Игра на тронове

Намери Аря на брега на Тризъбеца. Сестра й се мъчеше да укроти Нимерия, за да изтрие калта от козината й. Вълчицата, изглежда, не харесваше досадната процедура. Аря носеше същия кожен костюм за езда като вчера и онзи ден.

— По-добре си облечи нещо хубаво — каза й Санса. — Така нареди септа Мордейн. Ще пътуваме в къщата на колела с кралицата и принцеса Мирцела.

— Аз не — отвърна Аря, докато се мъчеше да среши сплъстено валмо от сивата козина на Нимерия. — Двамата с Мика ще пояздим нагоре по течението да потърсим рубини при брода.

— Рубини ли? — обърка се Санса. — Какви рубини?

Аря я изгледа, все едно искаше да каже, че е много глупава.

— Рубините на Регар. Там крал Робърт го е убил и е спечелил короната.

Санса погледна с неверие мършавата си сестра.

— Не можеш да търсиш някакви си рубини, когато принцесата ни очаква. Кралицата ни е поканила и двете.

— Не ме интересува — каза Аря. — Къщата на колела дори няма прозорци, нищо не можеш да видиш.

— Какво толкова искаш да гледаш? — подразни се Санса. Беше толкова възбудена от поканата, а тъпата й сестра щеше да провали всичко, точно както се опасяваше. — Само поля, ферми и укрепления.

— Не е така. — упорито възрази Аря. — Ако дойдеш някой път с нас, ще се увериш.

— Мразя ездата — сърдито заяви Санса. — Само се потиш, цапаш се и после цялата си натъртена.

Аря сви рамене.

— Стой мирно — сопна се тя на Нимерия. — Няма да те заболи. — После се обърна към Санса. — Когато пресичахме Шийката, преброих трийсет и шест цветя, каквито не бях виждала, а Мика ми показа лъвски гущер.

Санса потръпна. Това пресичане на Шийката беше продължило дванадесет дни. Тътриха се по някакъв лъкатушен път, през някакво безкрайно черно тресавище, и всеки миг от този тягостен път й беше противен. Въздухът беше влажен и душен, а пътят — толкова тесен, че дори не можеха да си направят приличен лагер през нощта, а трябваше да спират на самия път. Наоколо ги притискаха гъсти гори с полузатънали в тиня дървета, с клони, от които се спускаха завеси сивкав мъх. Из тинята цъфтяха някакви огромни цветове и се носеха лениво по застоялата вода, но ако човек бе толкова глупав, че да нагази във водата да ги откъсне, дебнеха да го засмучат подвижни пясъци, змии съскаха от дърветата и лъвски гущери със зейнала паст, полупотопени във водата, като огромни черни дънери с очи и зъби.

Но всичко това естествено не беше спряло Аря. Един ден тя се върна, ухилена с конската си усмивка, с чорлава коса и цялата оплескана с кал, стиснала до гърдите си раздърпана китка пурпурни и зелени блатни цветя. За татко. Санса все се надяваше, че той ще каже на Аря да се държи прилично като знатна млада дама, каквато уж беше, но той така и не го каза. Само я прегърна и й благодари за цветята. Това още повече влоши положението. След това се оказа, че пурпурните цветя ги наричали „отровни целувки“ и Аря получи обриви по ръцете. Санса се обнадежди, че това поне ще я вразуми, но Аря само се засмя и на другия ден се наплеска с кал по ръцете като някаква невежа блатна жена, само защото приятелят й Мика казал, че това щяло да спре сърбежа. Имаше отоци по ръцете и по раменете — виолетови подутини и повехнали жълто-зеленикави кели — Санса ги видя, когато сестра й се съблече за спане. Как ги понасяше, само седемте богове знаеха.

Аря продължаваше да вчесва калната козина на Нимерия и да дрънка за разни неща, които била видяла по пътя на юг.

— Миналата седмица открихме онази запустяла стражева кула, а предния ден гонихме стадо диви коне. Трябваше да видиш само как побягнаха, като усетиха миризмата на Нимерия. — Вълчицата се задърпа в ръцете й и Аря я сгълча. — Престани, трябва да те оправя и от другата страна, цялата си се окаляла.

— Не бива да се отдалечаваш от колоната — напомни й Санса. — Татко така каза.

Аря сви рамене.

— Аз не се отдалечавам много. Все едно, Нимерия винаги е с мен. Пък и не винаги се отдалечавам. Понякога е забавно просто да пояздиш край фургоните и да си поговориш с хората.

Санса много добре знаеше що за хора бяха тези, с които Аря обичаше да си говори: скуайъри, коняри и слугинчета, старци и голи дечица, свободни конници с груби езици и съмнителен произход. Аря можеше да се сприятели с всеки. Този Мика беше най-тежкият случай. Момче на един касапин, тринайсетгодишен и див, спеше във фургона с месото и вонеше като дръвника за клане. Само от външността му на Санса й прилошаваше, но Аря, изглежда, предпочиташе неговата компания пред нейната.

Търпението й взе да се изчерпва.

— Трябва да дойдеш с мен — твърдо заяви тя на сестра си. — Не можеш да откажеш на кралицата. Септа Мордейн ще те чака.

Аря не й обърна внимание и дръпна силно с чесалото. Нимерия изръмжа и отскочи настрани.

— Ела веднага!

— Ще ни черпят с лимонов кейк и чай — продължи Санса с цялото благоразумие на изтънчена дама. Лейди се отри в крака й. Санса я почеса между ушите, както обичаше, и Лейди клекна до нея и загледа Аря и Нимерия. — Защо толкова държиш да яздиш онзи миризлив стар кон и цялата да се натъртиш и изпотиш, след като можеш да се изтегнеш на възглавнички и да си похапваш кекс с кралицата?

— Не я харесвам кралицата — подхвърли разсеяно Аря. Санса ахна, слисана, че дори Аря може да си позволи да каже такова нещо, но сестра й продължи да дрънка. — Пък и тя няма да ми позволи да взема Нимерия. — Пъхна чесалото зад колана си и запристъпва към Нимерия. Вълчицата я загледа нащрек.

— В кралската къща на колела няма място за вълк — каза Санса. — И освен това знаеш много добре, че принцеса Мирцела се бои от тях.

— Мирцела е бебе. — Аря сграбчи Нимерия за врата, но в момента, в който измъкна чесалото, вълчицата се дръпна от ръцете й и побягна. Обезсърчена, Аря хвърли чесалото на земята и извика: — Лош вълк!

Санса се усмихна, без да иска. Веднъж кучкарят й бе казал, че всяко животно с времето възприема нрава на господаря си. Наведе се и прегърна с обич своята Лейди. Лейди я близна по бузата и Санса се изкикоти. Аря чу и се извърна ядосана.

— Не ме интересува какво казваш, отивам да яздя.

Дългото й конско лице се стегна упорито, което значеше, че пак е решила да направи нещо на своя глава.

— Боговете са ми свидетели, Аря, понякога се държиш толкова детински — подвикна й Санса. — Тогава ще отида сама. Дори така ще е още по-добре. Двете с Лейди ще изядем всичкия лимонов кекс и ще си прекараме много по-добре без теб.

И се обърна да се връща. Аря извика зад гърба й:

— Те и Лейди няма да ти разрешат да вземеш. — И докато Санса намисли какво да й отговори, беше хукнала да гони Нимерия по реката.

Сама и унизена, Санса тръгна по дългата пътека към хана, където знаеше, че ще я чака септа Мордейн. Лейди пристъпваше до нея. Едва не заплака. Нищичко друго не искаше, освен нещата да са хубави и прелестни, като в песните. Защо не можеше Аря да бъде сладичка, нежна и мила като принцеса Мирцела? Щеше да си я харесва, ако беше такава.

Санса така и не можеше да проумее как е възможно две сестри, родени само с две години разлика, да са толкова различни. Колко по-лесно щеше да е, ако Аря беше копеле като Джон. Ами че тя дори приличаше на Джон, с дългото лице и кафявата коса на Старките, и нищичко не беше взела от лейди майка им, нито в лицето, нито в цветовете. А майката на Джон била от простите, както разправяха. Веднъж като малка Санса дори беше попитала мама да не би тук да има някаква грешка. Сигурно гръмкините са откраднали истинската й сестра и са я подменили. Но майка й тогава само се засмя. Не, каза й тя, Аря си е нейна дъщеря и пълноправна сестра на Санса, кръв от тяхната кръв. Санса не можеше да намери обяснение защо майка й ще лъже за такова нещо и затова реши, че трябва да е вярно.

Но щом приближи до средата на лагера, набързо забрави за унинието си. Около кралската къща на колела се беше струпала тълпа. Санса чу възбудени гласове, бръмчащи като рой пчели. Видя, че вратите са широко отворени и че кралицата стои горе на дървените стъпала и се усмихва на някого сред множеството долу. Чу думите й: