Говорителя на мртвите

— Олядо си седи у дома с изключени очи и със слушалки, от които бумти надута докрай музика. Много е разстроен.

— Ами да, той си мисли, че съм го предал.

— А не си ли? — Ето, това нямаше намерение да казва.

— Аз съм Говорител на мъртвите. Винаги, когато говоря, казвам истината и си пъхам носа в тайните на другите хора.

— Знам. Тъкмо затова повиках Говорител. Не изпитваш никакво страхопочитание към никого.

Той изглеждаше обезпокоен:

— Защо ме покани тук? — попита.

Всичко отиваше на зле. Говореше с него така, сякаш беше против него, сякаш не му бе благодарна за онова, което вече бе сторил за семейството. Говореше му като на враг. Нима Куим е обладал ума ми, че изричам неща, които не искам?

— Ти ме покани на това място край реката. Останалата част от семейството ти не иска да говори с мен, и тъкмо тогава получавам съобщение от теб. За какво — да се оплачеш, че нарушавам неприкосновеността на личните файлове? Че не изпитвам страхопочитание към никого?

— Не — каза посърнало тя. — Разговорът не биваше да поема в такава посока.

— Не ти ли хрумна, че едва ли бих приел да стана Говорител, ако не изпитвах уважение към хората?

В отчаянието си тя остави думите сами да изригнат:

— Бих искала да успееш да влезеш във всичките й файлове! Бих искала да узнаеш всичките й тайни и да ги публикуваш във всичките Сто свята!

В очите й имаше сълзи; тя не знаеше защо.

— Разбирам. Тя и теб не допуска до тези файлове.

— Соу апрендис дела, нао соу? Бпорке чоро дига-ме! О сеньор тем о жейто.

— Не съм свикнал да разплаквам хората. Ела — отвърна меко той. Гласът му беше като милувка. Не, по-силен, сякаш ръката му стисна нейната, задържа я, успокои я. — А истината те кара да плачеш.

— Соу инграта, соу ма филя…

— Да, ти си неблагодарна и ужасна дъщеря — рече той и се засмя кротко. — През всичките тези години на хаос и пренебрежение ти си поддържала семейството на майка си със съвсем малко помощ от нейна страна, а когато си я последвала в кариерата, тя не е пожелала да сподели с теб най-важната информация; не си заслужила нищо друго освен обич и доверие от нея, а тя е отвърнала с недопускането ти до живота й на работа, и вкъщи; и накрая ти казващ на някого, че ти е писнало от това. Сигурно си най-лошият човек, когото изобщо съм познавал.

Тя се улови, че се смее на обвинението му. Може би бе детинско, ала не искаше да се смее на себе си.

— Не ме покровителствай.

Опита да вложи в тона си колкото е възможно повече пренебрежение.

Той го забеляза. Очите му станаха студени, отчуждени.

— Не плюй върху приятел — рече. Тя не искаше той да се отдалечава от нея. Ала не можа да се стърпи да не отрони студено и ядно:

— Ти не си ми приятел.

В първия миг се опасяваше, че ще й повярва. Ала върху лицето му разцъфна усмивка:

— Ти не би могла да разпознаеш кой ти е приятел.

Не, напротив, помисли си тя. Сега виждам пред себе си приятел. Отвърна на усмивката му.

— Ела, ти нали си добра ксенобиоложка?

— Да.

— Сега си на осемнайсет години. Можеше да вземеш професионалните изпити на шестнайсет. Но не го направи.

— Мама не ме допусна. Каза, че не съм готова.

— Не е необходимо да се иска разрешение от майка ти, след като навършиш шестнайсет.

— Стажантът трябва да получи разрешение от шефа си.

— А сега си на осемнайсет години и не се нуждаеш и от това.

— Тя все още е ксенобиоложката на Лузитания. Това е все още нейната лаборатория. Дори да взема изпита, какво ще стане, ако тя не ме допусне до лабораторията, дорде е жива?

— Заплаши ли те с това?

— Даде ми ясно да разбера, че не бива да се явявам на изпита.

— Защото веднага, щом престанеш да бъдеш стажантка, ако те допусне до лабораторията като колега, ще получиш пълен достъп до…

— До всички работни файлове. До всички закрити файлове.

— И затова тя ще попречи на дъщеря си да започне кариерата си, ще ти лепне петно в биографията — неготова за изпит дри на осемнайсет години, — само за да ти попречи да прочетеш тези файлове.

— Да.

— Защо?

— Мама е луда.

— Не. Новиня може да е всякаква, но не е луда. Ела.

— Ела е боба месма 19, сеньор Фаланте.

Той се засмя и се излегна на тревата.

— Кажи ми тогава що за боба е.

— Ще ти изредя списъка. Първо: не ми дава да изследвам Десколадата. Преди трийсет и четири години Десколадата едва не е унищожила колонията. Баба и дядо — Ос Венерадос, Деус ос абенсое, — едва са успели да спрат Десколадата. Очевидно реагентът на болестта — веществото на Десколадата — още съществува, налага ни се да приемаме нещо като допълнителни витамини, за да попречим на чумата да ни нападне отново. Казали са ти за това, нали? След като веднъж влезе в организма ти, трябва да вземаш добавките цял живот, дори ако напуснеш тази планета.

— Знаех го, да.

— Тя изобщо не ме допусна да изследвам реагента на Десколадата. Във всеки случай това е едно от нещата в защитените файлове. Тя е запечатала всички открития на Жусто и Сида за Десколадата. Няма нищо.

Говорителя присви очи.

— Така. Това е една трета от бобата. Какво е останалото?

— Повече от една трета е. Каквото и да е веществото на Десколадата, то е било в състояние да се адаптира като паразит у човека десет години след основаването на колонията. Десет години! Щом веднъж може да се адаптира, ще може да се приспособи и отново.

— Навярно тя не мисли така.

— А може би аз трябва да имам възможността сама да преценя това.

Той протегна ръка, положи я върху коляното й, успокои я.

— Съгласен съм с теб. Но продължавай. Втората причина тя да е боба.

— Не ми позволява теоретични изследвания. Никаква таксономия 20. Никакви еволюционни модели. И да се опитам да съставя някои, тя тръсва, че явно нямам достатъчно работа, и ме товари със задачи, докато не реши, че съм се отказала.

— Но доколкото разбирам, не си се отказала.

— Та нали тъкмо затова е всъщност ксенобиологията. О, да, добре е, когато тя успее да култивира картоф, който да използва максимално местните хранителни вещества. Чудесно е, че е създала такъв вид амарант, който да направи колонията самозадоволяваща се с протеини при само десет хектара обработваема площ. Ала всичко това е молекулярно жонглиране.

— Но е и въпрос на оцеляване.

— Но ние не знаем нищо. Все едно да плуваш в океана. Много е приятно, можеш да се движиш, но не знаеш дали под теб не плуват акули! Възможно е да сме заобиколени от акули, а тя не иска да открие това!

— И трето?

— Не обменя информация със зенадорите. Точка. Нищо. А това наистина е лудост. Ние нямаме право да напускаме оградената зона. Това означава, че не можем да изследваме дори едно дърво. Не знаем съвсем нищо за флората и фауната на този свят, с изключение на онова, което случайно е попаднало в периметъра на оградата. Едно стадо кабри, трева капим и малко по-различната екология около реката — и това е всичко. Не знаем нищо за другите видове животни в гората, никакъв обмен на информация. Ние не им казваме нищо, а ако те ни изпратят данни, ние изтриваме файловете им, без да ги прочетем. Сякаш е построила стена около нас и нищо не е в състояние да премине през нея. Нищо не влиза и нищо не излиза.

— Може би си има причини.

— Разбира се, че има причини. Лудналите винаги си имат причини. Първо, тя мразеше Либо. Мразеше го. Не разрешаваше на Миро да говори за него, не ни даваше да играем с децата му — Чина и аз бяхме най-добри приятелки с години, а тя не ми разрешаваше да я доведа у нас или да ида след училище у тях. А когато Миро стана негов стажант, тя не му проговори и не сервираше прибори за него в продължение на година.

Ела забеляза, че Говорителя се съмнява в думите й: смяташе, че тя преувеличава.