Името на розата

— Да, но уредът, за който ти говоря, ще сочи винаги на север, дори и да променим посоката, и винаги ще ми подсказва накъде да завием.

— Това би било чудесно. Но би трябвало да притежаваме такъв уред, а той ще трябва да е в състояние да сочи на север и нощем, и в затворено помещение, без да трябва да разчита нито на слънцето, нито на звездите… Не вярвам и вашият Бейкън да е притежавал подобен уред! — засмях се аз.

— Лъжеш се — възрази Уилям. — Защото подобен уред вече е бил направен, бил е използван и от някои мореплаватели. Той не се нуждае нито от звездите, нито от слънцето, защото използва свойството на един чудодеен камък, също като камъка, който видяхме в болницата на Северин — камъка, който привлича желязото. Той е проучен и от Бейкън, и от един вълшебник пикардиец, Пиер от Марикур 161, който е описал многобройните му приложения.

— А вие бихте ли могли да направите такъв уред?

— Не мисля, че ще е трудно. Камъкът може да бъде използван за много вълшебни неща, между които и за направата на машина, която да се движи непрекъснато без външна сила, но най-простото приложение е описано от арабина Байлек ал Кабаяки. Вземаш съд, пълен с вода, а във водата пускаш късче корк, в което е забучена игла. После хващаш в ръка магнитния камък и започваш да описваш над водата кръгови движения, докато иглата не придобие същите свойства, които има камъкът. При това положение иглата — но това би могъл да направи и камъкът, ако имаше възможност да се движи около ос — ще се завърти така, че върхът й ще сочи на север. И ако ти тръгнеш със съда в ръка, иглата ще се завърта винаги на север. Излишно е да ти казвам, че ако си отбелязал на ръба на съда, като изхождаш от север и юг, запад и така нататък, ти винаги ще знаеш накъде трябва да вървиш в библиотеката, за да стигнеш до източната кула.

— Прекрасно! — възкликнах аз. — Но защо иглата сочи винаги север? Камъкът привлича желязото, видях го с очите си, представям си, че камъкът се привлича от огромно количество желязо. Но това значи… това значи, че на края на земното кълбо, по посока на полярната звезда, има големи залежи от желязо!

— Някои твърдят, че е така. Но иглата не сочи точно към полярната звезда, а към точката, където се срещат небесните меридиани. А това означава, че, както е казано, „hie lapis gerit in se similitudinem coeli“ 162и че наклонът на полюсите се определя от въздействието на небесните, а не на земните полюси. Това е чудесен пример за движение, породено от разстояние, а не по пряка материална причинност. Това е проблем, с който се занимава моят приятел Жан Жандьонски в свободното си време, когато императорът не го кара да направи така, че Авиньон да се продъни вдън земи…

— Тогава да вървим, да вземем камъка на Северин, един съд, вода, парче корк и… — предложих възбудено.

— Не бързай, не бързай — рече Уилям. — Не знам защо, но никога не съм виждал уред, който на практика да работи така съвършено, както описват философите. Докато сърпът на един селянин, въпреки че не е описан от нито един философ, работи винаги както трябва… Боя се, че ако започнем да обикаляме из лабиринта със светилник в едната ръка и съд, пълен с вода, в другата… Чакай, хрумна ми нещо. Уредът ще сочи на север и ако се намираме извън лабиринта, нали?

— Да, но в такъв случай няма да ни е нужен, защото ще можем да се ориентираме по слънцето и звездите… — отвърнах аз.

— Знам, знам. Но щом уредът действа и вътре, и вън, защо по същия начин да не може да работи и нашата глава?

— Нашата глава ли? Разбира се, тя работи и навън; като гледаме отвън, ние знаем много добре как е разположено Зданието. Но влезем ли вътре, се объркваме!

— Точно така. А сега забрави уреда. Мисълта за уреда ме наведе на мисълта за природните закони и за законите, от които се ръководи нашият ум. Ето какво: трябва да измислим начин да опишем отвън Зданието така, както е вътрешната му подредба…

— Но как?

— Чакай да помисля, няма да е чак толкова трудно…

— А методът, за който споменахте вчера? Нали искахте да обикаляте лабиринта, като поставяте знаци с въглен?

— Не — отвърна той, — колкото повече мисля за този начин, толкова по-неподходящ ми изглежда. Може би съм позабравил правилото, а може би, за да обикаляш спокойно един лабиринт, е нужно да разчиташ на някоя Ариадна, която да те чака на изхода и да държи края на въженце. Но толкова дълги въженца няма. А дори да има, би означавало (често приказките казват истината), че можеш да се измъкнеш от лабиринт само с външна помощ. Там, където външните закони са еднакви с вътрешните, Адсон, ще приложим математическите науки. Както казва Авероес 163, нещата, които са ни известни, и тези, които са абсолютно известни, се отъждествяват само в математическите науки.

— Значи вие допускате съществуването на универсални познания.

— Математическите знания са съждения, изградени от нашия ум, за да бъдат винаги верни, било защото са вродени, било защото математиката е измислена преди другите науки. А библиотеката е била построена от човек с математически ум, защото без математиката не можеш да правиш лабиринти. Следователно ние трябва да съпоставим нашите математически съждения със съжденията на строителя и от тази съпоставка да стигнем до научен извод, защото става дума за наука от понятия, съпоставени с други понятия. И престани да ме въвличаш в метафизически спорове. Какво те прихваща днес? Я по-добре, нали имаш добро зрение, вземи един пергамент или плочка — нещо, на което да можеш да отбелязваш знаци, едно стило… аха, имаш, браво, Адсон. Хайде да обиколим Зданието, докато е още светло.

И така, обикаляхме дълго време край Зданието. Или поточно изучавахме отдалече източната, южната и западната кула, както и свързващите ги стени. Защото останалата част гледаше към пропастта, но от гледна точка на симетрията сигурно не се различаваше от това, което виждахме.

А това, което видяхме, отбеляза Уилям, докато ме караше да водя точни бележки на моята плоча, беше, че на всяка стена имаше по два прозореца, а на всяка кула — по пет.

— А сега разсъждавай — рече моят учител. — Всяка стая, която посетихме, имаше по един прозорец…

— С изключение на седмостенните — рекох аз.

— Естествено, нали са по средата на всяка кула.

— И без тези, които се оказаха без прозорци и не бяха седмоъгълни.

— Забрави ги. Първо да открием правилото, а после ще се опитаме да обясним изключенията. И така, откъм външната страна на всяка кула ще имаме по пет стаи и по две стаи за всяка стена, всяка с по един прозорец. Но ако от една стая с прозорец тръгнем към вътрешността на Зданието, ще влезем в друга стая с прозорец. Което значи, че става дума за вътрешните прозорци. Я ми кажи каква форма има вътрешната шахта, както се вижда от кухнята и скриптория?

— Осмоъгълна.

— Отлично. А на всяка страна на осмоъгълника може да има място за два прозореца. Това означава, че на всяка страна на осмоъгълника има по две вътрешни стаи. Така ли е?

— Да, но стаите без прозорец?

— Те са всичко осем на брой. Вътрешната зала на всяка кула има седем стени, от които пет гледат към всяка от петте стаи във всяка кула. С какво граничат другите две стени? Нито с някоя от стаите, разположени край външните стени, защото в такъв случай би имало прозорци, и по същата причина — нито със стаи, разположени край осмоъгълната шахта; в такъв случай стаите щяха да бъдат прекалено дълги. Опитай се да начертаеш библиотеката така, сякаш я гледаме отгоре. Ето, ще видиш, че срещу всяка кула трябва да има две стаи, които граничат със седмоъгълната стая и водят към две стаи откъм вътрешната осмоъгълна шахта.

Опитах се да нахвърля чертежа така, както ми подсказваше моят учител, и възкликнах с въодушевление:

— Но в такъв случай знаем всичко! Почакайте да преброя… Библиотеката има петдесет и шест стаи; четири от тях са седмоъгълни, петдесет и две са повече или по-малко квадратни; от тях осем са без прозорци, двайсет и осем са откъм външната страна, а шестнайсет — откъм вътрешната!