Окото на света

Погледът му отново се спря на Трам и всичко останало се изпари от съзнанието му. Лицето на баща му видимо беше престанало да гори толкова, а дишането му звучеше почти нормално. Ранд щеше да подскочи от мястото си, ако ръката на Лан не беше го възпряла.

— Вие го направихте!

Моарейн поклати глава и въздъхна.

— Все още не. Надявам се наистина да го излекувам. Оръжията на тролоците са изковани в ковачници в една долина, наречена Такандар, по склоновете на самата Шайол Гул. Някои от тях получават заразата от онова място, петно на злото, вковано в метала. Тези заразени оръжия причиняват рани, които не могат да заздравеят без намеса или които предизвикват смъртоносна треска, странни болести, с които лековете не могат да се справят. Аз само успокоих болката на баща ти, но дамгата, покварата е все още в тялото му. Ако бъде оставена, отново ще кипне и ще го погълне.

— Но вие няма да я оставите. — Думите на Ранд прозвучаха наполовина като молба, наполовина като заповед. Той изумен се усети, че говори на една истинска Айез Седай по такъв начин, но тя не показа, че тонът му й е направил особено впечатление.

— Няма — отвърна жената простичко. — Много съм уморена, Ранд, а снощи нямах възможност да си почина. Обикновено това е без значение, но при такава рана… Това… — тя извади малко вързопче от бяла коприна от кесията си, — това е ангреал. — Забеляза изражението му. — Аха, значи си чувал за ангреал. Това е добре.

Той неволно се облегна на стената, по-надалече от нея и от това, което държеше в ръцете си. В някои сказания се споменаваше за ангреал, за онези реликви от Приказния век, които Айез Седай използвали, за да изпълнят най-големите си чудеса. Изуми се, когато тя разви вързопчето и извади от него нежна костена статуетка, голяма колкото дланта й, потъмняла от времето до тъмнокафяво. Представляваше фигура на млада жена с развети от вятъра дрехи и дълга коса, спускаща се по раменете.

— Загубили сме познанията за направата им — промълви тя. — Толкова много е загубено, че може би никога няма да бъде възстановено. Толкова малко са останали от тях, че Амирлинският трон едва ми позволи да го взема. Добре е за Емондово поле, а също и за баща ти, че получих разрешението й. Но не бива да се надяваш прекалено. Дори и с него мога да направя съвсем малко повече от онова, което бих постигнала и без помощта му вчера, а заразата е силна. Имала е време да загнои.

— Вие можете да му помогнете — отвърна трескаво Ранд. — Вие знаете как.

Моарейн се усмихна.

— Ще видим.

Тя отново се обърна към Трам и постави едната си ръка върху челото му. С другата стисна костената статуетка. Притвори очи и лицето й се съсредоточи. Сякаш престана да диша.

— Онзи ездач, за който спомена — каза Лан тихо. — Който те е изплашил… Това същество със сигурност е било мърдраал.

— Мърдраал! — възкликна Ранд. — Но Чезнещите са двадесет стъпкн високи и… — Думите му заглъхнаха, щом забеляза тъжната усмивка на Стражника.

— Понякога, овчарче, сказанията правят нещата по-големи, отколкото всъщност са. Повярвай ми, и с Получовек истината е достатъчно страшна. Получовеци, Сенчести, Измамни, Чезнещи. Името им зависи от земята, в която си. Чезнещите са издънка на тролоците, почти пълно връщане към човешкия род, използван от Властелините на ужаса, за да създадат расата на тролоците. Почти. Но ако човешката жилка се е усилила, същото е станало и с покварата, израждаща тролоците. Получовеците разполагат с известна мощ, която произтича от Тъмния. Само най-слабите от Айез Седай не биха могли да се противопоставят на един Чезнещ в пряк двубой, но немалко добри и храбри мъже са загинали от тях. След войните, с които приключил Приказният век, след като Отстъпниците били оковани, тези същества били превърнати в мозъка, насочващ удара на всеки юмрук. В дните на Тролокските войни Получовеците водели тролоците в битка, докато те самите били командвани от Властелините на ужаса.

— Той ме изплаши — плахо промълви Ранд. — Само ме погледна и… — Момъкът потръпна.

— Няма защо да се срамуваш, овчарче. И мен ме плашат. Виждал съм воини ветерани да замръзват като птица, застанала пред змия, когато се озоват пред Получовек. На север, в Граничните земи покрай Погибелта, казват: „Погледът на Безокия е страх“.

— На Безокия ли? — възкликна Ранд и Лан кимна.

— Мърдраалите имат орлов поглед, както на тъмно, така и на светло, но нямат очи. Мога да изброя малко неща, които да са толкова опасни, колкото срещата с мърдраал. Моарейн Седай и аз, двамата се опитахме да убием онзи, който беше тук снощи, но не успяхме. Получовеците ги закриля ориста на Тъмния.

Ранд преглътна.

— Един тролок ми каза, че мърдраалът искал да говори с мен. Не разбрах какво имаше предвид.

Лан рязко вдигна глава. Очите му бяха като сини камъни.

— Ти си говорил с тролок?

— Н-не съвсем — заекна Ранд. Погледът на Стражника сякаш го беше заклещил. — Всъщност той ми проговори. Каза, че няма да ме нарани. Че мърдраалът искал да говори с мен. А после се опита да ме убие. — Облиза устни и поглади с длан фината кожа, обвита около дръжката на меча му. После набързо разказа как се беше върнал в къщата. — И аз го убих — завърши младежът. — Всъщност случайно. Скочи върху мен и аз вдигнах меча и…

Лицето на Лан леко омекна, колкото може да омекне една скала.

— И така да е, за това си струваше да поговорим, овчарче. До снощи имаше много малко хора на юг от Граничните земи, които можеха да твърдят, че са виждали тролоци. Камо ли, че са убили един от тях.

— И още по-малко, които биха могли да убият тролок сами, без помощ — продума уморено Моарейн. — Аз свърших, Ранд. Лан, помогни ми да се изправя.

Стражникът скочи към нея, но не можа да изпревари политналия към леглото на болника Ранд. Кожата на Трам беше хладна на допир, макар лицето му да имаше пребледнял, изтощен вид, сякаш беше престояло твърде дълго, без да го огрее слънце. Очите му все още бяха затворени, но дишаше дълбоко и плавно, като в нормален сън.

— Сега ще се оправи ли? — попита разтревожено Ранд.

— С повечко почивка, да — отвърна Моарейн. — Няколко седмици на легло, и ще бъде толкова здрав, колкото и преди.

Тя се олюляваше, въпреки че се беше опряла на ръката на Лан. Стражникът прибра пелерината и тоягата й от възглавницата на стола и й помогна да седне. Жената въздъхна, след което бавно и грижливо уви отново ангреала и го прибра в кесията си.

Раменете на Ранд се разтресоха. Момъкът прехапа устни, за да не се разсмее от облекчение. В същото време се наложи да отрие лицето си с длан, за да махне стичащите се сълзи.

— Благодаря ви.

— В Приказния век — продължи Моарейн — някои Айез Седай са могли да разпалват огъня на живота и здравето и от най-малката искрица, която е останала. Онези дни обаче са отминали — може би завинаги. Толкова много е изгубено във времето — не само направата на ангреал. Толкова много, което е могло да се прави и за което днес не можем и да сънуваме, ако изобщо е останал спомен за него. Сега сме останали много малко. Някои дарби са почти на изчезване, а повечето от оцелелите са отслабнали. Сега е нужна много сила и дух в тялото, за да може да се възстанови, иначе и най-способните от нас не могат да се справят с Изцеряването. Щастие е, че твоят баща е силен мъж — и телом, и духом. Тъй или иначе, той е използвал повечето от своята сила, борейки се да оживее, и му е останала само толкова, колкото да се възстанови. Това ще отнеме време, но заразата се махна.

— Никога няма да мога да ви се отплатя — отвърна й той, без да сваля очите си от Трам. — Но ще направя всичко, което ми е по силите за вас. Каквото и да е. — Тогава си спомни подхвърленото от нея за цената и своето обещание. Коленичил пред Трам, сега той беше още по-уверен отпреди, но все пак не му беше лесно да я погледне в очите. — Каквото и да е. Стига от него да не пострада селото или някой от приятелите ми.

Моарейн махна пренебрежително с ръка.

— Е, ако смяташ, че е толкова необходимо. Все едно, бих искала да поговорим някога. Несъмнено ще напуснете заедно с нас, така че ще имаме достатъчно време за разговори.