Проклятието на Шалион

— Всичко или нищо — извика един от мъжете, последван от друг: — Не ще търпим друг като Дондо!

Ди Ярин вдигна ръка, обуздавайки прилива от разгорещени коментари.

— Благодаря ви, лорд Казарил, както за показанията, така и за мнението ви. — Изборът му на думи призоваваше другарите му да направят разлика между двете. — Трябва да продължим тези разисквания при затворени врата.

Това беше знак Казарил да се оттегли. Пали избута назад стола си и се изправи. Подбраха двамата ди Гура от коридора. Казарил се изненада, когато ескортът му продължи с него и след външните порти.

— Не трябва ли да се върнеш на съвета? — попита той Пали, докато завиваха по улицата.

— Ди Ярин ще ми разкаже всичко, когато се върна. Искам да те изпратя по живо, по здраво до портите на Зангре. Не съм забравил разказа ти за бедния ди Санда.

Казарил погледна през рамо към двамата млади офицери, които вървяха на няколко крачки зад тях. „О!“ Въоръженият ескорт беше заради него. Реши да не се оплаква и вместо това попита Пали:

— Кой се очертава като главен кандидат за свещен водач, когото да представите пред Орико? Ди Ярин?

— Лично аз бих избрал него — каза Пали.

— Изглежда, има голямо влияние в съвета. А има ли и някакъв личен интерес?

— Възможно е. Но смята да предаде поста на провинкар на най-големия си син и да посвети цялото си внимание на ордена, ако го изберат.

— Аха. Де да беше направил същото и Марту ди Жиронал за своя орден на Сина.

— Ами да. Толкова много постове заема, как би могъл да изпълнява добре който и да било от тях?

Поеха нагоре по павираните градски улички към крепостта, като прескачаха внимателно централните канавки, измити от последните студени дъждове. Тесни търговски улички отстъпваха на по-широки площади с хубави къщи. Казарил се замисли за ди Жиронал, когато отново наближиха резиденцията му. Ако проклятието действаше чрез израждането и задушаването на човешките добродетели, какво ли добро беше покварило у Марту ди Жиронал? Обичта към семейството може би, превръщайки я в недоверие към всички извън него? Прекомерното му доверие към брат му Дондо определено се бе превърнало в слабост. Може би.

— Е… надявам се разумът да надделее.

Пали изкриви лице в гримаса.

— Дворцовият живот те превръща в дипломат, Каз.

Казарил му отвърна с вяла усмивка.

— Дори не мога да ти опиша в какво ме превръща дворцовият живот… уф! — Приклекна, когато един от гарваните на Фонса се стрелна над близкия покрив и полетя към главата му с пронизителни крясъци. Птицата едва не се удари като камък в паважа до краката му, после заподскача пред него, като грачеше и пляскаше с криле. Последваха я още две. Едната кацна на ръката му и впи нокти в ръкава му, като крещеше и подсвиркваше. Няколко черни пера се въртяха бясно из въздуха. — Проклети птици! — Беше решил, че се изгубили интерес към него, а ето че се бяха върнали с целия си смахнат ентусиазъм.

Пали, който беше отскочил със смях назад, надникна на пръсти над покривните плочи и каза:

— Богове пет, нещо ги е разбунило! Цялото ято кръжи над Зангре. Виж ги само!

Ферда ди Гура заслони очи и погледна далечната вихрушка от Малки черни силуети, като черни листа в лапите на циклон — снижаваха се и се издигаха на вълни. Брат му Фойкс притисна с ръце ушите си да заглуши крясъците на гарваните, които продължаваха да грачат в краката им, и извика:

— И много шум вдигат!

Птиците не бяха изпаднали в транс, осъзна Казарил, а в истерия. Сърцето му изстина.

— Нещо не е наред. Бързо!

Не беше във форма да тича по нанагорнище. Докато наближат конюшните край Зангре, вече притискаше с ръка хълбока си, където болката го режеше като с нож. Птиците-вестители пляскаха над главата му като въздушен ескорт. Вече се чуваха и човешки викове, сливащи се с непрестанните крясъци на гарваните, така че Пали и братовчедите му не се нуждаеха от подкана, за да не изостават от него.

Един коняр с ливрея на царската менажерия се заваляше в кръгове пред отворените й врати, пищеше и плачеше, а по лицето му се стичаше кръв. Двамина от облечените в зелено и черно баошиански гвардейци на Теидез стояха пред вратите с изтеглени мечове и задържаха на разстояние трима от стражите на Зангре, които обикаляха отпред, също с извадени мечове, но явно не смееха да нападнат. На гарваните подобна смелост не им липсваше. Връхлитаха тромаво върху баошианците, като се опитваха да ги издерат с ноктите си и да ги кълват. Баошианците кълняха и размахваха бясно ръце. Две купчинки черни пера вече лежаха на калдъръма; едната неподвижна, другата още притреперваше.

Казарил се закова пред вратите на менажерията и изрева:

— Какво, в името на Копелето, става тук? Как смеете да убивате свещените гарвани?

Единият от баошианците насочи към него меча си.

— Отдръпнете се, лорд Казарил! Не може да минете! Имаме изрична заповед от царевича!

Оголил гневно зъби, Казарил бутна меча встрани, предпазвайки ръката си с плаща, хвърли се напред и изтръгна оръжието от ръката на гвардееца.

— Дай ми го, глупак такъв! — Хвърли меча на камъните към стражите от Зангре и Пали, който беше извадил в паника собственото си оръжие, когато невъоръженият Казарил се беше хвърлил срещу войниците. Мечът издрънча и се завъртя върху калдъръма, докато Фойкс не го настъпи решително — и се облещи предизвикателно на баошианците.

Казарил се обърна към втория войник и той веднага отпусна меча и побърза да обясни:

— Кастиларю, правим го, за да защитим живота на царин Орико.

— Какво правите? Орико вътре ли е? Какво сте намислили?

Котешко ръмжене се извиси до вой откъм манежерията, Казарил остави стреснатите баошианци на стражите от Зангре, които вече бяха събрали кураж да си свършат работата, и затича по потъналата в сенки пътечка между клетките.

Старият коняр с отрязания език беше коленичил на плочките, превит на две, и хлипаше задавено. Ръцете му без палци бяха притиснати към лицето, тънки ручейчета кръв се стичаха между пръстите му. Той вдигна глава при звука на стъпките на Казарил и треперещата му уста се разкриви безутешно. Докато тичаше покрай отделението на мечките, Казарил зърна две неподвижни черни купчини, надупчени като игленици със стрели; козината им бе оплескана с кръв. Вратата към отделението на велите беше отворена, животните лежаха на светлата слама, очите им бяха отворени и безжизнени, гърлата — прерязани.

В дъното на пътечката царевич Теидез тъкмо се изправяше над безжизненото тяло на петнистата котка. Подпря се на окървавения си меч, задъхан, лицето му бе разкривено от възбуда. Сянката му вреше около него като гръмотевични облаци посред нощ. Той погледна Казарил, ухили се безумно и извика:

— Ха!

Капитанът на баошианските стражи, с пречупеното телце на една малка птичка в ръка, изскочи от птичарника да прегради пътя на Казарил. Купчинки цветни пера, мъртви и умиращи птици, големи и малки, се валяха по пода на птичарника, някои още пърхаха безпомощно с крилца.

— Стой, кастиларю… — започна капитанът, но думите му се задавиха, когато Казарил го сграбчи за туниката, завъртя го и го хвърли на пода пред Пали, който го следваше и мълвеше невярващо: „Копелето плаче. Копелето плаче…“ Това беше бойната му мантра в Готоргет, когато мечът му се вдигаше и спускаше до безкрай върху мъжете, напиращи по обсадните стълби, и когато вече не му беше останал дъх за бойни викове.

— Задръж го — изръмжа през рамо Казарил и тръгна към Теидез.

Теидез вирна глава и го погледна право в очите.

— Не можеш да ме спреш… направих го! Спасих царина!

— Какво… какво… какво… — Казарил беше толкова уплашен и бесен, че устните и умът му не успяваха да намерят необходимите думи. — Глупаво момче! Що за разрушителна лудост е това, това… — Треперещите му ръце се разпериха.

Теидез се наведе към него, зъбите му проблясваха.

— Развалих проклятието, черната магия, която изсмукваше силите на Орико. Идваше от тези гадни животни. Пратили са ги тайно рокнарийците, за да го отровят бавно. Убихме и рокнарийския шпионин… май… — Теидез погледна не съвсем уверено през рамото си.