Говорителя на мртвите

— Би могло да е спонтанно поколение.

— Да, добре, бих искала да намеря информация, за да проверя й някои алтернативни хипотези, но мама не ми дава. Зададох й този въпрос и тя ме накара да поема целия процес на тестването на амаранта, за да нямам време да се калям край реката. И още един въпрос. Защо тук има толкова малко видове? На всяка друга планета, дори на почти пустинните, като Трондхайм, съществуват хиляди видове, поне във водата. А тук, доколкото знам, те се броят на пръсти. Кабрите са единствените преживни, които ядат тревата капим. С изключение на кабрите прасенцата са единствените по-големи животни, които сме виждали. И съществува само един вид дървета. Само един вид трева в прерията — капимът; единственото конкурентно растение е тропеката — дългата лоза-лиан, която се вие с метри — ксингадората прави гнездата си в тези лиани. Това е. Ксингадората яде само мухите-смукачи и нищо друго. Мухите ядат водорасли по бреговете на реката. И от нашия боклук и — това е. Нищо не яде ксингадората. Нищо не яде кабрата.

— Много ограничен свят. — рече Говорителя.

— Невъзможно ограничен. Съществуват десет хиляди екологични ниши, които са напълно незаети. Няма начин еволюцията да е оставила този свят тъй беден.

— Освен ако не се е случило някакво бедствие.

— Точно така.

— Нещо, което да е изтребило всичко, освен шепа видове, които са успели да се приспособят.

— Да — рече Ела. — Нали разбираш? И аз имам доказателство. Кабрите имат поведенски модел на струпване. Когато приближиш и те подушат, възрастните животни образуват кръг с глави навътре, за да могат да изритат нашественика и да защитят малките.

— Много от стадните животни го правят.

— Да ги защитят от какво? Прасенцата са изцяло горски обитатели — те никога не ловуват в прерията. Какъвто и да бил онзи хищник, принудил кабрите да развият своя поведенски модел, вече е изчезнал. И то неотдавна — през последните сто хиляди, може би през последните милион години.

— Няма доказателства да е падал метеорит през последните двайсет милиона години.

— Няма. Такава катастрофа би унищожила всички едри животни и растения, но би оставила стотици по-малки; или може би би ликвидирала целия живот на сушата и би пощадила живота в морето. Но тук земята, морето, цялата среда е била опоскана, а все пак няколко големи твари са оцелели. Не, мисля, че е било болест. Болест, която е помела всички граници между видовете, болест, която може да се приспособява към всичко живо. Разбира се, ние не можем да я забележим сега, защото оцелелите видове са се приспособили към нея. И вече е част от нормалния им начин на живот. Единствената възможност да открием болестта е…

— Ако я схванем — рече Говорителя. — Десколадата.

— Разбираш ли? Всичко опира пак до Десколадата. Баба и дядо са намерили начин да спрат човешките жертви, но за това са се изисквали най-добрите генетични манипулации. Кабрата, водните змии също са намерили начин да се приспособят, но се съмнявам, че това е станало с допълнения към хранителния им режим. Мисля, че всичко е свързано. Странните аномалии в процеса на възпроизвеждане, пустотата на екосистемата, всичко ни връща пак към елементите на Десколадата, а мама не ме допуска да ги изследвам. Не ми позволява да разбера какви са, как действат, как биха могли да имат нещо общо с…

— …с прасенцата.

— Ами, да, разбира се, но не само с тях, а с всички животни…

Говорителя изглеждаше така, сякаш потискаше вълнението си. Сякаш тя току-що му бе обяснила нещо много трудно.

— Онази нощ, когато е умрял Пипо, тя е запечатала всички файлове от текущата си работа и всички файлове, съдържащи изследванията върху Десколадата. Онова, което е показала на Пипо, е имало нещо общо с елементите на Десколадата и то е било свързано с прасенцата…

— Тогава ли е запечатала файловете? — попита Ела.

— Да. Да.

— В такъв случай значи съм права, нали?

— Да — отвърна той. — Благодаря ти. Помогна ми повече, отколкото си мислиш.

— Това означава ли, че скоро ще Говориш за смъртта на татко?

Говорителя я погледна внимателно.

— Ти всъщност не искаш да Говоря за баща ти. Искаш да Говоря за майка ти.

— Тя не е мъртва.

— Но знаеш, че не мога да Говоря за Марсау, без да обясня защо се е оженил за Новиня и защо са останали женени толкова години.

— Точно така. Искам да се разкрият всички тайни. Искам всички файлове да бъдат отворени. Не искам да остане нищо скрито.

— Не знаеш за какво пледираш — рече Говорителя. — Не знаеш колко много болка ще причинят тайните, ако бъдат разкрити.

— Погледни семейството ми, Говорителю — отвърна тя. — Как би могла истината да причини повече болка от тази, която тайните вече ни причиниха?

Той й се усмихна, ала усмивката му не беше весела.

Беше нежна, дори съжалителна:

— Права си — рече той, — напълно си права, но може би ще ти бъде трудно да го осъзнаеш, когато чуеш цялата истина.

— Аз знам цялата истина, доколкото тя може да бъде узната.

— Всички си мислят така и всички грешат.

— Кога ще започнеш Говоренето?

— Веднага щом мога.

— Тогава защо не го направиш сега? Какво още чакаш?

— Не мога да направя нищо, докато не говоря с прасенцата.

— Шегуваш се, нали? Никой не може да говори с прасенцата освен зенадорите. Такава е заповедта на Конгреса. Никой не бива да я престъпи.

— Да — каза Говорителя. — Ето защо ще бъде трудно.

— Не трудно, а невъзможно…

— Може би — рече той. Изправи се; тя — също. — Ела, помогна ми извънредно много. Осведоми ме за всичко, което се надявах да науча от теб. Досущ като Олядо. Ала на него не му се понрави какво направих с наученото и сега смята, че съм го предал.

— Той е още дете. Аз съм на осемнайсет.

Говорителя кимна, сложи ръка върху рамото й, стисна го.

— Тогава всичко е наред. Приятели сме.

Тя беше почти сигурна, че долови в тона му ирония. Ирония и може би — молба.

— Да — натърти тя. — Приятели сме. Завинаги. Той отново кимна, обърна се, бутна лодката от брега и зацапа подире й в тинята всред тръстиките. След като я избута в дълбоки води, седна в нея, разгърна греблата, а после погледна към нея и й се усмихна. Ела отвърна на усмивката му, ала нейната усмивка не можеше да предаде онзи порив на духа, който изпитваше, пълното й облекчение. Той бе изслушал всичко, разбрал бе всичко и щеше да поправи нещата. Вярваше в това, вярваше го толкова силно, че дори не забеляза каква бе причината за неочакваната й радост. Знаеше само, че бе прекарала един час с Говорителя на мъртвите и сега се чувстваше по-жива, отколкото от години насам.

Взе обувките си, нахлузи ги и пое към дома. Майка й сигурно още беше в Станцията на биолозите, но на Ела не й се работеше този следобед. Искаше да се прибере у дома и да приготви вечеря; това бе винаги самотна работа. Надяваше се никой да не я заговори. И това й усещане да продължи завинаги. У дома, само няколко минути, след като се завърна, в кухнята се втурна Миро.

— Ела — рече той. — Виждала ли си Говорителя на мъртвите?

— Да, край реката.

— Къде край реката!

Ако му кажеше къде се бяха срещнали, той щеше да разбере, че срещата им не е била случайна.

— Защо? — попита тя.

— Чуй ме. Ела, сега не е време за подозрения, моля те. Трябва да го намеря. Оставихме му съобщения, ала компютърът не може да го открие…

— Гребеше надолу по течението, към дома си. Навярно скоро ще си бъде вкъщи.

Миро изскочи от кухнята в предната стая. Ела го чу как заработи с клавишите на терминала. Сетне се върна.

— Благодаря ти — рече той. — Не ме чакайте за вечеря.

— Какво толкова спешно има?

— Нищо. — Толкова нелепо беше да казва „нищо“, след като бе тъй очевидно възбуден и забързан, че и двамата веднага се разсмяха. — Добре де — рече Миро, — не е нищо, нещо е, но не мога сега да ти го кажа, ясно ли е?

— Ясно.

Ала всички тайни скоро ще се разбулят, Миро.