Окото на света

Ранд коленичи, измъкна се от хомота си и уморен се пресегна да провери дали Трам е завит добре. Трам не се помръдна, нито издаде някакъв звук, дори когато вдървените ръце на младежа го разтърсиха. Но поне все още дишаше. „Моят баща. Онова беше само бълнуване в треска.“

— Ами ако се върнат? — попита той мрачно.

— Колелото тъче така, както само пожелае — отвърна му с мъка майстор Люхан. — Ако се върнат… Е, поне засега си отидоха. Тъй че ще съберем това, което е оцеляло, ще вдигнем отново разрушеното. — Той въздъхна и се почеса между плешките. Едва сега Ранд забеляза, че якият мъж е не по-малко изтощен от него самия, ако не и повече. Ковачът огледа селото и поклати глава. — Струва ми се, че днес едва ли ще има кой знае какъв Бел Тин. Но ще се справим. Винаги сме се справяли. — Той рязко вдигна топора и лицето му се стегна. — Чака ме доста работа, момко. А ти не се тревожи. Премъдрата ще се погрижи добре за него, а Светлината ще се погрижи за всички нас. А ако Светлината не го стори, какво пък, и сами ще се погрижим за себе си. Не забравяй, че сме народът на Две реки.

Ковачът се отдалечи, а Ранд, все още на колене, огледа селото, за пръв път истински го огледа. Майстор Люхан беше прав, помисли си младежът и се изненада от това колко обичайна му се стори околната гледка. Хората все още ровеха из руините на опожарените си домове, но дори в този къс срок, откакто той самият беше пристигнал, в движенията им започваше да се долавя някаква целенасоченост. Почти усещаше вътрешно нарастващата им решителност. Но се зачуди. Съселяните му бяха видели тролоците. Дали бяха видели и ездача с черния плащ? Дали и те бяха усетили неговата омраза?

Нинив и Егвийн се показаха от къщата и той скочи. По-скоро, опита се да скочи. Но само залитна напред и за малко да рухне по очи в пръстта.

Премъдрата коленичи край носилката, поглеждайки съвсем бегло младежа. Лицето и роклята й бяха още по-мръсни от тези на Егвийн и същите черни кръгове обкръжаваха очите й, но ръцете й бяха чисти. Ръцете на Евгийн също. Нинев опипа лицето на Трам и отвори клепачите му. Намръщи се, издърпа бързо завивките и дръпна превръзката, за да прегледа раната. Докато Ранд успее да види какво има под прогизналия плат, тя вече го беше заменила с чиста превръзка. С въздишка младата жена придърпа одеялото и наметалото до шията на Трам, съвсем леко и нежно, сякаш завиваше заспало дете.

— Нищо не мога да направя — промълви тя. Наложи се да опре ръце в коленете си, за да се изправи. — Съжалявам, Ранд.

За миг той остана безмълвен, без да разбира, докато тя се връщаше към къщата, след което се затича след нея, хвана я и я обърна към себе си.

— Той умира — проплака момъкът.

— Знам — отвърна тя простичко и раменете му унило клюмнаха при суховатата деловитост, с която му го каза.

— Трябва да направиш нещо. Длъжна си. Ти си Премъдрата.

Само за миг лицето й се изкриви от болка, но сухата решителност веднага се върна в очите й, а тонът й остана безчувствен и твърд.

— Да, така е. Знам добре какво мога да направя с лековете си и знам също така кога е твърде късно. Не мислиш ли, че щях да направя нещо, ако можех? Но не мога. Не мога, Ранд. А има и други хора, които се нуждаят от помощта ми. Хора, на които все още мога да помогна.

— Донесох го при теб колкото можех по-бързо — смотолеви той. Дори след като селото бе в руини, все пак като надежда оставаше Премъдрата. След като и тази надежда се беше изпарила, той се почувства празен.

— Знам — промълви тя спокойно и докосна бузата му. — Вината не е твоя. Направил си най-доброто. Съжалявам, Ранд, но трябва да се погрижа и за останалите. Боя се, че неволите ни тепърва започват.

Младежът безизразно я изгледа, докато тя влизаше в къщата. Никаква мисъл не минаваше през главата му, освен че и тя не може да помогне.

Внезапно Егвийн изхвърча от къщата и го прегърна. Прегръдката й беше толкова силна, че при други обстоятелства щеше да го накара да изсумти. Но сега той само погледна към вратата, зад която си беше отишла последната му надежда.

— Съжалявам, Ранд — изхлипа момичето, склонило глава на гърдите му. — О, Светлина, толкова ми е жал, че нищо не мога да направя.

Вцепенен, той я прегърна.

— Знам. Аз… Аз трябва да направя нещо, Егвийн. Не знам какво, но не мога просто така да го оставя да… — Гласът му замря и тя се притисна още по-плътно в него.

— Егвийн! — При вика на Нинив откъм къщата Егвийн подскочи. — Егвийн, трябваш ми! И си измий отново ръцете!

Тя се освободи от прегръдката на Ранд.

— Тя има нужда от помощта ми, Ранд.

— Егвийн!

Стори му се, че чу хлипа й, когато се извърна и хукна. После и тя се скри и той остана съвсем сам край носилката. За миг очите му се спряха на Трам. Не усещаше нищо освен куха безпомощност. Изведнъж лицето му се стегна.

— Кметът трябва да знае какво да се направи — каза той на глас и отново повдигна прътите. — Трябва да знае.

Бран ал-Вийр винаги знаеше как трябва да се постъпи. С инат, останал без сетни сили, Ранд се помъкна към хана.

Друг от дъранските жребци мина край него, поводите му бяха вързани около глезените на едно едро туловище, покрито с мръсно одеяло. Ръцете му, обрасли с гъста козина, се влачеха зад одеялото, единия ъгъл на което се беше разгърнал и под него се виждаше кози рог. Две реки не беше мястото, където най-ужасните приказки трябваше да се превръщат в реалност. Ако тролоците принадлежаха на някое място, то беше някъде навън, по места, където си имаха Айез Седай, Лъжедракон и Светлината само знае какво още можеше да оживее по онези места от сказанията на веселчуните. Не и в Две реки. Не и в Емондово поле.

Докато се тътреше през Моравата, хората му подвикваха и го питаха дали има нужда от помощ. Без дори да се замисля, той успяваше да им отвърне, че няма нужда от помощ, че ще се оправи, че се е погрижил за всичко. Единственото, за което си позволяваше да мисли, бе целта, която си беше определил. Бран ал-Вийр можеше да направи нещо, за да се помогне на Трам. Какво точно можеше да направи, младежът се стараеше да не мисли. Но кметът все щеше да измисли нещо, да направи нещо за спасяването на баща му.

Ханът като че ли се беше отървал от разрухата, сполетяла селото. По стените се забелязваха само леки драскотини и петна от сажди, но червените керемиди на покрива както винаги блестяха ярко под слънчевите лъчи. Фургонът на амбуланта обаче се беше сринал на земята и от него бяха останали само железните обръчи на колелетата, килнати върху овъглените му останки. Големите кръгли обръчи, поддържащи покривалото му, стърчаха във всички посоки.

Том Мерилин седеше на старите темели пред хана и грижливо подрязваше разбриданите краища на цветните парчета по наметалото си с малки ножици. Когато Ранд се приближи, тои остави наметалото и ножиците и без да пита дали младежът има нужда от помощ, скочи и прихвана задния край на носилката.

— Вътре ли? Разбира се, разбира се. Не се тревожи, момче. Вашата Премъдра ще се погрижи за него. От снощи насам я гледам как работи, има дълбок усет това момиче, сигурна е и е опитна. Можеше да е и много по-лошо. Някои загинаха снощи. Може и да не са много, но колкото и да са, за мен е твърде много. А старият Фейн просто изчезна и това като че ли е най-лошото. Тролоците ще изядат всичко. Трябва само да си благодарен на Светлината, че баща ти все пак е тук, че е жив и че Премъдрата ще му помогне.

— Баща ми! — Думите неволно се изнизаха от устата на Ранд и заглъхнаха безсмислено, като бръмчене на муха. Не можеше да понесе повече ничие съчувствие, никакво усилие да му се вдъхне кураж. Не и сега. Не и докато Бран ел-Вийр не му кажеше как да помогне на Трам.

Изведнъж се усети, че е застанал срещу нещо, издраскано на вратата на хана — закривена линия, надраскана с въглен, въгленочерна капка, сълза с острия край надолу. Толкова неща се бяха случили, че едва ли можеше да се изненада от това. че вижда знака на Драконовия зъб, нарисуван върху вратата на хана „Виноструй“. За какво някой би пожелал да бележи с проклятие ханджията или семейството му, или пък да донесе лоша поличба на хана, това беше отвъд възможностите на разума му, но тази нощ го беше убедила в едно. Вече всичко беше възможно. Всичко.