Бойно поле Земя III

— Стормълонг! — извика Джони. Той току-що бе изпълзял от един миньорски пътнически самолет. — Кой е най-мощният мотор, с който разполагаме тук в момента?

Стормълонг погледна към самолетите. Бяха дошли с четири. Единият беше нападателен самолет. Стормълонг го посочи.

— Откарай няколко инженери долу в този край на язовира. Според старата отбранителна карта там има кабелна кутия. Отворете я, след това свържете този край с въже, измъкнете кабела от земята и го прехвърлете по въздуха в онзи край.

Това беше точно тъкмо за Стормълонг. Каква щура идея! Да превържеш неукрепения край на кабела към самолета, да отлетиш към югозападната част на езерото и да го измъкнеш от земята. Знаеше, че дори една десета миля кабел би могла да предизвика с тежестта си катастрофа. Но веднага се зае с организацията. Изпрати група инженери да откачат кабела при язовира.

Джони погледна към пробивните машини. Частите им бяха закалени и можеха да издържат на много висока температура. Все пак пушеха. Колко ли бързо могат да пробият дупките? Погледна часовника си и видя колко секции вече са готови. Времето едва щеше да стигне.

В езерото на около пет мили старият миньор и двамата помощници, които Дуайт бе изпратил, се плъзгаха и затъваха в тинята около отломките на кораба. Операторът местеше летящата платформа на всеки няколко минути, тъй като тя веднага започваше да потъва.

Каква гигантска развалина! Нищо чудно, че не можеше да влезе в атмосферата. Вероятно ги сглобяваха на онази луна, Азарт, над Толнеп. Сигурно докарваха частите една по една. Тези неща можеха да летят единствено благодарение на много точни изчисления за планетната гравитация и гравитационните сили.

За момент с тъга се замисли дали тялото на Гленканън не е някъде вътре. Но дори един Марк 32 не би могъл да издържи на вътрешния взрив. Корабът беше истинско гробище. Вътре сигурно имаше поне сто и петдесет обгорели тела на толнепи. Колко ли дълго беше изкривеното, почерняло туловище? Две хиляди стъпки? Три хиляди? Трудно бе да се прецени оттук, голяма част бе потънала. Човек би очаквал да потъне още по-дълбоко. Но при по-внимателно вглеждане забеляза какво всъщност се бе случило. Бе изровил нещо като кратер и тъкмо ръбът на кратера задържаше водата.

Извади от джоба си малък увеличител да види точно какво правят мъжете. Точно така, прокарваха двоен кат взривно въже по продължението на далечния край на кратера, а на близкия имаше още един, който правеше същото. Нямаха нужда от съвети.

Пробивните машини ревяха в скалите и от охладителните им устройства се вдигаше пара. Двайсетина мъже прокарваха канал от езерото до миньорската помпа. Беше им нужна повече вода за охлаждане.

Ох, тази тиня! Почти бе невъзможно да се движиш, без да се хлъзгаш и падаш и всички бяха сплескани с кал до уши.

Погледна часовника си. Движеха се точно на границата. Да изкопаеш дупка от сто стъпки за три часа е равносилно на подвиг, а те трябваше да свършат работата само за час и половина! Не оставяха ни за миг пробивните машини. Четирима мъже натискаха с цялата си тежест върху дръжката на всяка една.

Надяваше се, че просветващият сигнал на кораба на малкия сив човек ще бъде достатъчен. Цялата им отбранителна мощ бе хвърлена тук при язовира, а без защитата на йонизационния кабел бяха съвсем безпомощни при евентуално нападение.

Миньорското му радио се обади. Групата при останките на кораба викаше Дуайт. Бяха готови за взривяване. Дуайт погледна Джони.

Джони се опита да види с бинокъла входовете на генератора в язовира. Дали са затворени? Затлачена кална вода. Оттук не можеше да разбере. Обади се на китайските инженери в язовира. Вождът Чонг-уон също бе там.

— Трябват ни още пет минути, за да затворим последния вход. Изходите на преливниците са затворени. Съжалявам, лорд Джони. Мисля, че лостовете и колелата не са били помръдвани години наред.

— Кажи го хиляда години — каза Джони. — С колко хора разполагате там?

— Седемдесет и двама — каза вождът.

Велики боже, половината им хора бяха в язовира!

— Справяте се чудесно. Довършете работата и излезте оттам, всички до един. Нищо не се знае, взривовете могат да разкъсат целия язовир.

— Ще побързаме — каза вождът.

Чу се рев и Стормълонг полетя във въздуха със защитния кабел.

— Готов съм — проехтя гласът му по предавателя. — Уведомете ме, когато всички са в безопасност.

Мощният нападателен самолет висеше във въздуха в края на язовира. Откъм кабелната кутия свободно се развяваше единият край на защитния кабел. Отдолу се виждаха забързани хора.

Джони кресна към хората при пробивните машини:

— Отдръпнете се!

Те с нежелание изключиха машините и започнаха да се плъзгат надолу от ръба на скалата.

Джони огледа всичко. Хората бяха далеч от вероятната пътека на кабела.

— Късай! — извика той по миньорското радио.

Стормълонг напъна самолета. Като огромна змия, извиваща се и съпротивляваща се, кабелът започна да излиза от земята. Тежестта върху самолета беше огромна. Стормълонг започна да танцува нагоре надолу, опъвайки кабела. Метър по метър, сантиметър по сантиметър той излизаше над земята. Самолетът се издигаше все по-високо над клисурата.

Почти половината вече бе изкаран!

Чу се рязко пукане.

Кабелът се скъса!

Корабът на Стормълонг рязко се изстреля в небето, развял след себе си двеста ярда кабел.

Джони провери височината. Стормълонг можеше да се справи с нея. Пое откъсналата се част от езерото и я положи по брега. Рязко освободи захватката и го пусна.

Стормълонг се появи отгоре. От самолета отпускаха захватката.

— Свържете го! — изкрещя Стормълонг по високоговорителя си.

Хората от върха на канарата се втурнаха надолу, хванаха края на кабела и здраво го закрепиха.

След това можеха да го закърпят. Но всичко това отнемаше време, през което пробивните машини бездействаха.

След като привършиха, Стормълонг отново започна да изтръгва останалата дължина от леглото, където бе лежала векове наред.

Освободи го целия от района на взривовете и го пусна.

Хората се втурнаха обратно към пробивните машини.

— Тук сме напълно готови — разнесе се по радиото гласът на Чонг-уон.

— Отлично — каза Джони. — А сега всички да изчезват от района, включително и ти. Обадете се, като сте готови.

Видя как започнаха да се точат от електроцентралата нагоре по пътя — малки фигурки в сини комбинезони. Най-после бяха далеч от язовира.

— В безопасност сме, лорд Джони — обади се вождът Чонг-уон.

Нямаше нужда да прекъсват пробивните работи. Джони даде сигнал на Дуайт. Той даде заповед на екипа при разбилия се кораб.

— Огън в дупката!

Джони видя как поставиха запалителните устройства и фитилите. След това с подхлъзване и падане се добраха през калта до летящата платформа и се качиха. Последният направо го издърпаха за яката и полетяха, докато краката му още висяха отвън. Платформата стигна до безопасно място и се приземи.

Бум! Бум! Взривяването започна.

Дълга линия от кал избухна в небето. За момент сваленият кораб бе скрит от пушек и пръски тиня.

Земята потрепери от взривната вълна. От езерото се изтласка известно количество разпенена вода. Двайсет и четири секунди след взрива звуковата вълна здраво ги удари като с бухалка.

Димната завеса започна да се вдига. Огромното туловище на кораба не бе помръднало, но в двата края на кратера се бе образувал канал. Тънка струя вода потече от горния край. Само толкова ли?

Джони погледна през бинокъла, затаил дъх, защото се боеше, че колкото бяха притиснати с времето, ще трябва пак да взривяват.

— Хайде, хайде. Още, давай още!

Знаеше, че водата предизвиква силна ерозия и подкопава пътя си.

Далечният бряг на езерото бе поне с две стъпки по-висок от брега при язовира. Би трябвало водата да тече с по-голяма сила.

Течението на водата бе завлякло някакъв предмет и го бе изкарало на повърхността. Беше голямо оръдие. Водовъртежът го преобърна няколко пъти и го отнесе.