Заговорт Аквитания

— Мегън? Да, тук съм. Какво има? — Фицпатрик се втренчи пред себе си, докато сестра му говореше. Започна често да кима, мускулите на челюстта му се разиграха, докато се мъчеше да се съсредоточи. — О, Боже!… Не, всичко е наред. Наистина. Имаш ли номера? — Конъл погледна надолу към малката масичка. Имаше тефтерче, но липсваше молив. Вдигна очи към Джоел, който вече беше тръгнал към писалището за химикалката. Фицпатрик протегна ръка, взе я и записа няколко телефонни номера. Конвърс стоеше настрана. Осъзна, че сдържа дъха си, пръстите му стискаха неистово чашата. — Благодаря ти, Мегън. Знам, че и без това изживяваш кошмарно време, но ще трябва да ми се обадиш пак. Набери ме по автомата, чу ли? Добре, Мег, честна дума. Довиждане — флотският юрист затвори телефона. Ръката му за момент остана върху апарата.

— Обаждал се е Ремингтън, нали? — обади се Джоел.

— Да.

— Какво е станало?

— Някой се е опитал да вдигне флагчето от служебното ти досие — отвърна Фицпатрик, обърна се и погледна към Конвърс. — Всичко е наред. Ремингтън не разрешил.

— Кой е бил?

— Не знам, ще трябва да се обадя на Дейвид. Мегън няма понятие какво значи флагче, а още по-малко кой си ти. Съобщението било „постъпи искане за вдигане на флагчето“, но той го спрял.

— Значи всичко е наред.

— Така казах и аз, но не е.

— По-ясно, по дяволите!

— Моята заповед е в сила за определен срок. Ти допусна, че това ще стане, но аз — не. Искането не е постъпило от някоя дребна риба. Ще си тръгнеш от онази среща и след няколко часа новите ти приятели ще държат в ръце досието ти. Мразещият Делавейн Конвърс се е превърнал в преследващия Делавейн Конвърс.

— Обади се на Ремингтън — Джоел отиде до френския прозорец, отвори го и излезе на малкия балкон. Чуваше гласа на Фицпатрик отвътре — поръчваше разговор със Сан Диего. Джоел бръкна в джоба си за цигари и запали една. На яркия блясък на запалката долови някакво движение и погледна натам. През два балкона, на около десет метра вдясно, един мъж го наблюдаваше. Силуетът му ясно се очертаваше на смътната светлина. Той кимна и се прибра. Дали беше обикновен гост, излязъл случайно за глътка чист въздух? Или „Аквитания“ беше поставила постове? Конвърс чуваше флотския юрист, който разговаряше спокойно, обърна се и влезе в стаята.

Конъл седеше от другата страна на масата. Държеше слушалката с лявата ръка, а дясната беше над тефтерчето. Записа нещо и бързо рече:

— Чакай малко. Значи Хикмън ти разреши да продължиш забраната, но не пожела да ти разкрие името на човека, внесъл искането… Разбирам. Добре, Дейвид, благодаря ти много. Ще излизаш ли тази вечер?… В такъв случай, ако ми потрябваш, ще те намеря на този номер… Да, знам какво представляват телефоните в Сонома. Един дъжд им стига. Още веднъж ти благодаря, Дейвид. Довиждане — Фицпатрик затвори и изгледа странно, почти виновно Джоел. Поклати глава и намръщен въздъхна.

— Какво има? Какво се е случило?

— Най-добре на утрешната среща да събереш всичката възможна информация. Или вече е днешната?

— Минава полунощ. Защо?

— Защото след двайсет и четири часа флагчето ще се вдигне и досието ти ще отпътува за Пети военноморски отдел в Норфък, а там има важни клечки. Ще разберат всичко, което не искаш да знаят за теб. Срокът е седемдесет и два часа.

— Продължи го!

Конъл се изправи с безпомощно изражение.

— На какво основание?

— Националната сигурност, естествено.

— Знаеш, че трябва да посоча конкретни причини.

— Не, не знам. Продължения се правят във връзка с всякакви непредвидени обстоятелства. Кажи, че ти е необходимо още време да се подготвиш. Не си могъл да се свържеш с източник на информация или свидетел. Или по лични причини, дявол да го вземе! Погребението на зет ти и скръбта на сестра ти са забавили работата!

— Глупости, Джоел! Ако го направя, веднага ще направят връзката с Прес и тогава сбогом. Забрави ли, че те го убиха?

— Не — твърдо отсече Джоел. — Но това ни разделя, а не ни свързва.

— Какви ги говориш?

— Обмислих всичко и се постарах да се поставя на мястото на Ейвъри. Той знаеше, че всяко негово движение е било наблюдавано, вероятно и телефонът му е бил подслушван. Спомена, че сделката между „Ком Тек“ и „Берн“, закуската ни, самата Женева, всичко трябвало да изглежда крайно логично. В края на закуската каза, че ако приема, ще проведем конкретния разговор по-късно.

— Е, и?

— Знаел е, че ще ни видят заедно, това е било неизбежно. Мисля, че е искал да ми подскаже думите, с които да отговоря, ако някой от „Аквитания“ ме пита за него. Смяташе да ми даде тласък, за да се добера до тези хора.

— Нищо не разбирам.

— Ейвъри искаше да ми залепи етикета, който трябваше да нося, за да проникна в мрежата на Делавейн. Никога няма да го научим, но ми се струва, че намерението му е било да ме накара да кажа, че той, Престън Холидей, ме е подозирал, че съм един от тях, че се е натиснал да участва в сделката между „Ком Тек“ и „Берн“, за да ме заплаши с разкритие, да ме спре.

— Чакай, чакай — Конъл поклати глава. — Прес не знаеше какво ще направиш и как ще го направиш.

— Има само един начин да се направи и той го е знаел! Знаел е също така, че сам ще стигна до същия извод, когато науча подробностите. Единственият начин да се спрат Делавейн и фелдмаршалът му е, като се влезе в „Аквитания“. Защо според теб ми бяха дадени толкова пари? Нямам нужда от тях, а и той знаеше, че не може да ме купи. Но е бил сигурен, че ще помогнат за моето проникване в организацията и за да започнат разговорите за събиране на доказателства… Обади се отново на Ремингтън. Кажи му да подготви продължение на забраната.

— Вече не на Ремингтън, а на командира на базата адмирал Хикмън. Дейвид каза, че адмиралът имал намерение утре да ми се обади. Ще трябва да предупредя Мегън. Хикмън бил ядосан, искал да знае кой си и какъв е този внезапен интерес на всички към теб.

— Колко добре познаваш Хикмън?

— Доста добре. Работил съм с него в Ню Ландън и Галвестън. Той ме изтегли на поста старши юридически офицер в Сан Диего и благодарение на него получих по-висок чин.

Конвърс се втренчи във Фицпатрик, после, без да каже дума, се обърна и отиде към отворените балконски врати. Конъл мълчеше, разбираше го. Беше виждал твърде много адвокати в действие — когато им хрумваха внезапни, още смътни идеи, върху които можеха евентуално да изградят защитата. Джоел се обърна към него бавно и колебливо. Неясните, абстрактни сенки на една възможност постепенно се избистряха.

— Направи го — тихо рече той. — Направи това, което би направил зет ти. Довърши онова, което той би казал, но не му дадоха възможност да го изрече. Представи си, че ние с него се бяхме срещнали след онези преговори. Дай ми трамплина, от който се нуждая. Дай на Хикмън сценарий, който би могъл да е написан от Престън Холидей. Кажи му, че флагчето трябва да остане на мястото си, защото според теб съм свързан с убийството на зет ти. Обясни му, че преди да замине за Женева, Холидей дошъл при теб и ти казал, че ще се срещне с мен, опонента си по сделката, когото подозирал в корупция при издаването на разрешения за износ и легализирането на печалбите на някои членове на управителните съвети. Кажи, че е смятал да ме уличи. Престън Холидей е известен с подобни постъпки.

— Не и през последните десет-дванайсет години — поправи го Фицпатрик. — Влезе в корпоративната практика с едно здравословно уважение към долара.

— Важно е миналото. Това беше една от причините да се обърне към мен. Кажи, че според теб той ме е притиснал и тъй като в този бизнес играят милиони, смяташ, че съм го очистил и съм се прикрил с убедително алиби. Имам репутацията на човек, който си изпипва работите.

Конъл наведе глава и прекара ръка през косата си. Тръгна замислен към ловната маса. Спря и вдигна очи към една от гравюрите с коне.

— Съзнаваш ли какво искаш да направя?

— Да. Дай ми трамплина, който ще ме хвърли право в средата на бъдещите чингисханове. За да успееш, трябва да отидеш дори по-далече в разговора си с Хикмън. Тъй като си лично засегнат и дяволски ядосан, което също е вярно, упълномощи го да обясни позицията ти на хората, които искат да вдигнат флагчето. Въпросът не е свързан с военните, така че ще отнесеш всичко, което знаеш, до гражданските власти.