Говорителя на мртвите

— Цяла година, наистина. През деня, когато за първи път отиде в Станцията на зенадора като стажант на Либо, той се върна у дома, а тя не му проговори нито думица; а когато седна да вечеряме, тя взе чинията пред него и просто събра и разчисти приборите, сякаш него го нямаше там. Той остана на мястото си по време на цялата вечеря, само я гледаше. Докато татко не се ядоса, че се държал грубо, и не му каза да се маха от стаята.

— И какво направи той, излезе ли?

— Не. Не познаваш Миро! — Ела се засмя горчиво. — Той не се бори, но не се и предава. Никога не отвърна на обидите на татко, никога. Не помня през целия си живот да е отвърнал на яда с яд. А мама… ами, той се връщаше у дома всяка вечер от Станцията на зенадора, сядаше там, където имаше сервирана чиния, и всяка вечер мама му вземаше чинията и приборите, а той си седеше, докато татко не му викнеше да се маха. Естествено след седмица татко почваше да му крещи, още щом мама вземеше чинията му. На татко му харесваше, негодникът му с негодник, мислеше си, че е чудесно, толкова мразеше Миро, а най-накрая и майка бе застанала на негова страна против Миро.

— Кой се предаде?

— Никой.

Ела погледна към реката, осъзна колко ужасно бе прозвучал разказът й, осъзна, че срами семейството си пред един непознат. Ала той не бе непознат, нали така? Защото Куара отново говореше, а Олядо пак беше съпричастен, а Грего, макар и за малко Грего бе станал почти нормално момче. Не, той не беше непознат.

— И как свърши това?

— Свърши се, когато прасенцата убиха Либо. Ето колко много мама мразеше този мъж. Когато умря, тя го отпразнува, като прости на сина си. Онази вечер, когато Миро се завърна у дома, вечерята бе свършила, беше вече късно. Ужасна нощ, всички толкова се бояха, прасенцата изглеждаха тъй ужасни, а всички много обичаха Либо — с изключение на мама, разбира се. Майка изчака Миро. Той се върна, отиде в, кухнята и седна до масата, мама постави пред него чиния и му сипа ядене. Без да каже думица. Той го изяде. И той не пророни нито дума за това. Сякаш цяла година не се бе случвало нищо. Събудих се посред нощ, защото чух Миро да повръща и да плаче в банята. Мисля, че никой друг не го чу, а и аз не отидох при него, защото ми се струваше, че той не би искал някой да го е чул. Сега си мисля, че трябваше да отида, но се боях. Такива ужасни неща ставаха в семейството ми.

Говорителя кимна.

— Трябваше да отида при него — повтори Ела.

— Да — рече Говорителя, — трябвало е да отидеш.

Странно нещо се случи тогава. Говорителя се съгласи с нея, че онази нощ бе допуснала грешка, а тя разбра, че думите, които й бе казал, бяха верни, преценките му — точни. И въпреки това се почувства излекувана, сякаш самото признаване на грешката бе достатъчно, за да излекува част от болката. За първи път тогава тя смътно долови каква сила можеше да притежава Говоренето. Не бе като на изповед, на изкупление, на опрощение — онова, което предлагаха свещениците. Бе нещо коренно различно. Да разкажеш истината за себе си и да осъзнаеш, че вече не си същият човек. Че бе направила грешка и тази грешка я бе променила, че повече не би направила същата грешка, защото бе станала друга, че се боеше по-малко, че бе по-състрадателна.

Щом не съм онова изплашено момиче, което чу брат си да страда отчаяно и не посмя да отиде при него, коя съм тогава? Ала във водата, която изтичаше през решетката под оградата не се съдържаше никакъв отговор. Може би бе достатъчно дори само това, че знаеше: вече не беше същата.

Говорителя си лежеше все така на тревата, загледан в тъмните облаци, които се носеха от запад.

— Казах ти всичко, което ми е известно — рече Ела. — Казах ти какво се съдържа в онези файлове — информация за Десколадата. Това е всичко, което знам.

— Не, не е — рече Говорителя.

— Всичко е, повярвай.

— Да не искаш да кажеш, че си се подчинила? Че когато майка ти е забранила да правиш теоретични изследвания, ти просто си изключила съзнанието си и си направила така, както ти е наредила.

Ела се изкикоти:

— Тя си мисли така.

— Но не си го направила.

— Аз съм учен, нищо че тя не е.

— И тя е била някога — рече Говорителя. — Взела е изпитите си още на тринайсетгодишна възраст.

— Знам — рече Ела.

— И е споделяла информацията си с Пипо, преди да умре.

— Знам и това. Тя мразеше само Либо.

— Е, кажи ми тогава, Ела. Какво откри при теоретичните си изследвания?

— Не съм намерила никакви отговори. Но поне знам кои са някои от въпросите. Все пак е едно начало, нали? Никой друг не задава въпроси. Странно, а? Миро казва, че ксенолозите-фрамлинги непрекъснато му вадят душата за повече информация, за повече данни, ала законът им забранява да научат повече. А нито един фрамлинг-ксенобиолог не е поискал никаква информация. Всички те просто изследват биосферата на собствените си планети и не задават на мама никакви въпроси. Аз единствена питам, никой друг не се интересува.

— Аз се интересувам — рече Говорителя. — Трябва да науча какви са въпросите.

— Добре, ето един от тях. Имаме стадо кабри в периметъра на оградата. Кабрите не могат да прескочат оградата, те дори не я докосват. Аз съм изследвала и маркирала всяка кабра от стадото и знаеш ли какво? В него няма нито един мъжкар. Всички до една са женски.

— Жалко — рече Говорителя. — Човек би очаквал да оставят вътре поне един мъжкар.

— Няма значение — рече Ела. — Не знам дали изобщо има мъжки. През последните пет години всяка възрастна кабра е родила поне веднъж. И нито една от тях не се е чифтосвала.

— Може би клонират — рече Говорителя.

— Малките не са генетично идентични с майката. Дотолкова можах да ги изследвам тайно, без мама да забележи. Съществува някакъв вид генетичен обмен.

— Хермафродити?

— Не. Само женски. Няма никакви мъжки сексуални органи. Как ти се струва, това важен въпрос ли е? Кабрите осъществяват някакъв генетичен обмен без секс…

— Дори само теологичните изводи са поразяващи.

— Не се присмивай.

— На кого? На науката или на теологията?

— И на двете. Би ли искал да чуеш още от въпросите ми или не?

— Искам — отвърна Говорителя.

— Ами пробвай ето този. Тревата, върху която лежиш, наричаме я грама. Всички водни змии се люпят тук. Малки червейчета — толкова малки, че едвам се виждат. Те изяждат тревата до корен, ядат се и едно друго, а с порастването си сменят и кожата си. И изведнъж тревата се покрива цялата със слуз от мъртвата им кожа, всички змии плъзват във водата и повече никога не се връщат.

Той не бе ксенобиолог. Не можа да направи извода веднага.

— Водните змии се излюпват тук — обясни тя, — ала не се връщат от водата, за да снесат яйцата си.

— Значи се чифтосват тук, преди да идат във водата.

— Добре, разбира се, очевидно е. Виждала съм ги да се чифтосват. Не това е проблемът. Проблемът е защо са водни змии?

Той още не разбираше.

— Виж сега, те са напълно пригодени за живот под водата. Освен бели дробове имат и хриле, отлични плувци са, имат перки за по-добро маневриране, напълно са еволюирали за зрелия си живот във водата. Защо тогава са еволюирали по такъв начин, след като се раждат на сушата, чифтосват се на сушата и се размножават на сушата? А що се отнася до еволюцията, всичко, което става след размножаването, е напълно неадекватно, освен че всички животни хранят малките си, а водните змии със сигурност не го правят. Животът във водата с нищо не развива способността им да оцелеят, докато се възпроизведат. Те могат просто да се плъзнат във водата и да се удавят там и това няма да има никакво значение, тъй като възпроизвеждането е завършило.

— Да — каза Говорителя. — Сега разбирам.

— Във водата има обаче малки прозрачни яйца. Никога не съм виждала водна змия да ги снася, ала след като в реката или край нея няма друго достатъчно голямо животно, което да ги снесе, изглежда логично това да са яйца на водните змии. Само че тези големи, прозрачни яйца — с диаметър един сантиметър — са напълно стерилни. Хранителните вещества са си там, всичко е готово, ала няма ембрион. Нищо. Някои от тях имат гамети — половин комплект гени, готови за комбиниране, ала нито едно от тях не е живо. А ние пък никога не сме виждали водните змии да снасят яйца на брега. Един ден на брега няма нищо друго освен грама, която става все по-узряла и по-узряла, а на следващия ден грамата гъмжи от бебетата на змиите. Не ти ли се струва, че този въпрос си струва да бъде изследван?