Владетелката на замъка

Чух стъпки по стълбите. Вратата откъм стаята на Алвиън, се отвори и на прага застана Конън Тремелин, който държеше дъщеря си за ръка.

Учуди ме изразът на момичето. Изглеждаше толкова нещастна, че направо я съжалих. Баща й се усмихваше и в мислите си го уподобих на сатир, който се забавлява от ситуацията, причиняваща болка на Алвиън. Зад тях се виждаше Селестин.

— Ето я — обяви Конън Тремелин. — Задълженията са си задължения, дъще моя — каза той на Алвиън, — и когато гувернантката ти те вика за уроци, трябва да я слушаш.

— Но днес е първият ти ден, папа — смутолеви детето, като едва сподавяше хълцанията си.

— Обаче госпожица Лий казва, че имаш уроци, а в случая тя командва.

— Благодаря, господин Тремелин — намесих се аз. — Ела и седни, Алвиън.

Щом погледна към мене, изразът на лицето й се промени. Гняв и свирепа омраза заместиха цялата й тъга.

— Конън — каза тихо Селестин, — днес наистина е първият ти ден у дома, а Алвиън толкова много те чакаше.

Той се усмихна, но си помислих колко сурова е устата му.

— Дисциплината, Селест, е най-важна — промърмори той. — Хайде да оставим Алвиън с гувернантката й.

Кимна ми с глава, докато детето му хвърли умолителен поглед, който той просто пренебрегна.

Вратата се затвори и останах сама с моята ученичка.

Този инцидент ме научи на много неща. Алвиън обожаваше баща си, а той беше безразличен към нея. Гневът ми срещу него растеше, както и съжалението ми към момиченцето. Нищо чудно, че беше трудно дете. Какво можеше да се очаква от едно нещастно същество? Виждах я, игнорирана от бащата, когото обича, и разглезена от Селестин Нанзълок. И двамата правеха всичко възможно да развалят характера й.

Казвах си, че Конън Тремелин би ми харесал повече, ако беше забравил за дисциплината през първия си ден вкъщи и беше посветил малко повече време на дъщеря си.

Алвиън беше във войнствено настроение цялата вечер, но аз настоях да си легне в обичайното време. Каза ми, че ме мрази, макар че не беше необходимо да споменава толкова очевиден факт.

Чувствах се така разстроена, че когато тя си легна, се измъкнах от къщата и отидох в гората. Седнах на едно паднало дърво и се замислих.

Денят беше горещ и в гората цареше пълно спокойствие.

Чудех се дали ще си запазя работата. Не беше лесно да се каже на този етап, а и аз не бях сигурна дали искам да си отида или да остана.

Имаше толкова много неща, които ме задържаха. Например интересът ми към Джилифлауър и желанието ми да премахна недоволството от сърцето на Алвиън. Но след като се запознах с господаря на къщата, вече чувствах по-малко ентусиазъм за тези неща.

Бях поуплашена от този мъж, въпреки че не можех да кажа защо. Сигурна бях, че теме остави на мира, но около • него витаеше някаква магнетична атмосфера, имаше някакво излъчване, което много ми пречеше да не мисля за него. Мислех си за мъртвата Алис повече от преди, защото не можех да престана да се чудя що за човек е била.

Забавлявах го по някакъв начин. Може би защото бях толкова непривлекателна в неговите очи, а може би и защото знаеше, че принадлежа към онази армия от жени, които са задължени да си печелят хляба и са напълно зависими от капризите на хора като него. Дали нямаше някакъв садизъм у него? Май че беше така. Може би бедната Алис беше сметнала това за нетърпимо. Може би и тя, както и клетата майка на Джилифлауър, просто беше влязла в морето.

Както си седях там, чух стъпките на някой, който се приближаваше през гората, и се поколебах дали да изчакам или да се върна в къщата.

Един мъж идваше към мене и в него имаше нещо познато, което накара сърцето ми да бие по-бързо.

Той се стресна, щом ме видя, след това започна да се усмихва и тогава разпознах в него човека, когото бях срещнала във влака.

— И така, срещнахме се пак — каза той. — Знаех си, че ще се случи скоро. Но вие изглеждате така, като че ли сте видели призрак. Да не би престоят ви в Маунт Мелин да ви е накарал да се захванете с търсене на призраци? Чувал съм хората да казват, че там атмосферата е призрачна.

— Кой сте вие? — попитах.

— Казвам се Питър Нанзълок. Трябва да си призная малката измама.

— Вие сте братът на госпожица Селестин, нали?

Той кимна утвърдително.

— Знаех коя сте, когато се срещнахме във влака. Нарочно дойдох при вас в купето ви. Видях ви да седите там и да изглеждате точно както изисква ролята ви и предположих, че сте вие. Името на багажа ви потвърди моето предположение, защото знаех, че в Маунт Мелин очакват госпожица Марта Лий.

— Успокоихте ме, като казахте, че видът ми съответства на ролята, която трябва да изживея в живота.

— Вие наистина сте доста лъжлива млада дама. Спомням си, че имах причина да ви упрекна в същото нещо при първата ни среща. Всъщност чувствате се неприятно, когато ви кажат, че ви вземат за гувернантка.

Усетих как се изчервявам от яд.

— Това, че съм гувернантка, съвсем не е причина да съм принудена да приемам обиди от непознати.

Станах от дънера на дървото, но той сложи ръката си върху моята и каза умолително:

— Моля ви, нека си поговорим малко. Имам толкова много неща да ви кажа. Има неща, които трябва да знаете.

Любопитството надви гордостта ми и седнах.

— Така е по-добре, госпожице Лий. Виждате ли, спомням си името ви.

— Колко любезно от ваша страна. Направо е забележително, че сте си направили труда да обърнете внимание на името на една гувернантка, че и да го запомните след това.

— Вие сте като таралеж — отвърна той. — Човек трябва само да спомене думата „гувернантка“ и бодлите ви веднага настръхват. Трябва да се научите на смирение. Не ни ли учат, че трябва да сме доволни от онази спирка в живота, на която ни е изпратила съдбата?

— Тъй като приличам на таралеж, поне не съм безгръбначно.

Той се разсмя, след това изведнъж стана сериозен.

— Не съм ясновидец, госпожице Лий — каза той тихо. — Не разбирам нищо от гледане на ръце. Излъгах ви, госпожице Лий.

— Мислите ли, че съм се хванала на лъжите ви, макар и за момент?

— За много моменти. Всъщност досега сте си мислили за мене с удивление.

— Въобще не съм си мислила за вас.

— Още лъжи! Чудя се дали млада дама, която толкова малко тачи истината, е достойна да учи нашата малка Алвиън.

— Тъй като вие сте приятел на семейството, най-доброто нещо би било да ги предупредите веднага.

— Но колко тъжно ще бъде, ако Конън уволни гувернантката на дъщеря си! Тогава ще се скитам из тези гори без надеждата, че мога да я срещна.

— Виждам, че сте доста фриволен.

— Вярно е. — Изглеждаше тъжен. — И брат ми беше фриволен. Сестра ми е единственият примерен член на семейството.

— Вече съм се срещала с нея.

— Естествено. Тя е постоянен посетител на Маунт Мелин. Обича Алвиън до полуда.

— Е, тя е много близка съседка.

— И ние, госпожице Лий, ще бъдем много близки съседи в бъдеще. Как ви се струва това?

— Без някакво особено значение.

— Госпожице Лий, вие освен че лъжете, сте и жестока. Надявах се, че ще ми бъдете благодарна за интереса ми към вас. Точно щях да ви кажа, че ако някога нещата в Маунт Мелин станат непоносими за вас, трябва само да дойдете до Маунт Уидън. Там ще намерите моя милост, напълно готов да ви помогне. Сигурен съм, че всред широкия кръг от познатите ми мога да намеря някого, който да има спешно нужда от гувернантка.

— Защо животът в Маунт Мелин трябва да става непоносим?

— Къщата е просто една гробница! Конън е надменен, Алвиън е заплаха за спокойствието на когото и да било, а след смъртта на Алис атмосферата там не е приятна. Обърнах се рязко към него и казах:

— Предупредихте ме да се пазя от Алис. Какво искахте да кажете с това?

— Значи си спомняте.

— Беше много странно.

— Алис е мъртва — каза той, — но някак си присъства. Винаги чувствам това в Маунт Мелин. Нищо не е същото от деня, в който тя… си отиде.