искрено и с плам онази част от клетвата, която гласеше: „и нека ръцете й ме крепят и не ме изоставят“.

Ди Ярин поведе разпита. Беше умен мъж и явно бе запознат предварително със същността на Казариловите показания, защото само за няколко минути и с няколко умели въпроса изтръгна от него разказа за събитията, последвали Готоргет. Казарил не украси историята с подробности. За някои от присъстващите те не бяха и необходими — по стиснатите им устни си личеше колко от недоизказаното разбират. Както и очакваше, сетиха се да попитат откъде произлиза враждата му с лорд Дондо и той с неохота разказа как братът на канцлера за малко да го обезглави в шатрата на княз Олус. Обикновено се смяташе за проява на лошо възпитание да очерняш мъртвите, по логиката, че те не са в състояние да се защитял. В Дондовия случай Казарил не беше толкова сигурен. Но и тази част от разказа си той изложи възможно най-лаконично. Въпреки това към края на историята вече се подпираше с ръце на масата и усещаше главата си опасно олекнала.

Последва кратък дебат по въпроса за потвърждаващи доказателства и как да бъдат намерени такива, пречка, която Казарил беше смятал за непреодолима. Ди Ярин обаче, изглежда, не я намираше за такава. Но пък Казарил никога не си беше помислял да потърси свидетелство от оцелели рокнарийци или чрез сестрински организации на ордена на Дъщерята отвъд границите на княжествата.

— Господа — плахо рече Казарил, възползвайки се от една от кратките паузи между изобилието от предложения и възражения, — дори думите ми да бъдат доказани неопровержимо, случилото се с мен не е нещо, което да катурне от власт един толкова влиятелен човек. Не е като държавната измяна на лорд ди Лютез.

— Която така и не се доказа окончателно, дори навремето — сухо промърмори ди Ярин.

Пали вметна:

— А кое можем да смятаме за достатъчно важно? Мисля, че боговете не мерят важността с хорските аршини. Аз например смятам, че да унищожиш живота на един човек с лека ръка е по-отвратително, отколкото ако се потрудиш, за да го унищожиш.

Казарил прехвърли още от тежестта си върху ръцете, с които се подпираше на масата, с единствената мисъл да не припадне драматично в този важен момент. Пали бе настоявал, че гласът му ще се чуе в съвета. Добре, нека гласът му тогава бъде глас, който призовава към предпазливост:

— Да си изберете сами свещен водач е ваше право, господа. Орико може и да одобри избора ви, стига да го улесните. Но да предизвикате канцлера на Шалион и свещен генерал на Братския орден значи да прекрачите границата и, по мое мнение, никой и нищо не би убедило Орико да ви подкрепи в това. Съветвам ви да не го правите.