Името на розата

— Искам да ти кажа — продължи Убертино, — че ереста винаги се съпровожда от надменност. През 1303 година, във второто си писмо, Долчино се самообяви за върховен ръководител на конгрегацията на апостолските братя, издигна за свои помощници коварната Маргерита (една жена!), Лонджино от Бергамо, Федерико от Новара, Алберто Карентино и Валдерико от Бреша. И започна да бълнува за някаква поредица от бъдещи папи — двамина добри (първият и последният) и двамина лоши (вторият и третият). Първият бил Целестин, вторият — Бонифаций VIII, за когото пророците казвали: „Горделивото ти сърце те опозори, тебе, дето обитаваш дупките в скалите,“ Третият папа не е назован, но за него Йеремия бил казал „като лъв“. И — какво безобразие — Долчино твърдеше, че лъвът бил Фридрих, кралят на Сицилия. Долчино казваше, че все още не знаел кой ще е четвъртият папа, но това щял да бъде светият папа, ангелският папа, за когото говорел абат Йоахим. Той щял да бъде посочен от Бога и тогава Долчино и всички негови сподвижници (а по това време те наброяваха вече четири хиляди души) щели да бъдат осенени от Светия Дух и щели да обновят църквата чак до края на света. Но до появата на този папа оставали три години и дотогава трябвало да се сложи край на всички злини. Долчино се стремеше да прави именно това, като разпалваше навсякъде война. А четвъртият папа — тук вече можеш да видиш как демонът се подиграва с жертвите си — бе именно Климент V, който вдигна кръстоносен поход против Долчино. И бе правилно, защото в ония краища Долчино проповядваше учения, които бяха несъвместими с правата вяра. Той твърдеше, че римската църква била блудница, че не трябвало да се слушат свещениците, че всяка духовна власт била вече преминала към сектата на апостолските братя, че единствено те представлявали новата църква, че апостолските братя можели да разтрогват брака, че никой нямало да се спаси, ако не влезе в сектата, че нито един папа не можел да опрощава греховете, че не бивало да се плаща десятък, че да се живее, без да се дава обет, означавало да се води по-съвършен живот, отколкото, ако се даде обет, че нямало разлика дали се молиш в осветена църква, или обор, че Христос можел да бъде почитан и в горите, и в църквите.

— Наистина ли е говорил такива работи?

— Да, разбира се, така е; писал ги е. Но той направи още по-лоши неща. Когато отиде на Голата стена, започна да плячкосва селата в долините, вършеше набези, за да се снабдява; с една дума, поведе истинска война против съседните селища.

— Всички ли са били против него?

— Не се знае. Възможно е някои да са го подкрепяли, нали ти казах, че той успя да се замеси в бъркотията от местни крамоли. Междувременно през зимата на 1305 година, една от най-суровите зими през последните десетилетия, настана голям глад. Долчино написа трето писмо до своите сподвижници, при него продължаваха да се стичат мнозина, но там, в планината, бе невъзможно да се живее; налегна ги такъв глад, че започнаха да ядат конско месо и месо от други животни, както и сготвено сено. Мнозина пукнаха от глад.

— Но против кого се е сражавал?

— Епископът на Верчели се обърна към Климент V и той обяви кръстоносен поход против еретиците. Оповестено бе, че ще бъдат опростени греховете на всички, които ще вземат участие в него, подканени бяха да се присъединят и Людовик Савойски, и ломбардските инквизитори, и архиепископът на Милано. Мнозина грабнаха кръстовете в подкрепа на жителите на Верчели и Новара; дойдоха от Савоя, от Прованс, от Франция, а верчелският епископ бе назначен за върховен ръководител. Челните отряди на двете страни имаха непрекъснати сблъсквания, но укрепленията на Долчино бяха непревзимаеми и тия разбойници все получаваха помощи.

— От кого?

— Вероятно от други злосторници, които се радееха на това огнище на безредици. Но към края на 1306 година ересиархът бе принуден да напусне Голата стена, като остави там болните и ранените; той отиде към Триверо и там се укрепи на един връх, който тогава се наричаше Дзубело, а после започнаха да го наричат Рубело или Ребело, на името на разбунтувалите се против църквата. Не мога да ти разкажа всичко, каквото се случи, но станаха страшни кланета. Накрая бунтовниците бяха принудени да се предадат. Долчино и хората му бяха заловени и както и заслужаваха, свършиха на кладата.

— А хубавицата Маргерита? И тя ли?

Убертино ме погледна.

— Аха, ти си спомни, че била хубавица, а? Разправяха, че била хубавица, че мнозина местни благородници се опитали да я вземат за съпруга, за да я спасят от кладата. Ала тя не пожела, умря дръзко със своя дързък любовник. И нека това ти послужи за урок: пази се от блудницата Вавилон 168и тогава, когато се явява пред теб в най-прекрасен образ.

— Отче, искам да ми обясните още едно нещо. Научих, че ключарят на манастира, а може би и Салваторе са се срещали с Долчино и че май са били с него…

— Мълчи, не говори такива страшни работи. Запознах се с ключаря в един манастир на минорити. Вярно, след като тази история с Долчино бе приключена. По онова време мнозина спиритуали си имахме доста неприятности — това стана, преди да решим да се приютим в ордена на свети Бенедикт — и се наложи да напуснем нашите манастири. Не знам къде е бил Ремиджо, преди да го срещна. Знам, че винаги е бил примерен монах, поне от гледна точка на правата вяра. А що се отнася до другото, ех, плътта се поддава на съблазни…

— Какво искате да кажете?

— Не е за теб работа. Добре, тъй като стана дума, тъй като трябва да умееш да отличаваш доброто от злото… — той се поколеба — ще ти кажа: тук, в манастира, съм чувал, че ключарят не можел да се пребори с някои изкушения… Но става дума само за слухове. Ти трябва да разбереш, че не бива дори да мислиш за подобни неща.

— Прегърна ме отново, притисна ме до себе си и ми посочи статуята на Богородица. — Ти трябва да се посветиш на непорочната любов. Ето жената, в която женствеността се е извисила до съвършенство. Затова за нея можеш да кажеш, че е красива като любимата от Песен на песните. При нея — рече той с лице, озарено от вътрешно ликуване, също като абата, когато предния ден ни говореше за скъпоценните камъни и златните си съдове, — при нея дори прелестите на тялото стават изразители на небесната красота и затова скулпторът я е изобразил с всички прелести, които трябва да разкрасяват жената.

— Посочи ми нежния бюст на Богородица, повдигнат и притиснат от корсет, пристегнат по средата с панделки, с които си играеха малките ръчички на Младенеца. — Виждаш ли? Pulchra enim sunt ubera quae paululum supereminent et tument modice, nee fluitantia licenter, sed leniter restricta, repressa sed non depressa 169… Какво изпитваш пред това нежно видение?

Пламнах като божур, сякаш изгарях от вътрешен огън. Убертино сигурно разбра какво ми стана или пък забеляза поруменелите ми бузи, защото побърза да добави:

— Но трябва да се научиш да отличаваш плама на свръхестествената любов от порива на чувствеността. Това е трудно дори за светците.

— Но по какво човек може да отличи правилната любов? — запитах, треперейки.

— Какво е любовта? Към нищо друго на този свят — нито към човек, нито към дявол, към нищо — не се отнасям с такова подозрение, както към любовта, защото в сравнение с всичко останало тя прониква по-дълбоко в душата. Нищо друго не изпълва и обвързва сърцето така, както любовта. Поради това, ако е лишена от средства за защита, душата от любов се проваля в бездънна пропаст. Мисля, че ако не беше прелъстен от Маргерита, Долчино нямаше да продаде душата си на дявола, че ако не бяха покварата и кръвосмешението на Голата стена, едва ли толкова много хора щяха да бъдат привлечени от неговия бунт. Имай предвид, че ти казвам всички тия неща не само за порочната любов, която всички трябва да избягват като присъща на сатаната, казвам ти ги, и то с голям страх, и за правилната любов, свързваща Бога и човека, ближния с ближния. Често става така, че двама-трима, мъже или жени, се обичат сърдечно, изпитват един към друг сърдечна привързаност и желаят да живеят винаги в близост; а когато едната страна желае, другата иска. Признавам, че съм изпитвал подобно чувство към добродетелни жени като Анджела и Киара. Но и то е достойно за порицание, въпреки че е само духовно, в името на Бога… Защото и любовта, която изпитва душата, ако не бъде предпазена, а се разгори, свършва с разруха или пък причинява объркване. Ех, любовта има различни свойства; отначало разнежва душата, после душата се поболява… Но след това започва да се съгрява от истинската топлота на Божествената обич и вика, и се вайка, става като камъка, хвърлен в пещта, за да се превърне на вар, и пращи, облизвана от пламъците…