Заговорт Аквитания

— Много сте речовит, капитане — заяви Даулинг и изправи гръб. — Сега сте по-добър от снощи, по-точно от тая сутрин.

— Тогава бях разтревожен. Бях го загубил, а трябваше да го открия, за да му предам жизненоважна информация.

Актьорът кръстоса крака и се облегна назад. Подпря непринудено ръката си на облегалката на пейката.

— Значи това, с което се занимавате с Конвърс, е истинска секретна операция?

— Да, строго секретна.

— А фактът, че и двамата сте адвокати, има ли нещо общо със закононарушения тук, които по някакъв начин да са свързани с военните?

— В най-широкия смисъл, да. Опасявам се, че не мога да ви дам подробности. Конвърс спомена, че искате да се срещне с някого.

— Да. Наговорих някои по-силни приказки за него, но сега ги оттеглям. Той си е вършил работата. Не е знаел кой съм, също като вас. Той е умен човек. Малко суров, но справедлив.

— Нали разбирате, че при така стеклите се обстоятелства Конвърс не може да удовлетвори искането ви.

— Вие ще го сторите вместо него — отсече спокойно Даулинг и свали ръка от облегалката на пейката.

Конъл изведнъж се разтревожи. В сянката на лунната светлина зад гърба му нещо се раздвижи. Обърна рязко глава и погледна през рамото си. От защитния мрак на сградата изникна мъжка фигура, която тръгна по тъмнозелената трева. Ръка, непринудено поставена на облегалката и точно толкова непринудено махната. И двете движения бяха сигнали!

— По дяволите, какво правите? — запита дрезгаво флотският юрист.

— Връщам ви на земята — отвърна Даулинг. — Ако прословутата ми интуиция не е сбъркала, значи съм постъпил правилно. Ако е сбъркала — също.

— Какво?

Мъжът изникна пред тях на лунната светлина. Беше едър, носеше тъмен костюм и вратовръзка. Навъсеното му възрастно лице и правата побеляла коса му придаваха вид на проспериращ бизнесмен. Беше ясно, че в момента е много сърдит.

Даулинг стана от пейката и заговори:

— Капитане, разрешете ми да ви представя Уолтър Перигрин, посланик на Съединените американски щати във Федерална република Германия.

Лейтенант Дейвид Ремингтън изтри очилата си със силиконова кърпичка, хвърли я в кошчето за боклук и стана от писалището. Сложи очилата, приближи се до огледалото, закачено на вратата на кабинета му, и провери външния си вид. Приглади косата, намести възела на връзката и погледна надолу към поизмачкания ръб на панталона. Като се вземеше предвид обстановката — беше 17,30 часът, а той се мъчеше зад писалището от 08,00 сутринта, включително и с оная щура поверителност четири нула на Фицпатрик, видът му бе представителен. Във всеки случай контраадмирал Хикмън не изискваше от подчинените си лъснати със слюнка обувки. Много добре знаеше, че голяма част от юристите му щяха да бъдат лапнати за минута от цивилния сектор срещу далеч по-високи заплати, ако прекалено се заяжда на тема облекло и други уставни подробности. Е, Дейвид Ремнигтън не би отишъл в цивилния сектор. Къде другаде можеше да обикаля света, да живее с жена си и трите си деца в един от най-скъпите квартали, да им плаща сметките за лекар и зъболекар? Баща му, юрист в една от най-големите застрахователни компании в Хартфорд, щата Кънектикът, на четирийсет и три години получи язва, на четирийсет и осем — нервен срив, на петдесет и една — първия си удар, а на петдесет и шест — инфаркт. Всички говориха колко прекрасно се справял с работата си и че можел да стане президент на компанията. Но хората винаги казват такива неща на погребенията на служители на корпорации, което се случваше дяволски често.

Дейвид Ремингтън не искаше да върви по този път! Просто щеше да стане един от най-добрите юристи във флотата на САЩ, да отслужи трийсетте си години, да се уволни на петдесет и пет с огромна пенсия и на петдесет и шест да стане добре платен юридически консултант на военните. Точно на възрастта, на която умря баща му, щеше да започне да води истински живот. Трябваше да си изгради репутация на човек, който знае повече за законите и морското право от всеки друг юрист във флотата и да се придържа към нея. Ако при изпълнение на задачите си настъпваше нечии пръсти, толкова по-добре. Не даваше пет пари за популярността си, искаше само винаги да се оказва прав. И никога не вземаше решения, без да е съвсем сигурен в законосъобразността на позициите си. Подобни консултанти бяха ценна стока в цивилния свят.

Ремингтън се зачуди защо ли адмирал Хикмън иска да го види, особено сега, когато повечето чиновници си бяха отишли. Предстоеше едно дело, което можеше да породи конфликти. Тъмнокож офицер, възпитаник на академията в Анаполис, щата Мериленд, беше заловен да продава кокаин от военен кораб, пуснал котва на Филипините. Вероятно по този повод го викаше. Ремингтън беше извършил предварителната подготовка вместо прокурора, който очевидно не искаше да предявява обвинения. Количеството не беше особено голямо, вероятно други, при това бели, продаваха повече. Не е там работата, твърдеше Ремингтън. Ако има други, те не са заловени, ако има доказателства, те не са открити. Законът е сляп за цветовете.

Същото щеше да каже и на Хикмън. „Натегачът“, както Ремингтън знаеше, че го наричат зад гърба му, нямаше да отстъпи. На петдесет и шест години, възрастта, на която баща му беше убит от фирмената политика, той, „натегачът“, щеше да разполага с всички удобства на луксозен „Кънтри клуб“, без да плаща с цената на здравето си. Лейтенант Ремингтън отвори вратата, излезе в сивия коридор и тръгна към асансьора, който щеше да го отведе до кабинета на най-висшия офицер във военноморската база на Сан Диего.

— Седнете, Ремингтън — каза контраадмирал Брайън Хикмън, като се ръкува с лейтенанта и му посочи стол пред голямото си писалище. — Не знам как е при вас, но когато бях на вашите години, наричах дни като днешния шибани. Понякога ми се ще Конгресът да не ни засипва с толкова пари. Всички започват да се държат, сякаш са изпушили наркотиците на Тихуана. Забравят, че преди да започнат да подкупват предприемачите, им трябват архитекти.

— Тъй вярно, разбирам мисълта ви, господин адмирал — заяви Ремингтън и седна с подходяща демонстрация на уважение към Хикмън, застанал на няколко метра вляво. Споменаването на Тихуана и наркотиците потвърдиха подозренията му, адмиралът щеше да се впусне в изявления от рода на „всички го правят“, които на свой ред щяха да доведат до „защо да създаваме расови проблеми във флотата за нещо, което е станало във Филипините?“. Е, той беше готов. Законът, военноморският закон, беше сляп за цветовете.

— Ще си налея едно заслужено питие, лейтенант — рече Хикмън и се запъти към медно барче до стената. — Да ви сипя ли нещо?

— Не, благодаря, господин адмирал.

— Вижте, Ремингтън, оценявам факта, че останахте след работно време, за да дойдете при мен, но не очаквам уставно поведение. Честно казано, бих се чувствал глупаво, ако пия сам, а това, за което ще говорим, не е чак толкова важно. Просто искам да ви задам един-два въпроса.

— Ще пийна чаша бяло вино, стига да имате.

— Винаги имам — примирено заяви адмиралът. — Пазя го за подчинени, които са в развод.

— Имам щастлив брак, господин адмирал.

— Радвам се да го чуя. Трябваше да се оженя за трети път, за да осъзная, че не е трябвало изобщо да се развеждам.

Чашите бяха напълнени, Хикмън седна зад писалището, разхлаби връзката си и заговори с непринуден глас. Но думите му предизвикаха у Дейвид Ремингтън всичко друго освен непринуденост.

— Кой, по дяволите, е Джоел Конвърс? — попита адмиралът.

— Моля, господин адмирал?

Адмиралът въздъхна, като с това показа, че ще започне отначало.

— Днес в дванайсет нула нула часа и двайсет и една минути сте поставил забрана на досието с флагче на някой си лейтенант Джоел Конвърс. Бил е пилот във Виетнам.

— Знам какъв е бил, господин адмирал — отбеляза Ремингтън.

— А в петнайсет нула нула часа и две минути — продължи Хикмън и погледна някаква бележка на писалището си — получих телекс от Пети военноморски отдел, с който от тяхно име се иска флагчето да се отстрани и незабавно да им се осигури достъп до материала. Основанието за искането е, както винаги, запазване на националната сигурност — адмиралът млъкна и отпи от питието. Нямаше вид, че бърза, просто беше уморен. — Наредих на адютанта да ви се обади и да пита защо сте го направил.