Заговорт Аквитания

— Защо ви нямам доверие? — попита той.

— Защото жена ви не би имала доверие на нито един немец — отвърна полицаят. — Аз служа на закона, хер Даулинг. Редът е нещо, което хората решават сами за себе си, включително и аз. В рапорта, който получихме, се твърди, че Конвърс може да е силно разстроен психически.

— На мен не ми звучеше като психически разстроен. Дори ми се стори много умен. По някои въпроси прояви извънредна проницателност.

— Лудите са извънредно убедителни — играят всякакви роли и претеглят всичко, което е в тяхна полза. Това е същността на лудостта, на психозата.

Даулинг изпусна очилата на леглото и задиша тежко. Болката на страха отново се появи в стомаха му.

— Не ви вярвам.

— Тогава дайте ни възможност да ви докажем, че грешим. Знаете ли къде е?

Актьорът присви очи.

— Дайте ми визитна картичка или телефон, на който мога да ви намеря. Може би ще ми се обади.

— Кой е отговорен за това?

Мъжът в червен копринен халат зад огромното писалище беше в полумрак. Бронзова лампа хвърляше ярък кръг светлина на повърхността пред него. Беше достатъчна да освети очертанията на голяма карта, окачена на стената зад гърба му. Картата беше особена — не на целия свят, а на части от света. Страните бяха очертани, но все пак странно разлети, мъгляво оцветени, сякаш бе направен опит да се създаде единна територия от разпръснати географски области. Включваха цяла Европа, голяма част от Средиземноморието и избрани части от Африка. Широкият Атлантически океан приличаше на бледосиня връзка с Канада и САЩ, които също бяха част от дъгообразната общност.

Мъжът гледаше право пред себе си. Набръчканото му лице с квадратни челюсти, орлов нос и тънки, стиснати устни беше като изрязано от пергамент. Ниско подстриганата прошарена коса много подхождаше на изпънатата му стойка. Заговори отново. Гласът му беше доста висок, без резонанс, но съдържаше голяма доза властна увереност. Човек лесно можеше да си представи как този глас се повишава до трескав фалцет, подобен на писъка на котарак над замръзнало езеро. Но сега не беше повишен, звучеше с тиха напрегнатост.

— Кой е отговорът? — попита той. — На телефона ли си, Лондон?

— Да. Разбира се. Старая се да мисля, да бъда справедлив.

— Уважавам това, но трябва да се вземат решения. По всяка вероятност отговорността ще се подели, но трябва да знаем последователността — мъжът замълча, а когато проговори, гласът му беше съвсем различен от предишния тон — писклив и остър. — Как стана така, че се намеси Интерпол?

Англичанинът се стресна и заговори бързо, насечено. Думите му се застъпваха.

— Помощникът на Бертолдие е открит мъртъв в четири часа сутринта парижко време. Очевидно тогава е трябвало да му дадат лекарства. Сестрата се обадила в „Сюрте“…

— В „Сюрте“ ли? — изкрещя мъжът до писалището пред странната карта. — Защо в „Сюрте“? Защо не на Бертолдие? Той беше негов служител, не на „Сюрте“!

— Точно тук е пропускът — рече англичанинът. — Никой не разбрал, че в болницата са били оставени изрични указания в този смисъл от някакъв инспектор на име Прюдом, който е бил събуден и уведомен за смъртта му.

— И той се обадил в Интерпол?

— Да, но твърде късно, за да заловят Конвърс на немската граница.

— За което трябва да сме му дълбоко признателни — понижи глас мъжът.

— При нормални обстоятелства в болницата щяха да изчакат, да се обадят сутринта на Бертолдие и да му съобщят за случилото се. Както сам казахте, човекът е бил служител, а не член на семейството. След това щяха да информират участъковата полиция и накрая „Сюрте“. Дотогава нашите хора щяха да бъдат на място и в състояние да предотвратят намесата на Интерпол. Все още можем да ги спрем, но ще ни трябват няколко дни. Ще се наложи да сменяме хора и доказателства, да поправяме досиета… Имаме нужда от време.

— Тогава не го губете.

— Ако не бяха ония проклети указания…

— За които никой не се е сетил да провери — отсече мъжът пред картата. — Интуицията на този Прюдом е заработила. Прекалено много богати хора, прекалено силно влияние, съмнителни обстоятелства. Надушил е нещо.

— След няколко дни ще му отнемем случая — заяви англичанинът. — Конвърс е в Бон, знаем го. Затваряме кръга около него.

— Същото вероятно правят Интерпол и немската полиция. Не е нужно да обяснявам каква трагедия може да настъпи.

— Имаме механизми за контрол чрез американското посолство. Беглецът е американец.

— Беглецът има информация! — настоя човекът на писалището, юмрукът му се сви в светлинния кръг. — Но не знаем каква е тя и от кого я е получил, а трябва да разберем на всяка цена.

— Нищо ли не научихте в Ню Йорк? Съдията?

— Само каквото подозираше Бертолдие. След четирийсет години Анстет отново се появи да ме преследва и да ми иска главата. Но се оказа дебелоглав. Беше само посредник. Мразеше ме толкова, колкото и аз него, но успя да прикрие хората си. Е, сега го няма и свещената му правота се изпари заедно с него. Въпросът е, че Конвърс не е това, за което се представя. Намерете го!

— Както вече споменах, затваряме кръга. Имаме повече източници на информация от Интерпол. Той е американски беглец в Бон, който, както разбрахме, не говори немски. Ще го пипнем, ще го пречупим и ще разберем откъде идва. След това, естествено, веднага ще го очистим.

— Не! — котаракът отново изврещя отвъд замръзналото езеро. — Ще играем играта, както я иска той! Ще го приветстваме, ще го посрещнем с отворени обятия. В Париж е говорил за Бон, Тел Авив и Йоханесбург, следователно трябва да го приемем. Заведи го при Лайфхелм, дори ще е по-добре Лайфхелм да го потърси. Накарай Абрамс, Ван Хедмер и Бертолдие да дойдат от Израел, Африка и Париж. И без това знае кои са. Твърди, че иска да се срещне с всички, да стане част от нас. Тъй че ще се съберем и ще изслушаме лъжите му. С тях ще ни каже повече, отколкото с истината.

— Не разбирам.

— Конвърс е една пешка, само пешка. Търси, опипва терена и се опитва да разбере тактическото разположение на силите. Ако беше нещо друго, щеше да действа направо чрез властите и със законни средства. Нямаше да е нужно да ползва фалшиво име, да дава невярна информация и да бяга. Той е пешка, която разполага с информация, но не знае къде отива. Е, пешката може да се вкара в капан, да й се устрои засада. Да, трябва да му уредим среща!

— Но това е извънредно опасно. Той не може да не знае кой го е вербувал, кой му е дал имената, кои са източниците му. Можем да го пречупим физически или химически и да получим тези сведения.

— Вероятно не ги притежава — обясни търпеливо мъжът. — Пешките рядко имат достъп до решенията на командира. Честно казано, ако го имаха, вероятно щяха да се обърнат срещу него. Трябва да научим нещо повече за този Конвърс и до шест часа вечерта ще разполагаме с всичко, което някъде е написано за него. Тук има нещо, което не можем да видим.

— Вече знаем, че е находчив — отбеляза англичанинът. — От това, което успяхме да сглобим след Париж, той е изтъкнат адвокат. Ако прозре играта ни или успее да се измъкне, може да ни докара до катастрофа. Вече ще се е срещал с нашите хора, ще е говорил с тях.

— Тогава, щом го откриете, не го изпускайте от очи. До утре ще съм готов с инструкциите си.

— Тъй ли?

— Документите за него се събират от цялата страна. Когато човек се е заел с това, което сега върши Конвърс, той трябва да бъде манипулиран много внимателно, много тънко, за да се притъпи бдителността му. Ще трябва да намерим манипулатори. Утре ще се обадя.

Джордж Маркъс Делавейн остави слушалката и бавно се извъртя в стола. Втренчи се в странната карта под утринната светлина, проникваща от небето на изток. След това, стиснал здраво ръчките на стоманения стол, с усилие се върна в първоначалното си положение и впери очи в петното, хвърлено от лампата. Плъзна ръце към кръста си и предпазливо, с треперещи ръце, разкопча тъмночервеното кадифено сако. Насили се да погледне надолу и още веднъж да се сблъска с ужасната истина. Втренчи се покрай дванайсетсантиметровия кожен каиш, който го опасваше диагонално и го задържаше на място, с усилие фокусира погледа си върху отвратителното нещо, което му бяха направили.