Владетелката на замъка

Дейзи ме погледна и се изкикоти.

— Известно време няма да могат да се срещат често, както преди. Все пак старецът, кажи-речи, умря пред вратата ни. Може и да са му помогнали, дет се вика.

— О, Дейзи, това е невъзможно!

— Е, само вие си мислите така! Разговорът започна да става опасен. — Трябва да побързам, защото закъснявам — заявих аз. Дейзи излезе, а аз трескаво започнах да прехвърлям в ума си чутото. Значи хората мислеха, че на сър Томас са му помогнали да умре.

Чудех се дали Конън и лейди Треслин ще бъдат достатъчно предпазливи и разумни в този критичен момент, Филида често повтаряше, че влюбените приличали на щраусите: завирали си главите в пясъка и си мислели, че никой не ги вижда.

Ала Конън и Линда бяха опитни и здравомислещи. Те добре знаеха сред какви хора живеят и щяха да бъдат предпазливи.

По-късно същия ден излязох да се поразходя из гората и долових чаткане на копита, сетне до ушите му долетя гласът на лейди Треслин:

— Конън, о, Конън!

Значи се бяха срещнали… и то толкова близо до замъка… какво неблагоразумие…

Скрих се зад едно дърво и се опитах да подслушам разговора им, ала до ушите ми достигаха само откъслеци:

— Линда! Не биваше да идваш!

— Знам…знам…

— Посланието… Слугите сигурно са разпознали пратеника ти. Знаеш как клюкарстват зад гърба ни.

— Знам, но…

— Кога го получи?

— Заранта. Исках да ти го покажа час по-скоро.

— Това първото ли е?

— Не, то дойде преди два дни. Затова исках да се срещнем, Конън. Страх ме е…

— Това е долна лъжа. Не й обръщай внимание.

— Прочети го — истерично изкрещя тя. — Прочети го!

Настъпи мълчание.

— Не ни остава нищо друго освен… — заговори Конън.

Конете тръгнаха право към скривалището ми. Хукнах навътре в гората. Не знаех какво да мисля.

Късно вечерта Конън напусна Маунт Мелин.

— Спешно го повикаха в Пензънс — обясни ми г-жа Полгри. — Не се знае колко време шъ отсъства.

Чудех се дали внезапното му заминаване не е свързано с тревожните вести, които му съобщи лейди Треслин сутринта.

Изминаха няколко дни. С Алвиън провеждахме уроците си както обикновено, а в класната стая започна да идва и Джили.

Давах й леки задачи, докато работех с Алвиън: карах я да чертае букви в сандъче с пясък или да брои топчетата на сметалото. Тя охотно изпълняваше нарежданията ми, защото присъствието ми вероятно я успокояваше и й вдъхваше сигурност. Доверието й към Алис се бе прехвърлило върху мен.

Отначало Алвиън се бунтуваше срещу присъствието й в класната стая, ала след като й казах, че трябва да бъдем снизходителни към нещастното създание, тя постепенно свикна с Джили, макар че от време на време й хвърляше по някой гневен поглед, в който обаче се долавяше и нескрит интерес.

Една седмица след заминаването на Конън в една студена февруарска утрин в класната стая нахлу г-жа Полгри с две писма в ръката. Твърде се изненадах от появата й, тъй като икономката нямаше обичая да прекъсва заниманията ми. Стори ми се силно развълнувана.

Не се извини за нахлуването си, а направо рече:

— Получих новини от господаря. Иска веднага да отведете г-ца Алвиън при него в Пензънс. Това писмо е за вас.

Тя ми протегна писмото. Умирах от страх да не би икономката да забележи как трепереха ръцете ми, докато го отварях.

Усетих как се изчервявам до ушите. Все пак се надявах, че не съм издала обзелата ме невероятна радост.

— Алвиън, утре заминаваме при баща ти.

Детето подскочи и се хвърли на врата ми. Не очаквах от нея този изблик на чувства, който ме трогна дълбоко, защото за сетен път се уверих колко силно Алвиън копнее за близостта на Конън.

Лека-полека овладях собствените си чувства и казах:

— До утре има още много време, а сега да продължим с уроците.

— Но госпожице, трябва да си приготвим багажа.

— Целият следобед е пред нас — твърдо й рекох аз. — Да продължим работата си. — Сетне се обърнах към икономката: — Наистина г-н Тремелин желае да отведа Алвиън в Пензънс.

Тя кимна. Всичко това вероятно й се струваше твърде странно, защото никога преди господарят не бе проявявал такъв интерес към детето.

— Тръгвате утре, така ли?

— Да. Били Трихей трябва да ни откара до гарата.

Тя отново кимна.

Щом г-жа Полгри напусна класната стая, аз се отпуснах на един стол, защото ми се виеше свят. Не можех да се съсредоточа върху урока, както и Алвиън между впрочем. Сетих се за Джили чак след известно време. Тя ме гледаше с онзи безучастен израз, който си мислех, че завинаги съм прогонила от лицето й.

Джили разбираше всичко.

Тя знаеше, че ние заминаваме, а тя остава.

Горях от нетърпение да започна приготвянето на багажа. С Алвиън обядвахме в класната стая, но всъщност нямахме апетит, поровихме малко из чиниите и бързо се отидохме в стаите си да се подготвим за пътуването.

Нямах много багаж. Сивата и лилавата ми рокля бяха чисти, за пътуването избрах сивата, защото бе по-плътна и удобна. Извадих и зелената копринена рокля, с която танцувах на бала. Чудех се дали да взема и нея. Защо не? Може би щеше да ми удаде подходящ случай да я облека.

Измъкнах и гребена, и шала. Затъкнах гребена в косите си, а шала небрежно метнах на раменете си.

Спомних си за мига, в който Питър ме улови под ръка и ме поведе към центъра на залата, за да открием бала. Затананиках мелодията на традиционния танц и неусетно краката ми сами се понесоха по пода, сякаш онази незабравима нощ се бе върнала и аз отново се намирах в балната зала.

Не бях чула кога е влязла Джили и се стреснах, когато я забелязах до себе си. Тя ме гледаше с широко отворени очи.

Спрях да танцувам. Почувствах се страшно неудобно, че детето ме изненада в такъв неподходящ момент. Погледът й се местеше от пътната чанта към купчината сгънати дрехи на леглото. Радостта ми начаса отстъпи място на униние, защото разбрах, че Джили много ще страда по време на отсъствието ми.

Клекнах до нея и я прегърнах.

— Заминавам само за малко, Джили.

Тя стисна очите си, за да не ме гледа.

— Джили, моля те, чуй ме! Ще се върна скоро!

Тя поклати глава, а измежду стиснатите й клепачи закапаха сълзи.

— Тогава ще продължим заниманията. Ти ще чертаеш букви в пясъка и скоро ще можеш да пишеш името си.

Разбрах, че не мога да я утеша по никакъв начин. Джили се отскубна от прегръдките ми, втурна се към леглото и заизмъква дрехите от пътната ми чанта.

— Не, Джили, не бива да правиш така. — Взех я на ръце и седнах в люлеещия се стол. Притисках я до себе си и я люлеех. — Аз ще се върна, Джили. След седмица отново ще бъда тук.

— Няма да се върнете… Тя… Тя…

— Кажи ми, Джили…

— Тя… си отиде.

За миг забравих, че заминавам при Конън, защото разбрах, че Джили знае нещо важно, което би могло да разсее мистерията около смъртта на Алис

— Джили, тя сбогува ли се с теб, преди да си тръгне?

Детето поклати глава, сълзи се стичаха по бледите му страни.

— Джили, моля те, разкажи ми какво се случи… Ти видя ли я как си отива?

Детето се притисна към мен и зарови лице в гърдите ми. Погалих я по косите, сетне се отдръпнах и я погледнах, ала очите й бяха затворени.

Изведнъж тя отново се втурна към леглото и започна да вади дрехите ми от чантата.

— Не… — отчаяно викаше Джили. — Не… не…

— Аз ще се върна, скъпа! След няколко дни съм при теб!