Пророчеството

— Е, винаги можем да се върнем в Мурос — отвърна Барак. — Една-две схватки тъкмо ще ни постоплят кръвта.

Силк се изсмя и пришпори коня си.

Лагерът на алгарите се намираше на около три левги на изток от Мурос. Беше огромен, заобиколен с ограда, направена от забити в земята колове. Снеговалежът беше толкова силен, че очертанията на лагера бяха неясни, сякаш бе паднала мъгла. От двете страни на портата горяха съскащи факли. Охраняваха я двама свирепи наглед войници, облечени в кожени дрехи, вече покрити със сняг. Носеха стоманени шлемове, които приличаха на тенджери. Остриетата на копията им проблясваха в светлината на факлите.

— Спрете! — заповяда единият и вдигна копието си срещу Улф. — По каква работа идвате тук през нощта?

— Трябва незабавно да разговарям със собственика на табуна коне. — учтиво отговори Улф. — Може ли да сляза от коня?

Двамата пазачи размениха няколко думи.

— Можеш — каза първият. — Твоите спътници обаче трябва да се отдръпнат назад, ала не и извън обсега на светлината.

— Алгари — измърмори под нос Силк. — Винаги са изпълнени с подозрения.

А след това се случи нещо странно. По-възрастният от двамата пазачи се взря в господин Улф, в сребристата му коса и бялата му брада. Изведнъж очите му широко се отвориха, той бързо измърмори нещо на другаря си, после и двамата направиха дълбок поклон.

— Няма време за това — гневно каза Улф. — Заведете ме при собственика на табуна.

— Веднага, о, древни — бързо отвърна по-възрастният пазач и изтича да отвори портата.

— Защо правят така? — прошепна Гарион на леля Поул.

— Алгарите са суеверни — кратко каза тя. — Не задавай толкова много въпроси.

Зачакаха. Снегът полека се сипеше върху дрехите им; върху конете се топеше. След около половин час вратата отново се отвори и две дузини алгари — изглеждаха свирепи с осеяните си с железни нитове дрехи и стоманените си шлемове — изкараха шест оседлани коня.

Зад тях вървеше господин Улф, придружен от висок мъж с бръсната глава, само с един дълъг, тесен кичур на тила.

— Вие оказахте чест на нашия лагер със своето посещение, о, древни — каза високият мъж. — Желая на всички ви бързина и лек път.

— Не се боя, че ще закъснеем, щом яздим алгарски коне — отвърна Улф.

— Моите ездачи ще ви придружат. Те познават пътя и ще ви изведат до отсрещния край на Мурос само след няколко часа — каза високият мъж. — И ще останат там, за да са сигурни, че никой няма да ви проследи.

— Не мога да изразя своята благодарност, благородни човече — изрече Улф и се поклони.

— Аз съм благодарен, защото имах възможността да ви услужа — отвърна собственикът на табуна и отвърна на поклона с поклон.

Шестимата смениха конете си за не повече от минута. Половината от алгарските конници поведоха групата, а останалите оформиха тила. После всички се понесоха на запад в тъмната снежна нощ.

ГЛАВА 10

Постепенно, почти незабележимо, тъмнината ставаше по-бледа. Снегът, който тихо се сипеше от небето, не им позволи да усетят настъпването на утрото. Очевидно неизтощимите алгарски коне препускаха напред сред настъпващата светлина, тупкането на копитата им потъваше в снега, който вече достигаше до глезените им и покриваше широкия Голям северен път. Гарион хвърли поглед през рамо и видя преплетените следи, които оставаха след тях. Но в сивия безкрай снегът прикриваше всичко.

Когато стана съвсем светло, господин Улф придърпа юздите на запотения си кон и животното тръгна с бавен ход.

— Колко сме изминали досега? — попита той Силк.

Дребният мъж изтърси снега от гънките на пелерината си и хвърли поглед наоколо в опит да улови очертанията на някакъв ориентир сред плътната пелена от падащи снежинки.

— Десет левги — каза накрая той. — Може би малко повече.

— Ужасен начин за пътуване — обади се басово Барак, потрепера леко и опита да се разположи по-удобно върху седлото.

— Е, помисли как се чувства твоят кон — ухили му се Силк.

— Още колко остава до Камаар? — попита леля Поул.

— Четиридесет левги от Мурос — отвърна Силк.

— Значи имаме нужда от подслон — рече тя. — Не можем да изминем в галоп четиридесет левги без почивка, независимо кой ни преследва.

— Смятам, че няма защо да се тревожим за преследвачи тъкмо сега — отбеляза Улф. — Алгарите ще задържат Брил и неговите наемници. Биха спрели и ангараките, ако направят опит да ни преследват.

— Хубаво е, че има поне едно нещо, в което алгарите са добри — сухо изказа мнението си Силк.

— Ако правилно си спомням, на около пет левги на запад има имперски хан — подхвърли Улф. — Би трябвало да стигнем до него към обяд.

— Дали ще ни позволят да отседнем там? — попита Дурник с глас, в който прозираше съмнение. — Чувал съм, че толнедранците изобщо не се славят с гостоприемство.

— Толнедранците биха продали всичко, ако получат добра цена — отбеляза Силк. — Ханът е хубаво място, там можем да поспрем. Дори ако Брил и ангараките успеят да се изплъзнат от алгарите и ни проследят дотам, легионерите няма да им позволят да извършат някоя глупост под техния покрив.

— Защо има толнедрански войници в Сендария? — попита Гарион в прилив на патриотично възмущение.

— Където има големи пътища, винаги има и толнедрански легиони — обясни Силк. — И да ти кажа, толнедранците са по-добри в подписването на договори, отколкото в това да удрят в кантара клиентите си.

Господин Улф се изсмя.

— Не си последователен, Силк — укори го той. — Нямаш възражения срещу техните пътища, но не харесваш легионите им. Не можеш да получиш едното без другото.

— Никога не съм казвал, че съм последователен — безгрижно отвърна дългокосият. — Ако искаме да стигнем към обяд до уюта — който аз поставям под въпрос — на имперския хан, не е ли по-добре да тръгваме? Не искам да лиша Негово Величество императора на Толнедра от възможността да ми опразни джобовете.

— Добре — каза Улф. — Да тръгваме. — И пришпори алгарския кон, който вече бе започнал да подскача нетърпеливо под него.

Стигнаха до хана по пладне, когато светлината на снежния зимен ден беше най-силна. Той се оказа цяла редица от солидни постройки, оградени с още по-солидни стени. Легионерите, с които беше пълен, не бяха замесени от същото тесто като толнедранските търговци, които Гарион бе виждал. Онези бяха дебели и мазни, а тези бяха професионални войници с груби черти и носеха излъскани метални нагръдници и шлемове, украсени с пера. Държаха се гордо, дори високомерно и явно всеки от тях живееше със съзнанието, че зад гърба му стои военната мощ на Толнедра.

Храната в трапезарията беше проста и обилна, но ужасно скъпа. Общата спалня беше разделена с прегради на грижливо почистени миниатюрни стаички, с твърди тесни легла с дебели вълнени одеяла — нощувката очевидно също струваше скъпо. Конюшните бяха добре подредени и за тях господин Улф трябваше да бръкне дълбоко в кесията си. Гарион се питаше колко ли струва тяхната нощувка, но Улф плати за всички с видимо равнодушие, сякаш кесията му беше бездънна.

— Ще почиваме тук до утре — обяви беловласият старец, когато се нахраниха. — Може би до сутринта снегът ще престане. Не съм очарован от възможността да пътуваме слепешком сред снежните бури. Прекалено много неща могат да ни изненадат в такова време.

Гарион, който дремеше на масата вцепенен от изтощение, дочу тези думи с благодарност. Останалите разговаряха и за други неща, ала той беше прекалено уморен, за да слуша какво приказват.

— Гарион — каза накрая леля Поул, — защо не отидеш да си легнеш?

— Не ми се спи, лельо Поул — отговори той и бързо се разсъни, за пореден път унизен от това, че се отнасят с него като с малко дете.

— Веднага, Гарион — изрече тя с онзи вбесяващ тон, който той познаваше така добре. Като че цял живот му беше повтаряла: „Веднага, Гарион“. Ала той се бе научил, че не бива да спори.

Изправи се и с изненада осъзна, че краката не го държат. Леля Поул също стана и го изведе от трапезарията.