Името на розата

Но нека се върнем към мъченичеството, защото всички потеглиха към мястото, където този човек трябваше да умре.

Капитанът и войниците го изведоха през вратата, както си беше по риза, а тя — полуразкопчана; той вървеше с широки крачки и наведена глава, мълвейки молитви, приличаше на мъченик. Имаше страшно много хора, просто да не повярва човек, и мнозина му викаха: „Не умирай!“, а той отвръщаше: „Искам да умра за Христа“, „Но ти не умираш заради Христа“, казваха му те, а той викаше: „Но за истината.“ Когато стигнаха до едно място, наречено Кътчето на проконсула, някой му викна да се моли Богу заради всички и той благослови тълпата. А при основите на „Санта Липерата“ друг му викна: „Глупако, вярвай в папата!“, а той отвърна: „Превърнахте този ваш папа в бог“ и добави: „Ето докъде ви докараха тия папери.“ (Това беше остроумна игра на думи на тоскански диалект, вследствие на която, както ми обясниха, излизаше, че папите са глупави твари, сиреч патоци.) И всички се смаяха, че този човек, който отиваше на смърт, можеше да се шегува.

При „Сан Джовани“ му викнаха: „Спаси си живота!“, а той отвърна: „Избавете се от греховете!“; при Стария пазар му викнаха: „Спаси се, спаси се!“, а той отвърна: „Спасете се от ада“; при Новия пазар му викнаха: „Покай се, покай се“, а той отвърна: „Покайте се заради лихварството си.“ Като стигнаха „Санта Кроче“, той видя монасите от своя орден, бяха се наредили по стълбището и той им направи забележка, загдето не следват правилото на свети Франциск. Едни от тях свиха рамене, а други от срам захлупиха лица с качулките си.

Като потеглиха към Портата на правосъдието, мнозина му казваха: „Отречи, отречи, недей да отиваш на смърт“, а той рече: „Христос умря за нас.“ А те: „Но ти не си Христос, не бива да умираш заради нас!“, а той: „Но аз искам да умра в негово име.“ На Поляната на правосъдието някой го запита защо не постъпи като някакъв монах, негов ръководител, който се бил отрекъл, но Микеле отвърна, че това не било вярно; видях, че мнозина от насъбралите се потвърдиха думите му и го подканяха да бъде твърд. Затова аз, както и други разбрахме, че това бяха негови хора, и побързахме да се отдалечим от тях.

Най-сетне излязохме през портата и пред нас се появи кладата, или колибката, както я наричаха там, защото дървата бяха подредени като колиба; колибката бе обградена от стражи, та хората да не се доближават много. Привързаха брат Микеле към стълба. Чух как някой му викна: „За какво искаш да умреш?“, а той отвърна: „За една истина, която живее у мен и която не може да бъде доказана иначе освен чрез смъртта.“ Запалиха кладата. Брат Микеле, който отначало запя „Credo“, сега подхвана „Te Deum“. Изпя около осем стиха, после изведнъж наклони глава, като да искаше да кихне, и се строполи на земята — въжетата бяха прегорели. Беше мъртъв, защото още преди тялото да изгори напълно, човек умира от голямата горещина, от която се пръска сърцето, и от дима, който прониква в гърдите.

После кладата изгоря напълно, като факел, изригна силен пламък и ако не беше овъгленият труп на клетия Микеле, който се мяркаше сред пламтящите главни, бих казал, че пред мен гори трънак. И за малко да имам видение, защото (както си спомних сега, докато се изкачвах към библиотеката) започнах да мълвя един откъс за изпадането в екстаз, който бях прочел в книгите на света Хилдегард 176: „Пламъкът се състои от ярък блясък, от мощ и огнен плам, но той притежава яркия блясък, за да блести, а огнения плам — за да изгаря.“

Припомних си и някои мисли на Убертино за любовта. Образът на Микеле на кладата се сля с образа на Долчино, образът на Долчино — с образа на красавицата Маргерита. И отново бях обзет от същото безпокойство, както и в църквата.

Опитах се да не мисля за това и закрачих решително към лабиринта.

За пръв път влизах тук сам и продълговатите сенки, които светилникът хвърляше по пода, ме караха да изпадам в ужас, също като виденията от предните нощи. Боях се, че всеки миг ще се натъкна на друго огледало, защото такава е магията на огледалата — те все всяват смут у човека, ако и да знае, че става дума за огледала.

Не се опитвах да се ориентирам, нито да избегна стаята с благовонията, предизвикващи видения. Крачех като трескав, не знаех дори къде искам да отида. Не бях се отдалечил много от мястото, откъдето бях тръгнал, защото след малко се озовах отново в седмоъгълната зала, където излизаше стълбата. Тук на една маса видях няколко книги, които май не забелязах предната вечер. Досетих се, че са книги, които Малахий бе прибрал от скриптория, но не бе върнал на определените им места. Не можех да разбера дали съм далеч от стаята с благовонията, защото се чувствам като замаян; това можеше да се дължи както на някоя струя, достигаща дотук, така и на онова, което бях премислил, докато идвах насам. Разтворих един богато изписан том и стилът на неговите миниатюри ме наведе на мисълта, че може би е донесен от манастирите на последната Туле 177.

На страницата, където започваше светото Евангелие на апостол Марко, ме порази изображението на един лъв. Несъмнено бе лъв, въпреки че дотогава не бях виждал подобен звяр жив, но миниатюристьт го бе възпроизвел точно и вярно, като вероятно бе използвал за образец лъвовете на Хиберния, земя на чудовищни твари; убедих се, че този звяр, както се изтъква и във „Физиолога“ 178, е събрал в себе си всички черти, присъщи и на най-ужасяващото, и на най-величественото. Затова неговият образ събуждаше у мен и образа на врага, и образа на нашия Господ бог Христос; пък и не знаех как да го тълкувам, та се разтреперих като лист — и от страх, и от вятъра, който проникваше през отворите в стените.

Лъвът, който видях, имаше паст с настръхнали остри зъби, а главата му бе изрисувана с изящни люспи, също като на змиите; козината на огромното му тяло, опиращо се на четири лапи с остри, хищни нокти, приличаше на ориенталските килими, които видях по-късно — бе на червени и изумрудени люспи, върху които се виеха жълти като чумата, всяващи страх фризове от кости. Жълта беше и опашката, която се извиваше от задната част чак до главата и завършваше с кичур бели и черни косми.

Лъвът ми направи поразяващо впечатление (дотолкова, че неведнъж извръщах глава, сякаш очаквах, че от мрака всеки миг може да се появи подобен звяр); но ето че реших да разгледам и другите страници и погледът ми се спря на образа на мъж, изобразен в началото на Евангелието на Матея. Не знам защо, но този образ ме изплаши повече от лъва; лицето беше лице на човек, но мъжът бе облечен в броня, приличаща на дреха — тя стигаше до краката му и тази дреха или броня бе обсипана с твърди червени и жълти камъни. Загадъчната глава, която се подаваше от цял замък от рубини и топази, ми се стори (ето до какво богохулство ме доведе ужасът!), че е главата на тайнствения убиец, по чиито неуловими следи вървяхме. После разбрах защо виждах такава тясна връзка между звяра, облечения в броня мъж и лабиринта — защото и двамата, както всички фигури, изобразени в книгата, изникваха от същинско валмо от сплетени лабиринти, чиито ониксови и смарагдови линии, златистозеленикави нишки и сиви ленти напомняха за плетеницата от зали и коридори, в която се намирах. Реейки се по страницата, погледът ми се губеше из тия сияйни пътеки, така както нозете ми се объркваха в будещата безпокойство поредица от помещения в библиотеката; виждах как на тия пергаментови листове бе изобразено моето бродене, това ме изпълни с безпокойство и ме убеди, че всяка една от тия книги разказваше с тайнствени, насмешливи намеци за моите преживявания в момента. „De te fabula narratur“ 179, рекох си аз и се запитах дали на тези страници не е изписано и бъдещето, което ме очакваше.