Заговорт Аквитания

Флотският офицер стоеше неподвижен, гледаше втренчено Джоел, очите му примижаваха на ярката слънчева светлина, но не им липсваше съсредоточеност.

— Ще направя каквото мога — започна бавно той. — Но ние двамата трябва да се разберем, Конвърс. Държа цялата история да свърши за два дни. Това е всичко, с което разполагаш… разполагаме, ако се включа в екипа.

— Кой е поставил този срок, капитане?

— Аз. Давам го сега.

— Не мога да работя по този начин.

— Кой ти е казал?

— Аз. Казвам го сега — Конвърс тръгна покрай стената.

— Ти си в Бон — рече Фицпатрик и го настигна. В гласа и походката му нямаше нито нетърпение, нито молба. — Бил си в Париж, а сега си в Бон. Това значи, че разполагаш с имена и места, за които има доказателства. Искам да ми ги дадеш.

— Много искаш.

— Но аз обещах.

— На кого?

— На сестра ми! Да не мислиш, че тя не иска да знае? Тази история съсипа Прес! Цяла година ставаше нощем, бродеше из къщата и си говореше сам, но не й казваше нищо. Беше изцяло погълнат от това, а тя не успя да проникне зад преградата. Човек трябва да ги познава, за да разбере какво значи това.

— Женен ли си, капитане? — запита Джоел, без да забави крачка.

— Не — отвърна офицерът, очевидно смутен от въпроса. — Това е въпрос на бъдеще. Може би ще се оженя. Казах ти, че много пътувам.

— Прес… Ейвъри също.

— За какво намекваш, адвокате?

— Искам да уважиш стореното от него. Той знаеше опасността и разбираше какво може да загуби. Живота си.

— Тъкмо затова искам фактите! Тялото му беше върнато вчера. Погребението е утре, а аз няма да присъствам, защото дадох на Мегън обещание! Ще се върна, но с доказателства, които да взривят тая шибана работа!

— Само ще навредиш! Ако някой не те пречука преди това.

— Ти така мислиш!

— Убеден съм.

— Не го вярвам.

— Добре. Върни се в къщи и почни да говориш за слухове, за убийството в Женева, което изобщо не било с цел грабеж, или че убийството в Ню Йорк съвсем не е това, за което го представят. Ако само споменеш за човека от Миконос, той веднага ще изчезне. Какво си въобразяваш?

— Говориш глупости!

— Колко дела си изгубил като адвокат?

— И съм печелил, и съм губил, но спечелените ми дела са повече.

— Повече?

— Какво общо има това? Каква е връзката със смъртта на Прес, с убийството му?

— Връзка винаги може да се намери, капитан Фицпатрик. Под пагона може да се крие успешно инфилтриран техен човек, може би дори провокатор в униформа, която не бива да носиш.

— За какво, по дяволите, говориш?… Не, всъщност не искам да знам. Не съм длъжен да те слушам, но ти трябва да ме изслушаш! Разполагаш с два дни, Конвърс. Ще работим ли заедно или не?

Джоел спря и огледа напрегнатото младо лице до себе си, младо и все пак не чак толкова — около сърдитите очи започваха да се оформят бръчки.

— Старият Бийл е прав — уморено рече той. — Решението трябва да взема аз и то е да не ти казвам нищо. Не те искам в екипа си, моряче. Ти си луда глава и ми досаждаш.

Джоел се обърна и се отдалечи.

— Добре, край! Това е направо за монтажната зала! Браво, Кейл, почти повярвах на тези глупости.

Режисьорът Роджър Блин погледна захванатите с кламер страници, които скриптерката мушна под носа му, и даде указания на преводача, преди да тръгне към масата.

Кейлъб Даулинг остана да седи на големия камък на склона над Рейн. Потупа по главата смрадливата коза, която тъкмо се беше изходила върху ботуша му.

— Бих искал да изритам и останалите лайна от теб, малка партньорке — рече тихо той, — но това няма да подхожда на образа ми.

Актьорът стана и се протегна. Усещаше върху себе си погледите на зяпачите, струпали се пред въжето около площадката като туристи в зоологическа градина.

— Кейл! — гласът принадлежеше на Блин, режисьора на филма. — Един човек иска да те види.

— Дано не е само един, Роджър. Иначе ще се окаже, че нашите работодатели ни плащат повече, отколкото заслужаваме.

— Не и за този кич — усмивката на режисьора се стопи, когато се доближи до актьора. — Да нямаш неприятности, Кейл?

— Непрекъснато имам, но не ми личи.

— Говоря сериозно. Дошъл е човек от немската… от бонската полиция. Иска да говори с теб. Било спешно.

— За какво? — Даулинг усети, че стомахът му се сви от страха, с който живееше непрекъснато.

— Не казва. Само твърди, че било спешно и че трябва да говорите насаме.

— Господи! — прошепна актьорът. — Фреди!… Къде е той?

— В караваната ти.

— В…

— Не се тревожи — рече Блин. — Твоят каскадьор Муз Розънбърг е с него. Ако премести дори един пепелник, ще го изхвърли през стената.

— Благодаря ти, Роджър.

— Подчерта, че иска да говорите насаме.

Даулинг не го чу. Беше побягнал надолу по хълма към малката каравана, в която си почиваше. Отправяше безадресни молитви за най-доброто и се подготвяше за най-лошото.

Не беше нито едното, нито другото, а само поредното усложнение в една загадка. Фрида Даулинг не беше предмет на посещението. Вместо за нея стана дума за Джоел Конвърс. Каскадьорът се измъкна от караваната и остави Кейлъб и полицая насаме. Беше цивилен, говореше добър английски и имаше вежливи обноски.

— Съжалявам, че ви разтревожих, хер Даулинг — отговори немецът на първия неспокоен въпрос на Кейлъб за жена му. — Не знаем нищо за фрау Даулинг. Да не е болна?

— Напоследък не е съвсем добре, нищо повече. Тя е в Копенхаген.

— Да, разбрахме. Летите често дотам, нали?

— При всяка възможност.

— А тя не желае ли да дойде при вас в Бон?

— Родена е в Опенфелд и последния път, когато е била в Германия, не са я смятали за човешко същество. Спомените й са крайно живи. Връщат се при нея с много болка.

— Да — съгласи се полицаят, без да откъсва очи от Кейлъб. — Цели поколения ще живеят с това.

— Надявам се — заяви актьорът.

— Тогава не съм бил роден, хер Даулинг. Радвам се, че е оживяла.

Даулинг не знаеше защо понижи глас и неволно, едва чуто произнесе:

— Помогнали са й немци.

— Радвам се — тихо отвърна полицаят. — Но съм дошъл във връзка с един човек, който е седял до вас по време на снощния ви полет от Копенхаген до Хамбург и от Хамбург до Бон. Името му е Джоел Конвърс, американски адвокат.

— Какво ви интересува? И мога ли да видя полицейската ви карта?

— Разбира се — полицаят бръкна в джоба си, извади пластмасовата карта и я подаде на актьора, който решително си сложи очилата. — Вярвам, че всичко е наред.

— Какво значи Sonder Dezernat? — попита Даулинг, като се чумереше над дребния шрифт на картата.

— В най-точен превод — специален отдел. Ние сме подразделение на федералната полиция. Работата ни е да проучваме въпроси, които по преценка на правителството са по-деликатни от обичайните юридически жалби.

— Това не ми говори нищо и вие го знаете — рече актьорът. — Във филмите можем да произнасяме такива реплики и да ни вярват, но вие не сте Мартин Козлек и аз не съм Елиса Ланд. Обяснете ми по-точно.

— Много добре. Интерпол. В една парижка болница е умрял човек вследствие на наранявания по главата, причинени от американеца Джоел Конвърс. Състоянието му беше започнало да се стабилизира, но за нещастие — временно. Тази сутрин са го открили мъртъв. Смъртта се отдава на непредизвиканото нападение на хер Конвърс. Знаем, че е дошъл в Бон, и според стюардесата е седял до вас в продължение на три-четири часа. Искаме да знаем къде е. Може би ще ни помогнете.

Даулинг свали очилата си, наведе глава и преглътна.

— И вие смятате, че аз знам?

— Нямаме представа, но все пак сте разговарял с него. Надяваме се, че знаете — за укриване на информация за беглец, търсен от властите, се предвиждат тежки наказания.

Актьорът започна да си играе с очилата, инстинктите му си противоречаха. Отиде до походното легло и седна, загледан в полицая.