Птят на кинжала

Е, колата, така да се каже, подрусваше от време на време, като се имаше предвид всичко, което скоро можеше да ги връхлети. Което със сигурност щеше да ги връхлети. Това, че Нинив си получи шапката, трудно можеше да се нарече буца на пътя, но за малко щеше да обърне колата — Алайз все пак я беше намерила и и я връчи, поучавайки Нинив да не си я сваля от главата, ако иска да си запази хубавичката нежна кожица да не изгори. Нинив изгледа със зяпнала уста как сивокосата жена се забърза да се оправя с поредната дреболия, след което нарочно напъха шапката в дисагите си.

Още от самото начало Нинив се беше заела да подравнява същинските буци, но Алайз все се оказваше пред нея и там, където Алайз намереше буца, буцата се подравняваше от само себе си. Няколко благороднички например бяха поискали да им се помогне да си опаковат вещите, при което бяха уведомени най-недвусмислено, че това, което им е казала, е най-сериозно и че ако не скочат тутакси да се оправят, ще им се наложи да преживеят с това, което е на гърбовете им. Скочиха. Някои, и то не само благороднички, промениха намерението си да тръгнат с Айез Седай, след като разбраха, че ще се отива в Андор, и бяха буквално пръждосани. Боси, и им се каза да тичат колкото им държат краката. Всички коне бяха нужни, а те трябваше да се отдалечат достатъчно от фермата, преди да се появят сеанчанците; в най-добрия случай можеше да изловят за разпит всяка, която намереха наблизо. Както можеше и да се очаква, Нинив се развика на Ренайле заради Купата и заради костенурката, използвана от Талаан, която Ренайле най-безцеремонно беше затъкнала под широкия си пояс. Двете тъкмо почнаха да махат с ръце обаче и ето че Алайз се появи и Купата набързо се озова в прегръдките на Сарейта, а костенурката — под грижите на Мерилил. След което Елейн можеше да се наслади на забавната гледка как Алайз размахва пръст под носа на слисаната Ветроловка на Надзорницата на корабите на Ата-ан Миере и я нарича „крадла“; при което Ренайле запелтечи възмутено. Нинив на свой ред също запелтечи и се отдалечи с празни ръце. Елейн не помнеше да я е виждала някога толкова покорна.

Въпреки всичко обаче подготовката не продължи много дълго. Всички жени, които бяха заварили във фермата, се сбраха под бдителните погледи на Плетящия кръг… и на Алайз, която следеше много внимателно кои ще са последните десет. Всички, с изключение на две, в изящно извезани коприни, почти като облеклото на Елейн. Явно не бяха Родственички. Елейн беше сигурна, че тях поне ги чака пране — Алайз нямаше да позволи такава дреболия като знатна кръв да й се изпречи на пътя. Ветроловките се подредиха с конете си, изненадващо смълчани, с изключение на Ренайле, която мърмореше люти клетви всеки път, щом очите й мернеха Алайз. Кареане беше привикана да се върне от хълма. Стражниците докараха конете на своите Айез Седай. Почти всички поглеждаха нащрек към небето и ореолът на сайдар обгръщаше по-старите Айез Седай и повечето Ветроловки. Както и няколко от Родството.

В челото на колоната, при щерната, Нинив опипа ангреала, който все още беше на ръката й, сякаш се канеше тя да направи Прага, колкото и да изглеждаше тъпо. Първо, въпреки че си беше умила лицето — а и шапката си беше сложила на всичко отгоре; странно предвид всичко случило се преди малко — тя продължаваше да залита всеки път, когато загубеше самообладание. Лан стоеше буквално до рамото и с безизразно лице както обикновено, но ако изобщо можеше да се намери мъж, готов да прихване една жена, ако понечи да падне, то това беше той. Дори с гривната и пръстените Нинив едва ли щеше да може да привлече достатъчно, за да изплете Праг. Нещо повече, беше тичала насам-натам из фермата още откакто слязоха от хълма. Докато Елейн беше стояла повечето време на място, без да изпуска сайдар. И освен това познаваше мястото. Нинив се понацупи, щом Елейн прегърна Извора, но прояви достатъчно благоразумие да не каже нищо.

Още от първия миг Елейн съжали, че не помоли Авиенда да й услужи с фигурката на загърнатата в собствената си коса жена — тя също беше изтощена и всичкият сайдар, който успя да извлече, едва стигаше, за да направи нужния сплит. Потоците се олюляха, готови да се измъкнат от хватката й и да заплющят на воля, след което се лепнаха на мястото си толкова внезапно, че тя подскочи. Да прелееш, когато си уморена, съвсем не беше просто, но сега се получи по-зле от всякога. Добре поне, че познатата вертикална резка светна както трябваше и се ушири в отвор точно покрай щерната. Отвор не по-голям от направения от Авиенда — и при това Елейн можеше само да е благодарна, че беше достатъчно широк, за да се провре през него кон. Та тя дори не беше сигурна, че изобщо ще стане. Откъм Родственичките отекнаха „ах“ и „ох“.

— Трябваше да го оставиш на мен — каза тихо Нинив. Тихо, но с язвителна нотка. — За малко щеше да ги оплетеш.

Авиенда изгледа Нинив накриво и на Елейн й се дощя да я стисне за ръката. Тя като че ли смяташе, че трябва да защитава честта на почтисестра си; ако наистина станеха първосестри, Елейн май трябваше да се погрижи да я държи съврем настрана от Нинив, както и от Биргит.

— Важното е, че стана, Нинив — отвърна бързо тя. — Другото е без значение. — Нинив я изгледа тъпо и измърмори нещо как всички днес били решили да я дразнят, сякаш Елейн беше тази, която се заяждаше!

Биргит премина първа, — с готов лък — и се ухили безсрамно на Лан. Елейн долови нетърпението й, примесено със задоволство, може би от това, че този път води пред Лан — между Стражниците винаги съществуваше леко съперничество, — както и с нотка на тревога. Много лека. Елейн познаваше тази ливада много добре; недалече от нея Гарет Брин я беше учил да язди. На около пет мили оттук, отвъд обраслите с рехава гора хълмчета, се намираше едно от именията на майка й. Вече нейни — трябваше да свикне с това. Седемте семейства, които поддържаха къщата и прилежащите й земи, щяха да са единствените хора на половин ден езда наоколо.

Елейн беше избрала това имение, понеже беше толкова изолирано, че тя можеше да влезе в Кемлин преди изобщо някой да е разбрал, че е в Андор. Това можеше да се окаже много необходима предпазна мярка — в различни времена от историята на Андор съперници за Короната на розата бяха задържани като „гости“, докато се откажат от претенциите си. Майка й беше задържала двама такива претенденти, докато получи трона. С повече късмет можеше да изгради здрава основа, докато пристигне Егвийн с останалите.

Лан поведе Мандарб веднага след Биргит и Нинив се люшна напред, сякаш готова да хукне след черния боен кон, но веднага се овладя и изгледа кисело Елейн да не би да посмее да й каже нещо. Пръстите й заиграха свирепо с юздите и очите й с видимо усилие се мъчеха да се извърнат от сияещата рамка, зад която се озова Лан. Устните й се размърдаха. Елейн разбра, че си брои наум!

— Нинив — промълви тя, — наистина нямаме време за…

— Хайде, движение — подвикна им отзад Алайз и плесна подканящо с ръце. — Без бутане и блъскане, но повлекани няма да търпя! Мърдайте!

Главата на Нинив бясно се извърна и на лицето й се изписа болезнена нерешителност. Странно защо пипна широката си шапка със счупените сини пера, след което си свали ръката и изръмжа:

— Ах, дърта козешка… — Останалото не се чу под тропота на копитата на кобилата й през Прага. Елейн изсумтя. И Нинив имаше нахалството да се кара на хората заради техния език! Съжали обаче, че не можа да чуе останалото — първата част вече я знаеше.

Алайз продължи да ги подканя, макар че след първата й подкана едва ли имаше нужда от повече. Дори Ветроловките се разбързаха, хвърляйки притеснени погледи към небето. Дори Ренайле, която пърмореше нещо по адрес на Алайз, което Елейн си отбеляза в някакво кътче на паметта си. Въпреки че да наречеш някого „рибояда боклукчийка“ й се стори твърде умерено. Тя лично предполагаше, че Морският народ яде риба непрекъснато.

Самата Алайз остана почти в тила, само със Стражниците пред нея, сякаш за да подкара и товарните коне. Спря се само за да подаде на Елейн шапката й със зелените пера.