Градт и звездите

Някой ден — може би след години или векове — тия безмозъчни медузи отново щяха да се съберат и огромният полип щеше да се възроди, спомените му да се свържат и съзнанието му отново да изгрее. Алвин се запита как ли ще приеме неговите открития — може би нямаше да се радва да узнае истината за Учителя. Всъщност можеше направо да отхвърли мисълта, че безбройните векове на търпеливо очакване са били напразни.

А бяха ли? Колкото и да са били заблудени тия същества, дългото им бдене най-сетне бе възнаградено. Като по чудо те бяха спасили от миналото знания, които иначе щяха да се изгубят завинаги. Сега най-после можеха да почиват и вярата им да отмине подир милионите други учения, които някога са се смятали за вечни.

XIX

Замислени и мълчаливи, двамата се върнаха към чакащия кораб и скоро крепостта отново се превърна в тъмна сянка сред хълмовете. Тя се смали стремително, докато заприлича на черно немигащо око, загледано завинаги към космоса. Скоро я изгубиха сред огромната панорама на Лис.

Алвин не спря машината, тя продължаваше да се издига, докато под тях се простря целият Лис — зелен остров сред жълто море. Алвин никога преди не бе летял толкова високо; когато най-после спряха, под тях се виждаше цялото земно кълбо. Сега Лис изглеждаше съвсем дребен, като изумрудено петънце върху ръждивата пустиня… но далеч по извивката на глобуса нещо блестеше като скъпоценност, сътворена от човешка ръка. И така Хилвар видя Диаспар за пръв път.

Те дълго седяха и гледаха как Земята се върти под тях. Навярно от всичките си древни постижения Човек най-малко би могъл да си позволи да изгуби тъкмо това. Алвин би искал да покаже този свят на управниците в Лис и Диаспар.

— Хилвар — запита най-сетне той, — мислиш ли, че постъпвам правилно?

Въпросът изненада Хилвар. Той не подозираше за внезапните съмнения, обхващащи понякога приятеля му, и все още не знаеше за срещата на Алвин с Централния компютър, която тъй силно му бе повлияла. Не беше лесно да отговори безпристрастно на този въпрос, също като Хедрон, макар и не толкова осезателно, Хилвар усещаше как характерът му се топи. Той безпомощно потъваше във вихъра, който Алвин оставяше подир себе си през живота.

— Вярвам, че си прав — бавно отговори Хилвар. — Нашите народи прекалено дълго са били разделени.

Това, помисли той, бе вярно, макар да разбираше, че чувствата му влияят върху отговора.

Но Алвин все още се тревожеше.

— Едно нещо ме смущава — неспокойно каза той — това е разликата в продължителността на живота.

Не каза нищо повече, но и двамата знаеха мислите на събеседника.

— Аз също се боях от това — призна Хилвар, — но мисля, че проблемът ще се реши сам, когато двата ни народа отново се опознаят. Не може и двете страни да са прави — нашият живот може да е прекалено кратък, а вашият сигурно е твърде дълъг. В крайна сметка ще стигнем до компромис.

Алвин се питаше дали е така. Вярно, в тази насока се криеше единствената надежда, но преходните векове щяха да бъдат наистина трудни. Отново си припомни горчивите думи на Серанис: „И той, и аз ще бъдем мъртви от векове, а ти ще си останеш млад“. Много добре, щеше да приеме условията. Дори и в Диаспар тази сянка тегнеше над всички приятелства — когато дойде краят, няма значение дали са минали сто или милион години.

Със сигурност, надхвърляща всяка логика, Алвин знаеше, че благото на човечеството изисква тия две култури да се смесят, при подобни обстоятелства личното щастие нямаше значение. За миг той зърна човечеството като нещо повече от жив фон на собствения му живот и без да се колебае, прие нещастието, което щеше да му донесе някой ден този избор.

Светът под тях продължаваше безкрайното си въртене. Доловил настроението на приятеля си, Хилвар не изрече нито дума, докато Алвин не наруши мълчанието.

— Когато за пръв път напуснах Диаспар — каза той, — аз не знаех какво се надявам да намеря. Някога бих бил доволен и предоволен от Лис… ала сега всичко на Земята ми изглежда тъй дребно и незначително. Всяко мое откритие надигаше все по-мащабни въпроси и откриваше нови хоризонти. Питам се как ли ще свърши…

Хилвар никога не бе виждал Алвин толкова философски настроен и не искаше да прекъсва монолога му. През последните няколко минути бе узнал много за приятеля си.

— Роботът ми каза — продължаваше Алвин, — че този кораб може да достигне Седемте слънца за по-малко от ден. Мислиш ли, че си струва да отида?

— Мога ли да те спра? — спокойно отвърна Хилвар.

Алвин се усмихна.

— Това не е отговор — каза той. — Кой знае какво се крие там, в космоса? Може би Завоевателите са напуснали Вселената, но нищо чудно и други разумни същества да са враждебно настроени към човека.

— Защо? — запита Хилвар. — Това е един от въпросите, които нашите философи обсъждат от хилядолетия. Истински разумна раса едва ли може да бъде войнствена.

— Но Завоевателите?…

— Те са загадка, признавам. Ако наистина са били войнствени, досега трябва да са се самоунищожили. И даже да не са… — Хилвар посочи към безкрайните пустини под тях. — Някога сме имали Империя. Какво могат да ни поискат сега?

Алвин леко се изненада, че някой друг тъй пълно споделя възгледите му.

— Всички ваши хора ли мислят така? — запита той.

— Малцина. Средната личност не се тревожи от тия работи, но навярно би казала, че ако Завоевателите наистина са искали да унищожат Земята, щяха да го направят преди милиони години. Не вярвам днес някой да се бои от тях.

— В Диаспар нещата стоят съвсем другояче — каза Алвин. — Нашите хора са ужасни страхливци. Треперят от мисълта да напуснат града си и не знам какво ще се случи, когато чуят, че съм намерил звездолет. Джесерак сигурно вече е казал на Съвета. Много бих искал да знам какво правят.

— Аз мога да ти кажа. Готвят се да посрещнат първата делегация от Лис. Серанис току-що ми съобщи.

Алвин отново погледна към екрана. С един поглед можеше да обхване разстоянието между Лис и Диаспар; първата от целите му бе постигната, но днес това му изглеждаше дреболия. И все пак го обхващаше задоволство — сега дългите ери на безплодна изолация сигурно щяха да свършат.

Мисълта, че е успял в начинанието, което някога бе върховната му мисия, пропъди последните съмнения на Алвин. Той бе изпълнил дълга си тук на Земята по-бързо и по-решително, отколкото смееше да се надява. Пред него се разчистваше пътят за онова, което можеше да стане неговото последно и несъмнено най-голямо приключение.

— Ще дойдеш ли с мен, Хилвар? — запита той, осъзнавайки прекалено ясно за какво моли.

Хилвар го погледна втренчено.

— Няма нужда да питаш, Алвин — отвърна той. — Казах на Серанис и на всичките си приятели, че тръгвам с теб… още преди час.

Вече бяха на огромна височина, когато Алвин даде на робота последните инструкции. Корабът беше почти неподвижен и Земята, може би на хиляда мили от тях, почти изпълваше небето. Не изглеждаше много привлекателна, Алвин се питаше колко ли кораби в миналото са увисвали тук за малко и сетне са продължавали по пътя си.

Настъпи затишие, сякаш роботът проверяваше приборите и системите, останали в бездействие за цели геологически ери. После се раздаде едва доловим звук — първият, който Алвин чуваше от тази машина. Тонът на тихия бръм бързо се надигаше октава след октава, докато изчезна отвъд границите на слуха. Алвин не усети промяна в движението, но внезапно забеляза, че звездите бавно плуват през екрана. Земята се появи, търкулна се покрай тях… сетне пак се появи, леко изместена. Корабът „душеше“, играеше през пространството като стрелка на компас, търсеща севера. Няколко минути небето се въртя и танцува около тях, докато най-сетне корабът спря — гигантски снаряд, насочен към звездите.

Сред екрана лежеше в цялата си дъгоцветна прелест огромният пръстен на Седемте слънца. Все още се виждаше малка част от Земята, като тъмен полумесец, обрамчен в златото и пурпура на залеза. Алвин разбра, че ще се случи нещо несравнимо с досегашния му жизнен опит. Вкопчен в креслото, той чакаше, секундите летяха и Седемте слънца пълзяха по екрана.