Владетелката на замъка

— Как е умряла?

— Беше много проста история. Такива се случват в много домове. Съпругата открива, че животът й с мъжа й е непоносим. Напуска го заради друг мъж. Съвсем обикновена история, нали? Само че историята на Алис завърши различно.

Той погледна върховете на ботушите си, както беше направил, когато пътувахме заедно във влака към Лискърд.

— В случая другият мъж беше моят брат — продължи той.

— Джефри Нанзълок! — извиках аз.

— Значи сте чули за него?

Помислих си за Джилифлауър, чието раждане беше разстроило майка й толкова много, че тя просто беше навлязла в морето, докато се удави.

— Да, чувала съм за Джефри Нанзълок. Очевидно е бил женкар.

— Думите ви са груби и не подхождат за бедничкия Джеф. Той имаше чар… Някои казваха, че целият чар на семейството е бил събран у него. — Той ми се усмихна. — Други пък казваха, че въобще не е имало нищо в главата му. Не беше лош човек. Обичаше жените и не можеше да им устоява. А жените обичат мъже, които ги обичат. Как биха могли да не го обичат? Искам да кажа, че това е голям комплимент, нали? Една след друга те ставаха жертви на неговия чар.

— Не се е поколебал да включи и съпругите на други мъже всред жертвите си.

— Говорите като истинска гувернантка! Уви, скъпа госпожице Лий. Извличате максимума от ситуацията, в която се намирате. Казвате, че сте гувернантка, когато ви изнася, а след това искате хората да не забелязват този факт, когато не искате да ви приемат за такава. Мисля, че всеки, който живее в една къща, трябва да познава част от нейните тайни.

— Какви тайни?

Той се наведе към мене:

— Алис се страхуваше от Конън. Преди да се ожени за него, тя бе близка с брат ми. Тя и Джефри бяха във влака… Искаха да избягат двамата.

— Разбирам. — Дръпнах се от него, защото сметнах, че е непочтено да обсъждаме минали скандали по такъв начин особено след като това въобще не ми бе работа.

— Джефри беше идентифициран, въпреки че целият беше смазан. Близо до него имаше труп на жена, много лошо обгорен, така че не беше възможно да се каже дали е Алис. Но медальонът на шията й беше разпознат като собственост на Алис и по този начин я идентифицираха… А нали и изчезна оттогава…

— Какъв ужасен начин да умреш!

— Моралистката гувернантка е шокирана, защото бедната Алис умря в нечестив съюз с моя чаровен, но грешен брат.

— Толкова ли беше нещастна в Маунт Мелин?

— Виждали сте Конън. Не забравяйте, че той знаеше за любовната връзка между нея и Джефри, а и Джефри все още беше наблизо. Мога да си представя какъв ад е бил животът на Алис.

— Всичко това е голяма трагедия — казах рязко, — но е приключило. Защо ми казахте да се пазя от Алис, като че ли тя все още е тук?

— Добре ли сте, госпожице Лий? Не, не сте разбира се.

— Вие сте гувернантка, която притежава нещо повече от здрав разум, фантастичните идеи въобще не ви въздействат.

— Какви фантастични идеи?

Той се ухили и се приближи още повече до мене, а аз усетих, че много скоро ще се стъмни напълно. Исках да се върна в къщата и нетърпението се изписа на лицето ми.

— Разпознат беше нейният медальон, а не тя. Някои хора смятат, че не Алис е била във влака с Джефри.

— Ако не е била с него, къде е сега тогава?

— Това се питат всички. Затова и сенките в Маунт Мелин са дълги.

Станах от мястото си.

— Трябва да се връщам. Скоро ще се стъмни.

Той застана до мене — беше малко по-висок — и погледите ни се срещнаха.

— Сметнах, че трябва да знаете тези неща — каза тихичко той. — Трябва да ги знаете.

Тръгнах натам, откъдето бях дошла.

— Моите задължения са свързани с детето — отговорих доста сопнато. — Нямам никаква друга цел, докато съм тук.

— Но как може човек, дори и гувернантка, която прелива от здрав разум, да знае какви цели може да постави пред него съдбата?

— Мисля, че знам какво се очаква от мене.

Бях разтревожена, защото той тръгна с мене. Исках да избягам и да бъда сама с мислите си. Чувствах, че този човек уронва безценното ми достойнство, в което се бях вкопчила с такава решителност, каквато притежават само хората, които се страхуват да не загубят и малкото, което имат. Той се беше подиграл с мене във влака. Чувствах, че търси възможност да го направи отново.

— Сигурен съм, че е така.

— Няма нужда да ме изпращате до къщата.

— Принуден съм да ви възразя. Има си причина.

— Да не би да мислите, че не мога да се погрижа за себе си?

— Мисля, че няма друг човек, който да го направи по-добре от вас. Но случайно бях тръгнал на гости към Маунт Мелин, а това е най-прекият път.

Мълчах, докато стигнахме до къщата. Конън Тремелин идваше откъм обора.

— Здравей, Кон! — провикна се Питър Нанзълок. Конън Тремелин ни погледна леко учуден, което предполагам, се дължеше на факта, че сме заедно.

Забързах се към задната част на къщата.

Не можах да спя тази нощ. Събитията от деня минаваха през съзнанието ми и виждах ту себе си и Конън Тремелин, ту Алвиън, ту Селестин, ту себе си и Питър Нанзълок в гората.

Вятърът духаше в определена посока тази нощ и чувах как вълните се разбиват в залива Мелин.

В състоянието, в което се намирах, ги чувах като шепнещи гласове и думите, които си казваха, бяха: „Алис! Алис! Къде си Алис? Алис, къде си ти?“

3

На сутринта виденията ми от изминалата нощ изглеждаха глупави. Питах се защо толкова много хора, включително и аз самата, искаха да превърнат в мистерия това, което се беше случило в тази къща. Историята беше съвсем обикновена.

Знам защо става така, казвах си аз. Когато хората си мислят за древна къща като тази, те започват да вярват, че само ако можеше да говори, сградата би могла да им разкаже фантастични истории. Мислят си за поколенията, които са живели и страдали между тези стени, и започват да си въобразяват разни неща. И когато господарката на дома е загинала при трагични обстоятелства, те си представят как нейният призрак все още броди наоколо и макар и мъртва, тя все още присъства в къщата. Е, аз все пак съм разумна жена. Алис е била убита при железопътната катастрофа и това е било нейният край.

Разсмях се на глупостта си, че съм си позволила въобще подобни мисли да ми минат през главата. Нали Дейзи или Кити ми бяха обяснили, че шепнещите гласове, които бях чула през първата нощ, всъщност се дължат на шума от разбиването на вълните в заливчето под къщата?

От този момент нататък подобни фантастични истории не ме занимаваха повече.

Стаята ми беше изпълнена със слънчева светлина и се чувствах по-различно от всяка друга сутрин досега. Бях весела и знаех защо. Беше заради онзи мъж, Конън Тремелин. Не че го харесвах — точно обратното, но той като че ли ми беше изпратил предизвикателство. Щях да успея с работата си. Щях да направя от Алвиън не само примерна ученичка, но и очарователно, искрено, незлонамерено малко момиче.

Чувствах се толкова доволна, че почнах тихичко да си тананикам: „Ела в градината, Мод…“ Това беше песничката, която баща ми обичаше да свири, докато Филида пееше. Освен всички други качества сестра ми имаше очарователен глас. След това преминах към „Сладка и дребничка“ и за момент забравих за къщата, в която се намирах, и виждах баща си зад пианото, със смъкнати на носа очила и крака в пантофи, които играят върху педалите.

Почти се стреснах, когато разбрах, че несъзнателно съм започнала да тананикам песничката, която бях чула Джили да пее в гората: „Алис, къде си ти?…“

О, не! Не тази, прекъснах сама себе си.

Чух шум от конски копита и отидох до прозореца. Не се виждаше никой. Поляните изглеждаха свежи и прекрасни с ранната утринна роса. Каква красива гледка, помислих си. Палмите й придаваха тропически вид, а утрото беше от онези, които обещават великолепен ден.

— Сигурно един от последните за това лято — казах на глас, отворих широко прозореца и се надвесих от него, като дебелите ми плитки с цвят на мед, със сини панделки на края, които бях вързала, преди да си легна, увиснаха надолу.