Проклятието на Шалион

Оказа се, че е по-лесно да събереш кураж за аудиенция при Орико, отколкото да я получиш. Явно решил, че Казарил пак идва да го тормози в ролята си на Изелин съзаклятник по въпроса за ибрийския й проектогоденик, Орико се шмугна в покоите си още щом го зърна, а главният му камериер, явно инструктиран предварително, пресрещна кастиларя с дузина извинения за неразположението на царина. Въпросът се усложняваше допълнително от необходимостта разговорът да се проведе насаме, само между двамата, и на място, където да не ги прекъсват.

След вечерята в банкетната зала Казирил вървеше по коридора и, навел глава, се чудеше как най-добре да сгащи царствената си плячка, когато удар в рамото го завъртя почти на деветдесет градуса.

Вдигна поглед и извинението замря на устните му. Мъжът, когото беше блъснал, беше един от останалите без покровител побойници на Дондо, сер ди Жоал — как ли всъщност си изкарваха джобните пари той и подобните му напоследък, или бяха преминали като наследство към брата на Дондо? Компания му правеха един от приятелите му, злобно ухилен, и сер ди Марок, който се въсеше притеснено. Мъжът, който го беше блъснал, поправи се Казарил. Светлината на свещите от стенните аплици се отразяваше в бдителните очи на по-младия мъж.

— Кьорав простак! — изрева ди Жоал, като почти успя да докара реакцията си до естествено звучене, но не толкова, че да не си проличи предварителното й отрепетиране. — Как смееш да ме блъскаш?

— Моля за извинение, сер ди Жоал — рече Казарил. — Бях се замислил. — Поклони се леко и понечи да ги заобиколи.

Ди Жоал му препречи пътя и отметна плаща си, за да се види мечът му.

— Аз пък казвам, че ме блъсна. Да не би да ме обвиняваш и в лъжа на всичкото отгоре?

„Това е засада“. Казарил спря и стисна устни, сетне каза уморено:

— Какво искате, ди Жоал?

— Вие сте ми свидетели! — Ди Жоал се обърна към приятелчето си и ди Марок. — Той ме блъсна нарочно.

Приятелят му отвърна послушно:

— Да, видях го.

Ди Марок обаче не изглеждаше толкова сигурен.

— Искам удовлетворение за това, лорд Казарил! — заяви ди Жоал.

— Виждам, че искате — сухо рече Казарил. Какво беше това — пиянска глупост или най-простата форма на убийство по поръчка? Дуел до първа капка кръв — широко разпространен отдушник за горещите страсти на младите царедворци, — последван от „Мечът ми се изплъзна, кълна се в честта си! Той сам налетя отгоре му!“, думи, подкрепени от неизвестен брой подкупени свидетели.

— Според мен три капки от кръвта ти ще изчистят тази обида.

Така гласеше традиционното предизвикателство.

— Според мен пък ще е по-добре да си натопиш главата в някое ведро с вода, младежо. Аз не се дуелирам. Е? — Казарил вдигна ръце и отметна плаща си, за да се види, че не носи меч. — Пусни ме да мина.

— Урак, дай меча си на този страхливец! Имаме двама свидетели. Ще уредим въпроса още сега, навън. — Ди Жоал кимна отсечено към вратите в дъното на коридора, които водеха към централния двор.

Урак свали меча си, ухили се и го метна на Казарил. Казарил вдигна вежда, но не и ръката си, и остави оръжието да издрънчи на пода. Ритна го обратно към собственика му.

— Не се дуелирам.

— В очите ли трябва да те нарека страхливец? — настоя ди Жоал. Устните му се бяха разкривили, дъхът му свистеше възбудено в очакване на двубоя. С периферното си зрение Казарил видя други двама мъже, които се приближаваха по коридора, привлечени от крамолата.

— Наричай ме както искаш, щом си решил да се правиш на глупак. Не можеш да ме засегнеш — въздъхна Казарил. Постара се да го каже колкото се може по-отегчено и апатично, въпреки че кръвта му започваше да бучи в ушите. Страх? Не. „Гняв…“

— Носиш благородническо име. Нямаш ли благородническа чест?

Едното ъгълче на устата му се кривна нагоре, но не защото му беше весело.

— Малоумието, което ти наричаш чест, е болест, за която надзирателите на рокнарийските галери отдавна са измислили лекарство.

— Толкоз за твоята чест, тогава. Няма да ми откажеш три капки, за да очистя своята!

— Точно така. — Гласът на Казарил бе станал странно спокоен, а сърцето му, препускало допреди миг, сега забави темпото си. Устните му се разтеглиха в странна усмивка. — Точно така — промълви отново той.

Вдигна лявата си ръка, с дланта нагоре, а с дясната извади ножа от колана си, последно използван, за да си отреже хляб на вечерята. Ръката на ди Жоал се сви върху дръжката на меча и той го изтегли наполовина от ножницата.

— Не в коридора! — уплашено извика ди Марок. — Знаеш, че трябва да стане навън, ди Жоал! В името на Брата, той няма меч, не може така!

Ди Жоал се поколеба. Казарил, вместо да напредне към него, вдигна левия си ръкав и бавно прокара острието на ножа напреко на собствената си китка. Не усети болка, никаква. Кръвта запълни разреза, тъмночервена на светлината на свещите, макар да не бликаше опасно. Нещо като мъгла се спусна пред очите му, блокирайки всичко друго освен самия него и неуверено ухиления млад глупак, който си беше изпросил двубоя. „Ще ти дам двубой, щом искаш“. Пъхна ножа обратно в калъфа му. Ди Жоал, все още недостатъчно нащрек, остави меча си да се плъзне обратно в ножницата и вдигна ръката си от дръжката. Усмихнат, Казарил вдигна ръце, едната кървяща, другата — невъоръжена. После се хвърли напред.

Повлече стъписания ди Жоал и го блъсна с всичка сила в стената, като затисна едната му ръка зад гърба. Ударът отекна по целия коридор. С дясната си ръка Казарил притисна ди Жоал под брадичката, краката на младия мъж се отлепиха от пода и той се оказа с врат, прикован към стената. Дясното коляно на Казарил се заби в слабините му. Казарил не отпускаше натиска, за да не измъкне ди Жоал заклещената си ръка. Другата се опитваше да издере очите му и той притисна и нея към стената. Китката на ди Жоал се извиваше в хлъзгавия му от кръвта захват, но той не успяваше да се отскубне. Посиняващият вече млад мъж не извика за помощ, разбира се, макар че очите му се въртяха опулени, а от гърлото му излизаше гъргорене като на заклано прасе. Петите му заритаха по стената. Побойниците знаеха, че ръцете на Казарил държат перо — бяха забравили, че преди са държали гребло. Ди Жоал нямаше накъде да мърда.

Казарил изръмжа в ухото му, тихо, но достатъчно силно, за да се чуе:

— Аз не се дуелирам, момченце. Аз убивам така, както убива един войник, което ще рече както убиват касапите — бързо, сигурно и с възможно най-малък риск за самия мен. Ако реша да умреш, ще умреш когато аз реша, където реша и по начин, който аз избера, а ти дори няма да разбереш откъде е дошъл ударът. — Освободи вече отмалялата ръка на ди Жоал, вдигна нагоре лявата си китка и притисна кървящата рана към полуотворената, трепереща уста на ужасената си жертва. — Искаш три капки от кръвта ми, за да очистят честта ти? Ще ги получиш. — Кръв и слюнка се стичаха покрай тракащите зъби на ди Жоал, но побойникът не се опита дори да го ухапе, не смееше. — Пий, проклет да си! — Казарил го натисна още по-силно, размазвайки кръв по цялото му лице, хипнотизиран от цветовете — червени ивици по посинялата кожа, от триенето на наболата четина в китката му, от яркото отражение на свещите в сълзите, които наливаха опулените очи на ди Жоал и се стичаха по бузите му. Казарил впи поглед в тези очи и ги гледаше като омагьосан как бавно се прибулват.

— Казарил, той не може да диша, богове мили… — Ужасеният вик на ди Марок проникна през кървавата мъгла.

Казарил намали силата на натиска и ди Жоал си пое шумно дъх. Целият се тресеше. Без да сваля коляното си, Казарил дръпна окървавената си лява ръка, сви я в юмрук й я заби, много прецизно и много силно, в корема на побойника, като отново го остави без въздух. Коленете на ди Жоал се подвиха. Едва тогава Казарил отстъпи назад и го пусна.

Ди Жоал се срина на пода, като се давеше и отваряше отчаяно уста като риба на сухо и хлипаше. Дори не се опита да стане. После повърна.