Името на розата

— За нищо. Nihil sequitur geminis ex particularibus unquam. 188Трябва да сведем и двата случая към едно правило. Например: съществува вещество, което почерня пръстите на онзи, който се докосне до него…

Побързах да довърша, тържествувайки, този силогизъм:

— …Пръстите на Венанций и Беренгарий са почернели, значи те са се докосвали до едно и също вещество.

— Браво, Адсон — похвали ме Уилям. — Жалко само, че твоят силогизъм не важи, защото aut semel aut iterum medium generaliter esto 189, и в този силогизъм средният термин никога не може да бъде приет за общовалиден. А това значи, че не сме избрали правилно основната предпоставка. Не трябваше да казвам: всички, които се докосват до определено вещество, са с почернели пръсти, защото може да има хора с почернели пръсти, без да са се докосвали до това вещество. А трябваше да кажа: всички и само всички, които са с почернели пръсти, сигурно са се докосвали до определено вещество. Венанций и Беренгарий, и така нататък. С което щяхме да получим един трети първокачествен силогизъм.

— Значи все пак намерихме отговора! — възкликнах с радост.

— Ех, Адсон, ти разчиташ прекалено много на силогизмите! За нас въпросът остава открит. Ние само допуснахме, че Венанций и Беренгарий са се докосвали до едно и също нещо — една разумна хипотеза. Но след като допуснахме, че само едно вещество — едничко от всички останали — може да предизвика подобни последици (а това трябва да се изясни), не знаем какво е то, къде двамата са го намерили и защо са се докосвали до него. Обърни внимание — не знаем дали веществото, до което са се докосвали, е причина за смъртта им. Представи си, че някой безумец пожелае да избие всички, които се докосват до златистия прах. Нима трябва да стигнем до извода, че златистият прах е смъртоносен?

Обърках се. До този момент бях убеден, че логиката е универсално средство, а сега ми стана ясно, че валидността й зависи от това как бива използвана. От друга страна, от разговорите с моя учител ми стана ясно — и ми ставаше все по-ясно през следващите дни, — че логиката може да бъде много полезна, ако съумееш да вникнеш в нея, а след това да се измъкнеш.

В това време Северин, който явно не беше добър логик, размишляваше въз основа на своя опит:

— Отровите са толкова разнообразни, колкото разнообразни са тайните на природата — рече той. После посочи съдовете и стъклениците (които вече бяхме видели), наредени по лавиците край стените заедно с голям брой книги. — Както вече ти казах, от много от тия треви, съответно примесени и дозирани, могат да се получат смъртоносни отвари и мазила. Ето там има татул, беладона и бучиниш; те могат да предизвикат сънливост или възбуда, или двете заедно; давани в малки дози, са отлични целебни средства, а в големи дози — смъртоносни…

— Но нито едно от тези вещества не оставя следи по пръстите, нали?

— Предполагам. Освен това има вещества, които са опасни само ако са погълнати, а други действат върху кожата. Бялата чемерика може да предизвика повръщане у този, който се навежда, за да я изскубне из корен. Росенът, когато цъфти, замайва градинарите, които го докосват, сякаш са пили вино. Едно докосване до черната чемерика може да предизвика диария. Други растения предизвикват сърцебиене, трети — главоболие, някои отнемат гласа. А отрова от пепелянка, намазана по кожата, без да проникне в кръвта, предизвиква само леко възпаление… Веднъж ми показаха някакъв мехлем и ми казаха, че ако с него се намажат слабините на куче, близо до половите органи, животното умирало скоротечно в страшни мъчения, като крайниците му постепенно се вкочанявали…

— Знаеш много за отровите — рече Уилям с глас, в който прозираше възхищение.

Северин го изгледа, без да трепне, и отвърна:

— Знам това, което трябва да знае всеки лекар, всеки билкар, всеки, който се занимава със здравето на човека!

Уилям се позамисли. После помоли Северин да отвори устата на мъртвеца и да му види езика. Северин взе някаква тънка лопатка — един от своите инструменти — и изпълни охотно поръчението. Възкликна Удивен:

— Езикът е почернял!

— Значи така — избъбри Уилям. — Взел е нещо с ръка и го е погълнал… Това изключва отровите, за които спомена преди малко, дето действат през кожата. Но не улеснява работата ни. Защото сега трябва да мислим, че и той, и Венанций са вършели нещо доброволно, неслучайно, не от разсеяност или от непредпазливост, нито пък насила. Взели са нещо и са го сложили в уста, съзнавайки какво правят…

— Дали е било храна, или напитка?

— Може би. А може би… отде да знам, някакъв музикален инструмент, наподобяващ флейта…

— Невъзможно — възрази Северин.

— Разбира се, че е така. Но не бива да изключваме нито една хипотеза, колкото и да изглежда абсурдна. А сега нека се опитаме да стигнем до отровата. Ако някой, познаващ отровите толкова добре, както ги познаваш ти, влезе тук и вземе някои от твоите билки, би ли могъл да направи смъртоносен мехлем, който да остави същите следи по пръстите и по езика? Мехлем, който да може да бъде поставен в ястие, напитка или намазан върху лъжица, върху нещо, което се слага в устата?

— Да — отвърна Северин. — Но кой? Да допуснем, че е станало така, но как е дал отровата на тия двама наши клети събратя?

Да си кажа правото, и аз не можех да си представя, че Венанций и Беренгарий са могли да се поддадат на увещанията на някого, който им е предлагал някакво тайнствено нещо, убеждавайки ги да го изядат или изпият. Но Уилям не се смути.

— За това ще помислим после — отвърна той. — А сега бих искал да си припомниш нещо, за което досега не си се досетил — дали някой те е разпитвал някога за твоите билки, дали някой има достъп до болницата…

— Почакай — рече Северин, — много отдавна, преди много години, на една от полиците съхранявах някакъв много силен мехлем, беше ми го оставил един брат, който беше посетил далечни страни. Не можа да ми обясни от какво е направен, беше уверен, че е от разни треви, но не всички му бяха известни. На вид изглеждаше лепкав и жълтеникав, но той ме посъветва да не го докосвам, защото можел да предизвика скоротечна смърт дори само ако по някакъв начин стигне до устните му. Този брат ми обясни, че дори да бъде погълнат в минимални дози, мехлемът отначало предизвиквал — и то след половин час — отпадналост, после — бавна парализа, и накрая — смърт. Не искаше да носи мехлема със себе си и ми го подари. Пазих го дълго време, защото исках да го изследвам. После един ден над платото налетя силна буря. Един послушник — от моите помощници — бе оставил вратата на болницата отворена, та бурята бе обърнала с краката нагоре всичко в стаята, в която сме сега. Подът бе осеян със счупени стъкленици, с разни течности, с треви и прахове. Трябваше ми цял ден, за да подредя всичко, помогнаха ми само да изхвърля парчетиите и тревите, които не можеха да се използват. Накрая забелязах, че стъкленицата, за която ти споменах, липсва. Отначало се разтревожих, после си рекох, че се е счупила и се е смесила с другите, дето се бяха изпотрошили. Накарах да измият старателно и пода, и лавиците…

— А да си виждал стъкленицата преди бурята?

— Да… Не, не. Бях я скрил зад едни съдове, не се виждаше, та не проверявах всеки ден…

— Значи някой е можел да я измъкне много преди бурята, без да забележиш, нали?

— Сега, като поразмислих, виждам, че е могло да стане и така.

— Значи твоят послушник може да я е откраднал, а после се е възползвал от бурята, оставил е нарочно вратата отворена, та бурята да стори това, което е сторила.

Северин се развълнува.

— Да, разбира се. Не само това. Сега, когато си спомням случилото се, аз се изненадах, че бурята е могла да причини такава бъркотия, ако и да беше силна. Бих могъл да кажа, че някой се бе възползвал от бурята, за да обърне с краката нагоре цялата стая и да нанесе по-големи вреди, отколкото е могъл да нанесе вятърът!