Градт и звездите

На рампата към улицата го чакаше Алистра. Каквото и да бе направила, за да разкрие тайната му, Алвин нямаше нито сили, нито желание да я осъжда. Очевидно тя страдаше и когато изтича нагоре да го поздрави, очите и се напълниха със сълзи.

— О, Алвин! — проплака тя. — Какво ще ти направят?

Алвин пое ръцете и в своите толкова нежно, че и двамата се изненадаха.

— Не се бой, Алистра — каза той. — Всичко ще бъде наред. В края на краищата Съветът няма по-строго наказание от връщането в Информационните хранилища… а кой знае защо, не вярвам да го направи.

В нещастието си тя изглеждаше толкова красива, че дори сега Алвин усети как тялото му по стар навик реагира на нейното присъствие. Но това бе само физическо влечение; не я пренебрегваше, просто вече не можеше да се задоволи само с нея. Той внимателно изтегли ръцете си и последва Джесерак към Дома на Съвета.

Алистра гледаше подир него. Сърцето и се пълнеше със самота, но в него нямаше вече горест. Сега тя знаеше, че не може да го изгуби, защото никога не го е притежавала. И приемайки тази истина, тя започваше да се издига над безсмислените съжаления.

Докато крачеше със свитата си по познатите улици, Алвин едва забелязваше любопитните или ужасени погледи на своите съграждани. Подготвяше аргументите, които можеха да му потрябват, и преработваше историята си в най-благоприятна за него форма. От време на време си повтаряше, че не изпитва ни най-малка тревога и все още е господар на положението.

Няколко минути очакване в преддверието бяха достатъчни за Алвин, за да се запита защо усеща краката си тъй странно слаби, щом не се бои. Познаваше това чувство отпреди, когато с мъка изкачваше последните метри по хълма на Лис — онзи далечен хълм, където Хилвар му показа водопада, онзи връх, откъдето ярката експлозия го привлече в Шалмиран. Запита се какво ли прави сега Хилвар и дали някога ще се срещнат отново. Внезапно разбра, че е много важно да се срещнат.

Огромните врати се разтвориха и той последва Джесерак в Дома на Съвета. Двадесетте му члена вече седяха около полукръглата маса и Алвин самодоволно отбеляза, че няма празни места. Навярно за пръв път от много векове насам Съветът се събираше в пълен състав, без нито един отсъствуващ. Обикновено редките им събрания бяха чиста формалност, всички текущи дела се решаваха с няколко обаждания по визифона, а ако се наложеше — и с разговор между Председателя и Централния компютър.

Алвин бе виждал повечето членове на Съвета и присъствието на толкова много познати лица го успокояваше. Както и Джесерак, те не изглеждаха враждебно настроени — само разтревожени и объркани. В края на краищата те бяха разумни хора. Можеха да се дразнят, че някой е доказал грешката им, но Алвин не вярваше да са му обидени. В древни времена това предположение би било прибързано, ала в някои отношения човешката природа бе отишла далеч напред.

Те щяха да го изслушат честно, но мненията им нямаха значение. Сега Съветът нямаше да го съди. Негов съдия щеше да бъде Централният компютър.

XVI

Формалности нямаше. Председателят обяви събранието за открито и се обърна към Алвин.

— Алвин — любезно произнесе той, — бихме искали да ни разкажеш какво ти се случи, откакто изчезна преди десет дни.

Думата „изчезна“, помисли Алвин, бе твърде многозначителна. Дори и сега Съветът не искаше да приеме, че той наистина е излизал от Диаспар. Запита се дали знаят, че в града са идвали чужденци, но не му се вярваше. В подобен случай биха проявили значително повече тревога.

Разказа историята си стегнато и без драматизъм. За тях тя звучеше достатъчно странно и невероятно, за да се нуждае от разкрасяване. Само веднъж се отклони от абсолютната истина — премълча как е избягал от Лис. Изглеждаше повече от вероятно отново да му се наложи да прибегне до същия метод.

Поразяваше го промяната на техните позиции в хода на разказа. Отначало членовете на Съвета скептично отказваха да приемат отрицанието на всичко, в което са вярвали, осквернението на най-дълбоките им предразсъдъци. Когато Алвин описваше страстното си желание да изследва външния свят и сляпата си вяра, че такъв свят съществува, те го гледаха като някакво странно и непонятно животно. Всъщност тъкмо това представляваше в техните очи. Но в края на краищата те бяха принудени да се съгласят, че са грешели, а той е бил прав. С напредването на разказа всички възможни съмнения постепенно се разсейваха. Те можеха и да не харесват онова, което им описваше, ала вече не можеха да го отричат. А ако се изкушаваха да го направят, достатъчно бе да погледнат немия спътник на Алвин.

Само един аспект от разказа му ги възмути, но дори тогава не се сърдеха на него. Недоволен ропот изпълни Дома, когато Алвин описа колко се тревожат в Лис от опасността за контакт с Диаспар и какви стъпки е предприела Серанис, за да предотврати подобна катастрофа. Градът имаше основания да се гордее със своята култура. Да ги смятат за низшестоящи — това бе повече, отколкото можеха да понесат членовете на Съвета.

Алвин старателно избягваше всичко обидно в речта си — доколкото бе възможно, искаше да спечели Съвета на своя страна. През цялото време се мъчеше да създаде впечатлението, че не е виждал в постъпките си нищо осъдително и че очаква по-скоро похвала, отколкото порицание за откритията си. Това бе най-добрата тактика, която можеше да избере, защото обезоръжаваше повечето кандидат-критици. Като допълнителен ефект — макар че не бе възнамерявал това — тя прехвърляше всички упреци върху изчезналия Хедрон. За слушателите бе ясно, че Алвин е прекалено млад, за да открие нещо опасно в постъпките си. Шута обаче сигурно е разбирал всичко и е действувал изключително безотговорно. Те и не подозираха колко горещо би се съгласил Хедрон с тях.

Като наставник на Алвин Джесерак също заслужаваше известно порицание и от време на време някой от Съветниците го поглеждаше замислено. Той не изглеждаше смутен, макар отлично да знаеше какво мислят. Да възпиташ най-оригиналния ум в Диаспар от Сумрачните ери насам — това бе немалка слава и нищо не можеше да му я отнеме.

Едва когато привърши отчета за приключенията си, Алвин опита да бъде малко по-убедителен. Трябваше някак да внуши на тези хора истините, които бе научил в Лис. Но как да ги накара да осъзнаят нещо, което никога не са виждали и едва ли могат да си представят?

— Изглежда голяма трагедия, че двата оцелели клона от човечеството е трябвало да се разделят за такъв огромен период — каза той. — Може би някой ден ще узнаем как е станало това, но сега по-важно е да премахнем разрива… да не допуснем нова раздяла. Когато бях в Лис, аз протестирах срещу вярата им, че стоят над нас; те могат да ни научат на много неща, но и ние имаме какво да им покажем. Ако всички вярваме, че няма какво да узнаем от другите, не е ли очевидно, че и двете страни грешат?

Той погледна въпросително редицата от лица и събра кураж да продължи:

— Нашите прадеди за изградили империя до звездите. Хората са се разхождали свободно сред всички тия светове… а днес техните потомци не смеят да мръднат извън стените на своя град. Да ви кажа ли защо?

Той помълча, нищо не помръдваше в просторната строга зала.

— Защото се боим, боим се от нещо, станало в зората на историята. В Лис ми разказаха истината, която отдавна подозирах. Трябва ли да се крием като страхливци в Диаспар и да претендираме, че няма нищо друго, само защото преди милиарди години Завоевателите са ни отблъснали към Земята?

Той се докосваше до техния таен страх — страх, който никога не бе споделял и затова никога нямаше да го разбере докрай. Сега да правят каквото искат, той бе изрекъл истината такава, каквато я виждаше.

Председателят го погледна строго.

— Имаш ли да кажеш още нещо — запита той, — преди да обсъдим какво следва да се прави?

— Само едно. Бих искал да отведа този робот при Централния компютър.

— Но защо? Знаеш, че Компютърът вече е в течение на всичко станало в тази зала.