Доктор Джекил и господин Хайд

Зад ъгъла, на изхода на страничната улица, имаше площад с хубави стари къщи, сега в по-голямата си част изгубили някогашната си претенциозност и давани под наем като апартаменти или отделни стаи на всякакъв вид и с всякакво положение хора: гравьори на карти, архитекти, второстепенни адвокати и агенти на съмнителни предприятия. Една от къщите обаче, втората от ъгъла, продължаваше да стои без наематели; пред нейната врата, която говореше за голямо богатство и разкош, макар че сега тънеше в мрак и само ветрилообразният прозорец над нея светеше, Атърсън спря в почука. Отвори му добре облечен възрастен слуга.

— Доктор Джекил в къщи ли е, Пуул? — запита адвокатът.

— Ще проверя, господин Атърсън — каза Пуул и покани посетителя в голям, удобен, с нисък таван хол, настлан с каменни плочи, отопляван както извънградските къщи от буен огън в камината и обзаведен със скъпи дъбови мебели.

— Бихте ли почакали тук край огъня, господине? Или да ви запаля лампа в столовата?

— Ще почакам тук, благодаря — каза адвокатът, приближи и се облегна на високата решетка пред камината.

Холът, в който той остана сега самичък, беше любима приумица на неговия приятел доктора; самият Атърсън беше свикнал да говори за него като за най-приятната стая в Лондон. Но тази вечер той беше дълбоко потресен: лицето на Хайд гнетеше паметта му; той чувствуваше, което рядко ставаше с него, отвращение и погнуса от живота; и в мрачното си настроение като че ли четеше някаква закана в отблясъците, които пламъците на огъня хвърляха върху полираните шкафове, а бавно помръдващата сянка върху тавана. Засрами се, че му олекна, когато Пуул се върна да каже, че доктор Джекил е излязъл.

— Видях господин Хайд да влиза през вратата на старата дисекционна, Пуул — рече Атърсън. — Това редно ли е, когато доктор Джекил го няма в къщи?

— Съвсем редно, господин Атърсън — отговори слугата; — господин Хайд си има ключ.

— Изглежда, твоят господар има голямо доверие в този млад човек, Пуул — подхвана другият, размишлявайки.

— Да, господине, наистина е така — отговори Пуул. — На нас всички ни е наредено да му се подчиняваме.

— Аз не си спомням някога да съм се запознавал с този Хайд — продължи Атърсън.

— Съвсем не, господине. Той никога не вечеря тук — отговори главният слуга. — Всъщност ние много малко го виждаме в тази част на къщата; той най-често идва и си отива през лабораторията.

— Добре; лека нощ, Пуул.

— Лека нощ, господин Атърсън.

И адвокатът пое към дома си много огорчен. „Бедният Хари Джекил — мислеше си той, — нещо ми подсказваше, че е затънал дълбоко! Той беше буен на младини, наистина доста отдавна; но по закона на бога няма ограничения. Това трябва да е причината: призракът на някой стар грях, язвата на някакво скрито безчестие; наказание и pede claudo 4, идващо години след като паметта е забравила и себелюбието е простило грешката.“ Адвокатът, изплашен от тази мисъл, се зарови за известно време в собственото си мигало, опипвайки всяко кътче на паметта си, да не би случайно да изскочи оттам изневиделица старо злодеяние. Миналото му беше доста безупречно: малцина биха могли да четат летописите на своя живот с такова слабо безпокойство; въпреки това Атърсън се почувствува крайно унизен от много злини, които беше сторил, и отново възвисен от трезва и плаха благодарност, задето неведнъж бе на косъм от извършването на осъдителни деяния и все пак не ги беше извършил. Тогава, завръщайки се към предишния предмет на размишленията си, той долови искрица надежда. „Този господин Хайд, ако бъде проучен — рече си адвокатът, — сигурно ще се стигне до неговите тайни: тъмни тайни, такива, в сравнение с които дори най-лошите тайни на бедния Джекил биха напомняли слънчев лъч. Нещата не могат да продължават така. Побиват ме тръпки, като си помисля как тая твар се промъква като крадец до леглото на Хари; бедният Хари, какво ще изпита, щом се събуди! И опасността от това, защото ако този Хайд подозре съществуването на завещанието, може да побърза да наследи всичко. О-о, аз трябва да сложа прът в колелото… само Джекил да ми позволи — прибави той, — само Джекил да ми позволи.“ Защото Атърсън още веднъж видя пред очите си като в огледало странните клаузи на завещанието.

ДОКТОР ДЖЕКИЛ БЕШЕ СЪВСЕМ СПОКОЕН

Подир две седмици съвсем случайно докторът даде една от своите приятни вечери за около пет–шест свои стари близки приятели, всички интелигентни, почтени господа и всички ценители на хубавото вино; и Атърсън направи така, че остана, след като другите си отидоха. Това не беше нещо ново, беше се случвало десетки пъти. Там, където обичаха Атърсън, обичаха го както се полага. Домакините задържаха строгия адвокат, когато безгрижните и с по-развързани езици бяха вече на прага; обичаха неговата ненатрапчива компания, да се насладят на усамотението, да отрезвят своето съзнание чрез богатото мълчание на този човек след разточителството и напрежението на веселбата. Доктор Джекил не беше изключение от това правило и както седеше сега на другия край на камината — едър, добре сложен, без бръчки по лицето мъж на петдесет години, може би с малко лукав вид, но подчертано способен и любезен, — можеше човек да разбере от погледите му, че изпитва искрено и топло чувство към Атърсън.

— Исках да поговоря с тебе, Джекил — започна адвокатът. — Спомняш си твоето завещание, нали?

Всеки страничен наблюдател би сметнал за неуместен въпроса; докторът обаче го прие весело.

— Бедни ми, Атърсън — каза той, — ти си нещастен с такъв клиент. Не съм виждал човек по-разстроен от тебе поради това мое завещание, като изключим разочарованието на онзи тесногръд педант Лениън от това, което нарече моя научна ерес. О-о, зная, той е добър човек — няма защо да се мръщиш, — един прекрасен човек и аз винаги държа да се виждам често с него. Все пак Лениън е тесногръд педант; несведущ, досаден педант. Никой никога не ме е разочаровал повече от Лениън.

— Ти знаеш, че аз никога не съм одобрявал този документ — продължи Атърсън, безмилостно пренебрегвайки новоповдигнатия въпрос.

— Завещанието ми? Да, наистина, зная това — рече докторът малко остро. — Казвал си ми го.

— Е, добре, аз пак ти го казвам — продължи адвокатът. — Удаде ми се да науча нещо за младия Хайд.

Голямото хубаво лице на доктор Джекил побледня чак до устните и нещо помрачи очите му.

— Не искам да слушам повече — заяви той. — Струва ми се, че се разбрахме да не говорим по този въпрос.

— Онова, което чух, е гнусно — каза Атърсън.

— То не може да промени нещата. Ти не разбираш положението ми — отговори докторът с известна непоследователност в държанието си. — Аз съм в окаяно състояние, Атърсън; положението ми е много особено… много. И не може да се оправи просто с един разговор.

— Джекил — каза Атърсън, — ти ме познаваш: аз съм човек, на когото можеш да се довериш. Освободи съзнанието си от този кошмар с доверие; и не се съмнявам, че ще мога да те измъкна от усложнението.

— Добри ми Атърсън — рече докторът; — много мило от твоя страна, изключително мило! Не мога да намеря думи да ти благодаря. Напълно ти вярвам: бих ти се доверил повече, отколкото на всеки друг, повече, отколкото на самия себе си, ако имах избор. Но наистина не е това, което предполагаш, не е така лошо и само за да успокоя сърцето ти, ще ти кажа едно: когато пожелая, мога тутакси да се освободя от Хайд. Давам ти честната си дума и отново ти благодаря. Ще прибавя само още една думичка, Атърсън, която, уверен съм, ще вземеш откъм добрата й страна; това е частна работа и те моля да не се месиш в нея.

Атърсън помисли малко, загледан в огъня.

— Не се съмнявам, че си съвсем прав — каза той най-сетне, като ставаше.

— Но понеже зачекнахме този въпрос, и то за последен път, надявам се — продължи докторът, — има едно нещо, което бих искал да разбереш. За мен бедният Хайд наистина значи много. Зная, че си го видял; той ми каза и се боя, че е бил груб. Но аз искрено се интересувам много от този млад човек и ако умра, Атърсън, искам да ми обещаеш, че ще се държиш добре е него и ще му осигуриш правата. Мисля, че би го направил, стига да знаеше всичко, и ще ме облекчиш от голям товар, ако ми обещаеш.