Игра на тронове

При допира на ръката на Джофри до ръкава й сърцето й затупка още по-бързо.

— Какво бихте искали да правим?

„Да бъда с теб“ — помисли Санса, но отговори:

— Каквото вие пожелаете, мой принце.

Джофри се позамисли.

— Ами, можем да пояздим.

— О, толкова обичам ездата — каза Санса.

Джофри погледна Лейди, която я следваше неотлъчно.

— Вашата вълчица плаши конете, а моето куче, изглежда, плаши вас. Хайде да оставим и нея и него, и да тръгнем само двамата, какво ще кажете?

Санса се поколеба.

— Както желаете. Предполагам, че ще мога да завържа Лейди тук някъде… — Но не го разбра. — Не знаех, че си имате куче…

Джофри се засмя.

— Всъщност той е кучето на майка ми. Тя му нареди да ме пази и той го прави.

— Имате предвид Хрътката. — Дощя й се да се удари по главата, че е толкова несхватлива. Принцът изобщо нямаше да я обикне, ако изглежда глупава. — Безопасно ли е да го оставим?

Принц Джофри, изглежда, се възмути, че му задават такъв въпрос.

— Не бойте се, милейди. Аз вече съм почти пълнолетен и не се бия с дърво като братята ви. Нямам нужда от Клегейн. Това ми е достатъчно.

Извади меча си и й го показа. Дълъг меч, все пак скъсен малко, за да става за дванадесетгодишно момче. Бляскава синя стомана, кована в замък и двуостра, с кожена ръкохватка и златен предпазител с форма на лъвска глава. Санса възкликна очарована. Джофри остана доволен.

— Нарекъл съм го Лъвски зъб — каза той.

И така те оставиха нейното вълчище и неговия телохранител и се отправиха на изток по северния бряг на Тризъбеца, без никакви други спътници освен Лъвския зъб.

Прекрасен ден беше. Вълшебен. Въздухът бе топъл и наситен с мирис на цветя, а и горите тук притежаваха такава нежна прелест, каквато Санса не беше виждала на север. Конят на принц Джофри беше дорест бегач, бърз като вятъра, и той го яздеше с безразсъдна свобода и толкова бързо, че Санса напрягаше до сетни сили кобилата си, за да не изостане. Беше ден за приключения. Разгледаха пещерите около речния бряг, проследиха една дива котка до леговището й, а щом огладняха, Джофри намери по дима на комина някаква укрепена със стена фермерска къща и нареди на селяците да донесат храна и вино за него и дамата му. Похапнаха прясна пъстърва, току-що уловена от реката, и Санса изпи толкова вино, колкото не беше пила в живота си.

— Татко ни разрешава да изпиваме само по една чаша, и то само на празници — призна тя на принца.

— Моята годеница може да пие толкова, колкото иска — отвърна й Джофри и й допълни чашата.

След като се нахраниха, продължиха по-бавно. Джофри й попя с високия си, приятен и чист глас. Санса беше малко замаяна от виното.

— Дали да не се връщаме вече? — попита го тя.

— Скоро — отвърна Джофри. — Полето на битката е точно пред нас, там, където реката завива. Там, както знаеш, баща ми е убил Регар Таргариен. Цапардосал го е в гърдите. Прас, направо през бронята. — Джофри размаха въображаем чук, за да й покаже точно как е станало. — После чичо ми убил стария Ерис и татко станал крал. Какъв е този шум?

Санса също го чу. Сред дърветата се носеше някакво тропане. Щрак, храс, прас.

— Не знам — вдигна рамене тя. Но се притесни. — Джофри, хайде да се връщаме.

— Искам да видя какво е. — Джофри обърна коня си по посоката на шумовете и Санса нямаше избор, освен да го последва. Шумът се усили и стана по-ясен — тракане на дърво в дърво, и с приближаването им започнаха да чуват и дишане, и някакво пъшкане от време на време.

— Там има някой — каза Санса с тревога. Усети се, че си мисли за Лейди, и съжали, че вълчището не е с нея.

— С мен си в безопасност. — Джофри извади своя Лъвски зъб от ножницата. Съсъкът на стоманата, излизаща от кожата, я изплаши. — Насам — каза той и подкара към една група дървета.

Зад нея, на една полянка над реката се натъкнаха на момче и момиче, които си играеха на рицари. „Мечовете“ им бяха дървени пръчки — като дръжки на дворни метли, а те тичаха през тревата и разгорещено замахнаха един срещу друг. Момчето беше с няколко години по-голямо, с една глава по високо и много по-силно, и сега нападаше. Момичето — кльощаво и облечено в подгизнал от пот кожен костюм, отбиваше и успяваше да посрещне с пръчката си повечето удари на момчето, но не всички. Когато тя се умори да замахва по него, той подхвана пръчката й със своята, изметна я настрани и дървото я удари силно през пръстите. Тя извика и изтърва оръжието си.

Принц Джофри се засмя. Момчето се озърна, ококорило очи и стъписано, и също пусна пръчката си на тревата. Момичето ги изгледа ядосано и засмука ударените кокалчета на пръстите си, за да облекчи болката.

— Аря? — извика невярващо Санса.

— Махайте се! — викна Аря и от очите й закапаха сълзи на яд. — Какво търсите тук? Оставете ни.

Джофри запремества поглед от Аря към Санса и обратно.

— Сестра ти ли е? — Тя кимна и се изчерви. Джофри огледа момчето — неугледен момък с грубовато луничаво лице и гъста рижа коса.

— Ти кой си, момче? — попита с властен тон принцът, без да се съобразява, че другият е с няколко години по-голям.

— Мика — измърмори момчето. Беше познал принца и извърна очи. — Милорд.

— Момчето на касапина — каза Санса.

— Той е мой приятел — заяви рязко Аря. — Оставете го на мира.

— Момче на касапин, което иска да става рицар, така значи? — Джофри скочи от коня си с меча в ръката. — Вдигай си меча, касапче — подвикна принцът със светнали от насмешка очи. — Да те видим колко си добър.

Мика стоеше на мястото си замръзнал от страх.

Джофри пристъпи към него.

— Хайде, вдигай го. Или се биеш само с малки момичета?

— Тя ме помоли, милорд — отвърна Мика. — Тя ме помоли.

От един поглед Санса забеляза червенината по лицето на Аря и разбра, че казва истината, но Джофри не беше в настроение да го слуша. Виното беше размътило ума му.

— Ще си вземеш ли най-после меча?

Мика поклати глава.

— То е само пръчка, милорд. Не е никакъв меч, само пръчка е.

— А ти си само едно касапче, никакъв рицар не си. — Джофри надигна Лъвския зъб и допря острието му в бузата на Мика малко под окото. Момчето на касапина стоеше и трепереше. — Ти знаеш ли, че удряше сестрата на моята дама бе? — Там, където върхът на меча му се притискаше в плътта, разцъфна алена пъпка и по бузата на момчето потече струйка кръв.

— Престанете! — изпищя Аря. И надигна изтърваната си пръчка.

Санса се уплаши.

— Аря, ти стой настрана.

— Няма да го нараня… много — каза принц Джофри на Аря, без да отмества погледа си от касапчето.

Аря тръгна към него.

Санса започна да се смъква от кобилата си, но закъсня. Аря замахна с две ръце. Последва силен пукот, дървото се счупи в тила на принца — и после всичко стана наведнъж: Джофри се олюля, обърна се и зарева мръсни ругатни. Мика се затича към дърветата, колкото му държаха краката. Аря отново замахна, но този път Джофри пресрещна тоягата й с Лъвския зъб и тя отхвърча от ръцете й. Тилът му беше целият в кръв, а очите му бяха пламнали. Санса закрещя:

— Не! Спрете, спрете, спрете и двамата, всичко разваляте!

Но никой не я слушаше. Аря грабна едни камък от земята и го хвърли към главата на Джофри. Но вместо него улучи коня му и червеният жребец скочи побеснял на задните си крака и препусна в галоп към Мика.

— Спрете, спрете, спрете! — пищеше Санса.

Джофри замахна с меча си към Аря и от устата му се засипаха гнусотии — ужасни, мръсни думи. Аря се дръпна, вече изплашена не на шега, но Джофри я последва и я подгони, притисна я в едно дърво. Санса не знаеше какво да направи. Само гледаше безпомощно, почти заслепена от сълзите си.

После някаква сива мъгла профуча край нея и изведнъж се появи Нимерия, скочи и челюстите й се стегнаха около ръката на Джофри с меча. Стоманата изпадна от пръстите му, вълчицата го събори и двамата се затъркаляха по тревата; вълчицата ръмжеше и дереше ръкава му, а принцът пищеше от болка.