Името на розата

— Значи те не са свързани помежду си; значи, че само благодарение на уловките на нечестивия някой човечец, който би искал да стане йоахимит или спиритуал, попада сред катарите или обратно. Така ли е?

— Не е така. Адсон, хайде да се опитаме да започнем отначало. Ала преди това искам да те уверя, че се опитвам да ти обясня нещо, без да съм уверен, че познавам свързаната с него истина. Според мен грешката е в това, дето вярваме, че най-напред се появява ереста, а едва после простите хорица попадат под нейно влияние (и се самоосъждат на вечно проклятие). А всъщност на първо място трябва да поставим условията на живот на простолюдието и след това — ереста.

— Как така?

— Ясно ти е какво е положението в християнския свят. Християните са едно голямо стадо, в което има и добри, и лоши овце, надзиравани от овчарските кучета — воините, или по-точно от светската власт, императора и благородниците, под ръководството на пастирите — духовниците, тълкувателите на словото Божие. Образът е ясен.

— Но не е верен. Пастирите се бият с кучетата, защото едните искат да обсебят правата на другите.

— Така е; именно това обърква същността на стадото. Както са се заловили да се разкъсват взаимно, кучетата и пастирите престават да се грижат за стадото. И една част остава извън него.

— Къде извън него?

— По периферията. Селяни, които не са селяни, защото не притежават земя или защото тази, която имат, не може да ги изхрани. Граждани, които не са граждани, защото не принадлежат нито към някой цех, нито към някакво сдружение; те са бедни хорица и стават плячка всекиму. Случвало ли ти се е да видиш в полето групи от прокажени?

— Да, веднъж видях група от сто души. Уродливи, със скапани, белезникави меса, с патерици, с подпухнали клепачи, с кървящи очи; не говореха, не викаха, а писукаха като мишки.

— За християните те са другите, ония, дето са извън стадото. Стадото ги мрази, те ненавиждат стадото. Те искат всички да загинем, да станем прокажени като тях.

— Да, спомням си някакъв разказ за крал Марк; той осъдил хубавицата Изолда и тъкмо заповядал да я качат на кладата, дошли прокажените и рекли на краля, че кладата е дребно наказание, че има и друго, по-тежко наказание. Викнали му: дай ни Изолда, нека принадлежи на всички ни, болестта възбужда нашите желания, дай я на твоите прокажени; виж, нашите дрипи лепнат по стенещите ни рани, а тя, която, докато седеше до теб, се наслаждаваше на скъпите си подплатени с кожа дрехи и на скъпоценностите, след като влезе в нашите бордеи и легне с нас, едва тогава ще осъзнае какво е сторила и ще има да плаче за тоя хубав огън от трънаци!

— Виждам, че ти, бенедиктинският послушник, си чел доста съмнителни неща — подметна Уилям; а аз се изчервих, защото знаех, че един послушник не бива да чете любовни романи. Но в Мелкската обител ние, юношите, ги предавахме един на друг и ги четяхме нощем на запалена свещ. — Няма значение — продължи Уилям, — ти разбра какво исках да ти кажа. Отритнатите прокажени биха искали да ни завлекат до един със себе си. Колкото повече ги отритват, толкова повече ще се озлобяват, а ти колкото повече гледаш на тях като на стадо лемури, които искат да те унищожат, толкова повече ще ги отритваш. Свети Франциск бе разбрал това и затова първото му решение бе да отиде сред прокажените. Християнският свят не може да бъде изменен, ако отритнатите не бъдат приобщени към него.

— Но вие имахте предвид други отритнати люде, нали еретическите движения не се състоят от прокажени.

— Стадото е като поредица от концентрични кръгове, чак до най-далечните му краища. Прокажените са знак за отритнатост изобщо. Свети Франциск го разбра. Той не искаше само да помогне на прокажените, защото в такъв случай начинанието му щеше да си остане една незначителна и безсилна проява на милосърдие. Той целеше да покаже друго. Нали знаеш за проповедта му сред птиците?

— Разбира се; чувал съм тази прекрасна история, възхищавал съм се на светията, наслаждаващ се на компанията на тези крехки твари — отвърнах пламенно.

— Тогава знай, че са ти разказвали нещо, което не отговаря на истината, нещо, което орденът днес иска да утвърди. Всъщност след като Франциск говорил на простолюдието и на градските управници и си дал сметка, че не го разбират, той тръгнал към гробището и започнал да проповядва на враните и свраките, на ястребите и на други грабливи птици, които кълват труповете.

— Ужасно! — възкликнах аз. — Значи не е говорел на пойните птици.

— Става дума за грабливи птици, за птици, отритнати също като прокажените. Франциск сигурно е имал предвид онова място от Апокалипсиса, където е казано: „След това видях един ангел да стои на слънцето; той извика с висок глас и каза на всички птици, хвърчащи сред небето: долетете и се съберете на великата вечеря Божия, за да ядете плът на царе, плът на хилядоначалници, плът на юнаци, плът на коне и на ездачите им, и плът на всички — свободници и роби, малки и големи.“

— Значи Франциск е искал да подбуди отритнатите към бунт?

— Не, към това по-скоро се стремяха Долчино и неговите привърженици. Франциск искаше да призове готовите за бунт отритнати да се върнат към християнския свят. Трябвало е отритнатите да бъдат привлечени отново, за да бъде възстановено стадото. Франциск не успя — заявявам ти това с голяма горчивина. За да привлече отново отритнатите, той е трябвало да действа в рамките на църквата; за да действа в рамките на църквата, е трябвало да извоюва признание за своите правила, след което е било нужно да последва образуването на орден, а орденът — както и станало — възстановил представата за един кръг; и отритнатите останали извън него. Нали разбираш сега защо съществуват групите на просещите монаси и на йоахимитите, които отново събират около себе си отритнатите.

— Но ние не говорехме за Франциск, а за това, че ереста е рожба на отритнатите и на простолюдието.

— Прав си. Говорехме за отритнатите от овчето стадо. В продължение на векове, докато папите и императорите са се разкъсвали взаимно в борбата за власт, тези хора са продължавали да живеят извън стадото; те са истинските прокажени, а прокажените по Божия воля са само техен образ, за да можем да разберем тази чудесна притча, та като казваме „прокажени“, да имаме предвид „отритнатите, бедняците, простолюдието, безимотните, прогонените от селата, унизените в градовете“. Ние не проумяхме това, тайнството на проказата продължава да ни хвърля в ужас, защото не го тълкуваме като някакъв знак. Бидейки отритнати от стадото, всички те са били готови да се вслушат — или да поставят начало — във всяка проповед, която, позовавайки се на словото Христово, осъжда поведението на кучетата и пастирите и обещава, че един ден те ще бъдат наказани. Това винаги е било ясно за властниците. Привличането на отритнатите би наложило ограничаване на привилегиите на властниците, затова всички отритнати, осъзнали, че са такива, биват заклеймявани като еретици независимо от тяхното учение. А от своя страна те, заслепени от това, че са отритнати, не са истински заинтересовани от никакво учение. Ето каква е илюзията на ереста. Всеки е еретик, всеки е ортодоксален, вярата, предлагана от дадено движение, не е от значение, от значение е надеждата, която то предлага. Всички ереси са знаме на отритнатите, открехнеш ли ереста, ще видиш под нея прокажения. Всяка битка против ереста преследва една-единствена цел — прокаженият да си остане прокажен. А колкото до прокажените, какво можеш да искаш от тях? Да отличават правилното от погрешното в догмата за Света троица или в евхаристията? Хайде, Адсон, това са играчки за нас, учените. Простолюдието си има други проблеми. При това не забравяй, че ги решава погрешно. Затова простите хорица стават еретици.

— Но защо някои ги подкрепят?

— Защото ги използват за собствените си цели, които рядко имат нещо общо с вярата, а много по-често с борбата за власт.

— Затова ли римската църква обвинява в ерес всички свои противници?