Владетелката на замъка

Каква красота! Какво спокойствие отвън, помислих си аз, и какъв конфликт отвътре. Ако се наведях много напред, можех да видя през прозореца Маунт Уидън на другата страна на залива. Двете къщи бяха тук от много години; поколения от семейство Нанзълок и поколения от семейство Тремелин бяха живели по тези места и техният живот беше така преплетен, че историята на едната къща би могла да бъде историята и на другата.

Обърнах се и през учебната стая отидох в спалнята на Алвиън.

— Алвиън — прошепнах.

Нямаше отговор. Но тя лежеше в леглото със затворени очи, плътно стиснати. Наведох се над нея:

— Лека нощ, Алвиън. И все пак, ще бъдем приятелки — промърморих.

Нямаше отговор. Преструваше се, че спи.

Въпреки че бях уморена, почивката ми беше накъсана тази нощ. Заспивах и след това се стрясках. Това се повтори няколко пъти, докато най-накрая се разбудих напълно.

Лежах в леглото и гледах как мебелите се появяха като замъглени фигури на лунната светлина. Имах чувството, че не съм сама; че някакви гласове си шепнат около мене. Имах усещането, че в тази къща се е случила трагедия, която все още тегне над нея.

Дали това не се дължеше на смъртта на майката на Алвиън? Тя беше мъртва само от година; питах се при какви ли обстоятелства беше умряла.

Мислех си за Алвиън, която проявяваше известна агресивност при общуването си със света. Трябваше да има някаква причина за това. Бях сигурна, че никое дете не би се стремяло да се обяви за враг на всички непознати, без да има причина за това.

Бях решена да открия причината за поведението на Алвиън. Бях решена да направя от нея щастливо, нормално дете.

Стана светло, преди сънят да се върне при мене. Настъпването на деня ме успокои, защото се страхувах от тъмнината в тази къща. Детинско, но беше истина.

Закусих в учебната стая с Алвиън, която гордо ми каза, че когато баща й си е вкъщи, закусва с него.

По-късно започнахме работа и открих, че тя е интелигентна. Беше чела повече от децата на нейната възраст и очите й светеха, тъй като въпреки решението й да поддържа липсата на хармония между нас, уроците й я интересуваха. Настроението ми започна да се оправя и почувствах, че с течение на времето щях да постигна успех в тази работа.

Обядът беше варена риба и оризов пудинг и след като Алвиън прояви желание да ме заведе на разходка след това, почувствах, че отношенията ни започват да се подобряват.

Имотът включваше и гори и тя поиска да ми ги покаже. Бях щастлива от това и с удоволствие я последвах между дърветата.

— Вижте — извика тя, като откъсна едно алено цвете и ми го подаде. — Знаете ли какво е това?

— Мисля, че е ранилист.

Тя кимна утвърдително.

— Трябва да си наберете от него и да го сложите в стаята си, госпожице. Това цвете гони злото.

— Това е само суеверие — засмях се аз. — Защо бих искала да гоня злото?

— Всеки трябва да го гони. Това цвете расте на гробищата, защото там са погребани умрелите. Садят го там, тъй като живите се страхуват от мъртвите.

— Глупаво е да се страхуваш от тях. Мъртвите не могат да навредят на никого.

Алвиън втикна цветето на ревера ми. Бях трогната. Лицето й беше нежно, докато нагласяваше цветето в бутониерата, и имах чувството, че изпитва внезапно желание да ме защити от нещо.

— Благодаря ти, Алвиън — казах тихичко.

Тя ме погледна и цялата мекота изчезна от лицето й. Изразът й стана предизвикателен и пакостлив.

— Не можеш да ме хванеш — извика тя и избяга. Не се и опитах. — Алвиън, ела тука — викнах след нея, но тя изчезна между дърветата и чух подигравателния й смях в далечината.

Реших да се върна в къщата, но гората беше гъста, а аз не бях сигурна в посоката. Върнах се назад, но ми се стори, че това не е точно посоката, от която бяхме дошли. Обзе ме паника, но си казах, че е просто абсурдно да й се поддавам. Беше слънчев следобед и не можеше да съм по-далече от половин час път до къщата. Нещо повече, не мислех, че гората е твърде обширна.

Нямаше да доставя удоволствието на Алвиън да си мисли, че ме е завела в гората, за да се загубя. Затова тръгнах целеустремено между дърветата. Докато вървях обаче, усетих, че гората става по-гъста, и разбрах, че не бяхме дошли от тази посока. Точно се ядосвах на Алвиън, когато чух изпукване на клонка, като че ли някой вървеше след мене. Бях сигурна, че момичето е наблизо и ми се подиграва.

Тогава чух някой да пее. Беше странен глас, малко фалшив, а фактът, че песента беше една от онези, които се пееха из салоните в цялата страна, съвсем не ме успокои:

— Кой е там? — провикнах се аз.

Нямаше отговор, но в далечината мярнах дете с ленено руса коса и разбрах, че това е малката Джили, която ме беше гледала иззад хортензиите при портата.

Продължих да вървя бързо и след малко дърветата се разредиха и видях път. Излязох на него и разбрах, че вървя по нанагорнището, което водеше към платото и портата за имението.

Госпожа Соуди седеше при вратата на къщичката, както и когато бях пристигнала, с плетка в ръцете си.

— О, госпожице — извика тя. — Значи сте била на разходка?

— Излязох с госпожица Алвиън. Загубихме се в гората.

— Аха, значи тя е избягала — госпожа Соуди поклати глава, докато идваше да ми отвори, а след нея се точеше нишка от кълбото й.

— Надявам се, че ще си намери пътя за дома.

— О, Боже, разбира се. Няма сантиметър от тази гора, която госпожица Алвиън да не познава. А, виждам, че имаш ранилист. Туй е добре…

— Госпожица Алвиън го откъсна и настоя да го сложи на ревера ми.

— Добре! Значи вече сте приятелки.

— Чух малкото момиченце, Джили, да пее в гората.

— А, тя винаги пее в гората.

— Извиках я, но не дойде.

— Плаха е като кошута.

— Е, мисля, че трябва да си вървя. Довиждане, госпожо Соуди.

— Желая ти приятен ден, госпожице.

Тръгнах нагоре по алеята, покрай хортензиите и фуксиите. Разбрах, че напрягам слуха си, за да чуя пеене, но не се чуваше нищо друго, освен от време на време помръдването на някое малко животно под земята.

Беше ми горещо и се уморих, докато стигна до къщата. Отидох направо в стаята си и позвъних да ми донесат вода. След като се измих и сресах косата си, отидох в учебната стая, където ме чакаше чаят.

Алвиън беше на масата. Изглеждаше сериозна и не каза нищо за следобедното приключение. Аз също си замълчах.

След като си изпихме чая, й казах:

— Не знам какви са били правилата на предишните ти гувернантки, но предлагам да учим сутрин, да почиваме между обяда и чая и след това между пет и шест часа пак да се занимаваме, като четем заедно.

Алвиън не отговори, а ме наблюдаваше внимателно.

— Госпожице, харесвате ли името ми? — каза тя внезапно. — Познавали ли сте някой друг, който да се казва Алвиън?

Отговорих й, че името ми харесва, но че никога преди това не съм го чувала.

— Корнуолско е. Знаете ли какво означава?

— Нямам, представа.

— Тогава ще ви кажа. Баща ми може да говори и да пише на корнуолски.

Тя изглеждаше тъжна, докато говореше за баща си, и аз си помислих, че той е човекът, от който тя се възхищава и към чието одобрение се стреми.

— На корнуолски — продължи тя — Алвиън означава малката Алис.

— О! — казах аз и гласът ми леко потрепера.

Тя дойде до мене, сложи ръцете си върху коленете ми, погледна ме в очите и рече тържествено:

— Виждате ли, госпожице, майка ми се казваше Алис. Нея вече я няма, но аз съм наречена на нея. Ето защо аз съм малката Алис.

Станах, защото не можех да понасям повече втренчения поглед на детето. Отидох до прозореца.