Пророчеството

Отначало Гарион виждаше само смътните контури на човешките фигури, очертани върху белотата на падащия сняг. После, съвсем както когато в детството си бе повалил Рундориг в битката, която водеха на шега, ушите му започнаха да звънят, кръвта закипя във вените му и той скочи в разгара на схватката, без да обръща внимание на предупредителния вик на леля Поул.

Момчето получи силен удар по рамото, завъртя се като вихър и замахна силно с тоягата. Противникът му приглушено изсумтя. Гарион нанесе още един удар, после още един, размахвайки тоягата си към най-чувствителните части от тялото на своя неприятел — намираше ги инстинктивно.

Битката кипеше с най-голяма сила около Барак и Дурник. Звънтенето на сабята на Барак и глухите удари на тоягата на Дурник отекваха в тясната улица и се смесваха със стоновете на нападателите.

— Момчето е тук! — прозвуча глас и Гарион светкавично се завъртя. Двама мъже тичаха по улицата към него — единият имаше сабя, а другият — извит нож, който изглеждаше ужасяващо. Гарион разбра, че положението е безнадеждно, и вдигна тоягата, но в този миг край него изникна Силк. Дребният мъж се хвърли от сенките направо в краката на двамата нападатели, три човешки тела се сгромолясаха на улицата в оплетена грамада от крака и ръце, Силк направи кълбо и се изправи на краката си като котка, обърна се и нанесе страхотен ритник точно под ухото на единия от мъжете. Той рухна на калдъръма и тялото му конвулсивно затрепери. Другият се отдръпна назад, понечи да се надигне, ала драсниянецът подскочи във въздуха с присвито тяло и стовари петите си в лицето му със съкрушителен удар. После стъпи на земята леко като котка, обърна се към момчето и небрежно попита:

— Добре ли си?

— Добре съм — отвърна Гарион. — Ти си страхотен!

— Аз съм акробат — поясни Силк. — Много е просто, щом се научиш да го правиш.

— Те бягат — каза Гарион.

Силк се обърна. Двамата, които току-що бе тръшнал на земята, се влачеха към тъмната странична уличка.

Барак изкрещя триумфално и Гарион видя, че останалите нападатели също бягат.

В дъното на улицата, в светлината на малък прозорец, сред прелитащите снежинки, Гарион видя Брил, който подскачаше от ярост.

— Страхливци! — крещеше той на мъжете, които бе наел. Но щом Барак се спусна срещу него, бившият ратай също обърна гръб и си плю на петите.

— Добре ли си, лельо Поул? — попита Гарион и пресече улицата към мястото, където стоеше тя.

— Разбира се, че съм добре — гневно отговори тя. — Повече не прави това, млади човече. Остави уличните побои на онези, които са подготвени за тях по-добре от тебе.

— Нямаше страшно — възрази той. — Аз имах тояга.

— Не спори с мен — прекъсна го тя. — Не положих толкова усилия да те отгледам, за да видя как издъхваш в някоя крайпътна канавка.

— Всички ли са добре? — загрижено попита Дурник.

— Разбира се, че сме добре — рязко отвърна леля Поул. — Защо не помогнеш на Стария вълк да се справи с конете?

— Разбира се, госпожо Поул — кротко отвърна Дурник.

— Хубаво спречкване — заяви Барак й избърса сабята си. — Нямаше много кръв, но въпреки това съм доволен.

— Радвам се, че мислиш така — отбеляза с леден глас леля Поул. — Що се отнася до мен, аз не харесвам подобни „спречквания“. Някой от техните остана ли?

— За съжаление не, скъпа госпожо — отговори Барак. — Тук е прекалено тясно — човек не може да се развърти и да нанесе хубав удар. Пък и камъните са хлъзгави, не дават никаква опора. Но пък аз оставих хубави белези поне на двама от тях. Успяхме да изпотрошим дузина кости и да пукнем една-две глави. Трябва да отбележа, че те са много по-добри в бягането, отколкото в битката.

Силк се върна от тясната уличка, където бе хлътнал да преследва двамата нападатели на Гарион. Очите му блестяха, усмихваше се свирепо.

— Много освежаващо — каза той и се засмя без видима причина.

Улф и Дурник бяха успели да успокоят конете и ги доведоха при останалите.

— Има ли ранени? — попита Улф.

— Всички сме непокътнати — избоботи Барак. — Не си струваше да си вадя сабята за тая дреболия.

Умът на Гарион заработи бързо. Обхванат от възбуда, той не спря, за да си даде сметка, че може би е по-умно да осмисли случката.

— Откъде е узнал Брил, че сме в Мурос? — попита той.

Силк го изгледа проницателно, после присви очи.

— Може би ни е проследил от Уинолд.

— Но нали спряхме и погледнахме назад — напомни му Гарион. — Той не ни следваше, когато тръгнахме, а ние всеки ден наблюдавахме пътя зад нас.

Силк се намръщи и го подкани:

— Продължавай, Гарион.

— Смятам, че той знае къде отиваме — измърмори Гарион в скоропоговорка, като се бореше срещу някаква непреодолима забрана да не издава онова, което умът му сега виждаше ясно.

— И какво друго още смяташ? — попита Улф.

— Някой му е казал — отговори Гарион. — Някой, който знае, че отиваме там.

— Минган знаеше — каза Силк. — Но Минган е търговец, който не би обсъждал сделките си с човек като Брил.

— Но мургът Ашарак беше в кантората на Минган, когато Минган ни нае. — Забраната да не приказва сега беше така силна, че езикът му почти се бе вцепенил.

Силк сви рамене.

— Каква връзка има с всичко това той? Ашарак не знаеше кои сме.

— Ами ако е знаел? — Гарион продължаваше вътрешната си борба. — Ако не е просто обикновен мург, а един от онези, другите… нали имаше такъв в групата, която мина край нас преди няколко дни, когато напуснахме Дарайн?

— Кролим? — прошепна Силк и очите му се разшириха. — Да. Предполагам, че ако Ашарак е кролим, той би могъл да знае кои сме и къде отиваме.

— Ами ако онзи кролим, който мина край нас тогава, е бил Ашарак? — Гарион успя да се пребори със себе си и изрече въпроса на глас. — Ако не е търсил нас, а просто се е спуснал на юг, за да намери Брил и да го изпрати тук, където идваме?

Силк го погледна втренчено.

— Много добре — меко каза той. После погледна към леля Поул. — Моите комплименти, госпожо Поул. Отгледали сте момче с редки способности.

— Как изглеждаше Ашарак? — бързо попита Улф.

— Мург като мург. — Силк сви рамене. — Каза, че е от Рак Госка. Взех го за обикновен шпионин, дошъл по работа, който няма нищо общо с нас. Изглежда, че умът ми е спал.

— Така се случва винаги, когато човек се срещне с кролим — каза Улф.

— Някой ни наблюдава — тихо прошепна Дурник. — От онзи прозорец горе.

Гарион бързо вдигна поглед и видя една тъмна фигура, чиито очертания изпъкваха в слабата светлина на прозореца на втория етаж. Беше му позната до болка.

Господин Улф не погледна нагоре, но лицето му стана безизразно, сякаш се взираше навътре в себе си… а може би търсеше някого с ума си. После се изправи и впери поглед към фигурата на прозореца. Очите му горяха.

— Кролим — кратко каза той.

— Брой го за мъртъв — прошепна Силк, пъхна ръка под туниката си и измъкна дълга кама с остър като игла връх. Отстъпи две крачки, мигновено се завъртя и метна камата със силен, рязък замах.

Камата разби прозореца, чу се приглушен крясък и светлината угасна. Гарион почувства странна болка в лявата си ръка.

— Улучих го — каза Силк и се ухили.

— Хубав удар — рече Барак възхитено.

— Е, и аз ставам за нещо — скромно отговори Силк. — Ако това беше Ашарак, значи му върнах, че ме измами в кантората на Минган.

— Поне ще му даде повод да поразмисли — заяви Улф. — Сега няма никаква полза да се промъкваме тайно през града. Те знаят, че сме тук. Хайде на конете и да тръгваме.

Той се качи на коня си и ги поведе по улицата в бръз тръс.

Забраната да приказва вече беше изчезнала и Гарион искаше да им разкаже за Ашарак, но знаеше, че докато яздят, няма да има такава възможност.

Стигнаха покрайнините на града, пришпориха конете и се понесоха в галоп. Снегът валеше по-силно и утъпканата от копитата на добитъка земя вече бе покрита с тънка снежна пелена.

— Нощта ще бъде студена — изкрещя Силк, докато се носеха напред.